Имало едно време в България Народно събрание, което, в резултат на прозрачен, предвидим и необходим законодателен процес, приемало ясни и еднакво приложими за всички правни субекти закони. Че това е само приказен сюжет ни припомни тази седмица парламентът, когато включи като нов състав в Наказателния кодекс (НК), т.е. въздигна в престъпление, извършването на обществен превоз на пътници без разрешение, регистрация или лиценз. Това стана с предложение между първо и второ четене в преходните и заключителни разпоредби на Кодекса за търговското корабоплаване.

Потайното изменение очертава два основни проблема, които влекат след себе си различни рискове. Единият проблем е свързан с процедурата, т.е. как се прие изменението, а другият е по същество, т.е. какво представлява то. По отношение на първия може да отбележим, че сътвореното от НС потвърди обективността на всяка от констатациите на Европейската комисия (ЕК) в Доклада за върховенството на правото относно недъзите на законотворчеството у нас, а именно че:

"[в] някои случаи измененията се отнасят до правни актове, които нямат никаква връзка с акта за изменение“ (стр.17) и че тази „правна техника“ заобикаля изискванията за извършване на обществени консултации и оценка на въздействието (стр. 24);

измененията, внасяни между първо и второ четене в Народното събрание водят до значителни промени, без да се провежда съответния публичен дебат (стр. 24);

са налице опасения относно прозрачността на законодателния процес и неправомерното влияние върху него (стр. 17)".

Липсата на прозрачност и публичен дебат е сериозен порок в законодателния процес. Подобен недостатък обаче е още по-сериозен и откровено опасен, когато става дума за изменения и допълнения на наказателноправни норми, тъй като чрез легитимна институционална репресия се накърняват права на граждани - понякога по особено инвазивен начин. Това обаче не изглежда да вълнува членовете на водещата Комисия по транспорт, информационни технологии и съобщения, сред които няма нито един юрист.

Подобни процедурни врътки по заобикаляне на надлежния ред за изменение и допълнение на нормативни актове говорят по-скоро за умишлено спотайване с цел обслужване на добре организирани групи с вложен интерес, отколкото за нехайство, макар и то да е в изобилие в НС. Подобни съмнения се пораждат и във връзка с въпросите по същество.

Така например липсват каквито и да е аргументи за въздигането в престъпление на деяние, което така или иначе вече съставлява административно нарушение, предвидено в Закона за автомобилните превози (чл. 93 и сл., чл. 96). Кой и въз основа на какво е преценил, че степента на обществена опасност се е увеличила и предпоставя търсенето на наказателна отговорност за деянието? Има ли провали в търсенето на административнонаказателната отговорност досега и на какво се дължат – установяване, доказване, капацитет на органите, констатиращи нарушението? Ако такива са налични, то усилията на държавата следва да са насочени към преодоляването им, а не към ожесточаване на санкциите и впрягане на наказателната репресия без отчитане на разнообразни фактори. Криминологията отдавна е доказала, че увеличаването размера на наказанията не влече след себе си намаляване нивата на престъпността, напротив. А наказателното правосъдие не може и не бива да бъде панацея за всеки новопоявил се обществен дефект, породен от неспособността на държавата да се справи чрез превенция, превъзпитание и поощряване на доброволното изпълнение на правилата.

Дублирането на състав на престъпление и административно нарушение влече след себе си редица опасности:

- произвол при реализиране на отговорността, тъй като изборът за това ще бъде изцяло в ръцете на органа, констатирал извършеното деяние;

- така при сходни обстоятелства един извършител може да бъде осъден с присъда по наказателно дело, а друг – административно наказан; това пряко нарушава принципа за равнопоставеност на гражданите;

- вкарване в затвора на лица, които не са извършили деяние с висока обществена опасност, което има пряк ефект върху обществото и неговото функциониране; осъденият е отстранен от пазара на труда, отнета е възможността му да се грижи за семейството си или да създаде такова и др. негативни последици, които, освен всичко друго, в икономически план товарят бюджета с изтърпяване на едно ненужно наказание и не позволяват създаването на обществено значими блага (по време на изтърпяване на наказанието, а вероятно и след това, тъй като осъжданите лица трудно намират работа);

- трудности пред съда, който трябва да съобразява дейността си с принципите за пропорционалност и справедливост на наказанието, което ще доведе до непредсказуемост на съдебната практика.

Освен това, предвиденото наказание е несъразмерно на ниската степен на обществена опасност на деянието и в сравнителен план изглежда напълно необосновано и несъобразено със системата на наказанията в НК (няма съгласуване с нормите на Особената част на НК и не взема предвид изискванията на Общата част) и подрива генералната превенция.

Извършеното от парламента влиза и в остра колизия с огромна част от приетата през май т.г. от МС Концепция за наказателна политика, според която наказателната отговорност би трябвало да е последното средство на държавата като реакция срещу противоправни явления, измененията на наказателните норми следва да се правят аргументирано, въз основа на научни изследвания на множество фактори. Една от конкретните мерки, които Концепцията предлага за повишаване ефективността на наказателната политика е: Избягване на дублиране на състави на престъпления и административни нарушения.

Нещо повече, според Концепцията развитието на обществените отношения обуславя необходимост от поставяне на акцент върху административната репресия чрез прилагане на значителни по размер глоби и имуществени санкции, лишаване от права и разширяване на приложното поле на отнемането на предмета и средството на нарушението. Поради ниската степен на обществена опасност на разглежданото деяние, подобен подход ще позволи по-ефективно правосъдие, тъй като тази процедура не страда от излишен формализъм, извършва се по-бързо, а съдебният контрол гарантира защита на основните права. В същото време се осъществява така необходимата превенция.

Гласувалите за промяната депутати обаче не се интересуват от наука. Те са отдадени на законодателен разгул и „заживели щастливо“ за сметка на гражданите, които непрекъснато са изправят пред противоречиви и непредсказуеми изисквания за дължимото си поведение. Описаният случай е само един от много примери за развиващата се у нас от години тенденция към делегитимиране на наказателното правосъдие и неговите цели чрез казуистични, лишени от разум промени в НК и НПК. Дали умишлено или поради незнание, по този начин законодателят създава предпоставки за неефективно правосъдие, съответно намаляване на общественото доверие в правоохранителните и правораздавателните органи.

Институт за пазарна икономика