Сред хилядите книги за Втората световна война списъкът с наистина забележителни мемоари от фронтоваци е изненадващо кратък. В този списък книгата на полковник Ханс фон Лук е истинска класика.
Той е воювал от първия до последния ден на войната – на Източния и на Западния фронт, и в Африканската кампания. Като командир на танков разузнавателен батальон винаги е на върха на атаката. В Африканската кампания разузнавателните части на Ханс фон Лук действат срещу прочутата английска група командоси на полковник Стърлинг.

Ханс фон Лук

По време на десанта на съюзниците в Нормандия Ханс фон Лук вече командва тактическа бойна група. Войната за него завършва с последната битка за Берлин срещу настъпващите съветски войски. А след краха на хитлеристкия Райх пет години е военнопленник в сталинския ГУЛАГ.

Удивително е, че и по време на войната, и след нея той създава искрени приятелства с онези, които са били негови противници в боя. Затова във всички отзиви за книгата и историците, и обикновените читатели го определят като „офицер и джентълмен, който демонстрира най-доброто лице на стария немски офицерски корпус. Те са били обучавани да се бият, но да се бият честно – дори когато са попаднали под заповедите на зловещ лидер“.
 

 

 

Клуб Z публикува откъс от "На върха на танковата атака" (изд. Прозорец)

 

Отстъплението от Ел Аламейн

 

От 6 ноември нататък моята разузнавателна група – тогава дълбоко в пустинята – за пръв път оперира от оазиса Гиарабуб, който е разположен на 250 километра южно от брега.

Контактът с врага бе възобновен. Натъкнахме се на стари познайници, Кралските драгуни и 11-и хусарски полк, с които трябваше да се справяме още при напредването към Аламейн. Макар да знаехме, че прикриваме и защитаваме отстъплението на Африканската армия на запад, нямахме чувство, че се намираме в битка. Оперирахме във всички посоки, като целта ни беше да запазим контакт с противника и да получим ясна идея за неговите намерения. Трябваше да вземем военнопленници, за да имаме възможност да научим нещо за вражеските планове...

Първите пленници бяха доведени при мен. Някои от тях ме поздравяваха с:

– Радвам се да ви видя отново, разузнавачи.

Британците определено запазваха чувството си за хумор при всякакви ситуации. След обичайните общи приказки научихме, че основната задача на двата британски батальона е да попречат на опитите ни да прекъснем снабдителни маршрути на Монтгомъри, като атакуваме от дълбочината на пустинята.

Патрул на Групата за далечно разузнаване в пустинята. До джипа е застанал полковник Дейвид Стърлинг. На волана е подполковник Робърт „Пади“ Мейн, който замества Стърлинг след пленяването му от германците.
 

Няколко седмици по-късно наш патрул успя да плени една командирска кола на Групата за далечно разузнаване в пустинята, която се беше изгубила. В нея намерихме карта, на която беше маркиран точният маршрут през планинската верига, по който цяла една британска танкова дивизия щеше да опита широко обграждане на нашите подготвени позиции на крайбрежието. Благодарение на тази карта Ромел успя да спаси част от Африканския корпус от заплахата да бъде обкръжена.
С времето научихме имената на командирите на двата британски разузнавателни батальона. Аз също бях заговарян често от пленници:
– Вие сте майор Фон Лук. Ще сме много щастливи да ви заловим.
Докато Африканската армия всячески се мъчеше да се изтегли на крайбрежието, а след това направо през Киренайка, ние с нашите 4 батальона можехме да оперираме свободно в продължение на три седмици, необезпокоявани от танкови или въздушни атаки.
Бързо развихме определена рутина. Около 5 ч. следобед разузнавателните патрули спираха операциите си, за да се върнат в базата навреме. В пустинята, където няма дървета и ориентири, е невъзможно да намериш по тъмно пътя обратно до базата. За да не издаваме позицията си, ползвахме светлинни сигнали само ако беше наистина наложително. Двата британски батальона действаха по същия начин, и така след 17,00 ч. всички разузнавателни и бойни дейности приключваха, за да бъдат продължени на следващия ден – веднага щом просветнеше.
– Бихме могли да се разберем за временно примирие с британците от 17,00 ч. до следващата сутрин – казах аз повече на шега на хората около мен.
– Защо не – подкрепи ме лейтенант Венцел Людеке, офицерът от резерва, който беше работил във филмовото студио УФА като асистент-режисьор. – Все пак – продължи той – британците имат чувство за хумор. Трябва да им го предложим.
И какво стечение на обстоятелствата: една вечер, когато патрулите се върнаха, ме посети офицерът от разузнаването.
– Кралските драгуни са на апарата – каза той – и биха искали да говорят с вас.
– Здравейте, говорят кралските драгуни. Знам, че не е естествено да се свързваме чрез радиото с вас, но лейтенант Смит и неговия разузнавателен патрул липсват тази вечер. Той с вас ли, и ако да, как е и как са хората му?
Един от патрулите наистина бе успял да вземе пленници. Оказа се, че това са лейтенант Смит и екипът му.
– Да, той е с нас. Всички са напълно здрави и изпращат поздрави на семействата и приятелите си. 
Тогава се запали взаимната искра.
– Може ли и ние да се обаждаме на вас или на 11-и хусарски полк, ако някой липсва?
– Разбира се, обажданията ви са добре дошли.
Беше въпрос на няколко дни да стигнем до взаимно „джентълменско споразумение“:
– Точно в 17,00 ч. всички бойни действия приключват. 
Наричахме го „време за чай“.
В 17,05 ч. влизахме в открит контакт с британците, за да разменяме „новини“ относно пленници и др.
Всъщност от дистанция около 15 километра често можехме да видим как британците изкарват своите примуси, за да си приготвят чай. Споразумението бе спазвано и от двете страни до момента, в който бяхме принудени от събитията да се откажем от връзката в Тунис. Пленниците, които взимахме, често трябваше да останат при нас за няколко дни, докато пристигне следващия конвой с доставки и ги вземе със себе си. Давахме им каквото можехме да спестим от нашата дажба.
Една вечер, когато радиото беше на войнишката радиостанция „Белград“ и чухме песента „Лили Марлен“, един от пленниците се включи.
– Там слушаме песента „Лили Марлен“ всяка вечер – каза той. – Вече има и английска версия. Монти я забранява строго, но ние харесваме песента и сантименталните думи.
Французите и американците също я слушаха, както открихме по-късно. Това правеше нещата някак по-леки.
„Споразумението за след 5“ имаше някои забележителни последствия. Една вечер наш патрул се върна с двама мъже и джип, които бяха заловени в пустинята. Висок, рус и млад лейтенант и шофьорът му бяха доведени при мен. Лейтенантът бе от превзетия, арогантен тип британци. Беше достатъчно коректен да ми даде своя служебен номер и никакви други детайли.
Опитах се да започна разговор с него, като му разказах за посещенията си в Лондон, за приятелите ми, между тях и капитан от Гренадирската гвардия. Той постепенно се поотпусна и се оказа, че е племенник на един от собствениците на цигарената фирма „Джон Плейър“. Офицерите ми подшушнаха предложение, което ме разсмя.
– Лейтенант, какво ще кажете да заменим вас и шофьора ви за цигари? В момента не ни достигат особено.
– Добра идея – отговори той.
– Колко цигари смятате, че струвате, каква цифра да предложа на командира ви?
Отговорът му дойде без никакво бавене:
– 1 милион цигари, това прави 100 000 пакета.
Офицерът на радиото влезе във връзка с Кралските драгуни и аз казах нашата оферта.
– Моля, изчакайте, ей сега ще се обадим – беше техният отговор.
След няколко минути:
– Извинявайте, и ние имаме известен недостиг, но можем да ви предложим 600 000 цигари. Елате, моля.
За наше огромно учудване, младият офицер отказа и не търпеше възражения.
– Не! Дори и цигара по-малко от милион. Край! – беше неговият отговор. Така младият човек трябваше да си плати за високия откуп, който сам беше предложил...
Веднъж „споразумението“ ни неволно бе нарушено. Една вечер наш патрул се върна в базата от операцията си с британски товарен автомобил за провизии. Командирът на патрула беше млад лейтенант, който се бе присъединил към нас от Германия съвсем скоро.
– Господин майор – докладва той с гордост, – товарният автомобил е пълен с осолено телешко и други консерви, бира и цигари.
– Кога и откъде ги взехте? – беше първият ми въпрос.
Оказа се, че той е заловил товарния автомобил около 17,30 ч., тоест след уговореното време.
– Луд ли сте, не знаете ли за уговорката? Това ще има последствия.
Лейтенантът бе много учуден.
– Но тези неща са много полезни за нас, а и ще липсват на британците. Войната си е война.
Нямах представа какво ще се случи и затова веднага изпратих радиосъобщение на Ромел.
– Струва ми се, че британските патрули имат намерение да ни обкръжат от юг. Предлагам да се придвижим на юг.
Ромел се съгласи и изпрати съобщение на друго, по-малко подразделение, че то ще трябва да заеме нашата позиция на следващия ден. Докладвах на командира на подразделението за ситуацията в моя район и го предупредих изрично за британските патрули, които могат да се появят неочаквано и да опитат да вземат военнопленници. Следобеда се придвижих на юг.
– Тук има един бедуин, който иска да говори с вас, господин майор.
Бедуинът влезе с дълбок поклон.
– Салаам, имам писмо за вас. Чакам отговора ви.
Бедуин с писмо, тук, дълбоко в пустинята, където никой не би следвало да може да ни открие? Бедуините изглежда винаги знаеха къде се намираме. Отворих писмото.

От командира на Кралските драгуни

Скъпи майор Фон Лук,

Имахме други задачи и затова не можехме да поддържаме контакт с вас. Войната в Африка е решена и се радвам да кажа – не във ваша полза.
Затова бих искал да благодаря на вас и на вашите хора от името на всички офицери и войници за феърплея, под знака на който и двете страни се сражавахме.
Аз и батальонът ми се надяваме, че ще излезете от войната живи и здрави и че ще имаме възможност да се срещнем някого отново, този път при по-благоприятни обстоятелства.
С най-голямо уважение…