Преди една година, точно на тази дата, няколко човека получиха есемеси с кратко, но разтърсващо съдържание. "Кольо го няма вече!", пишеше в съобщението.

На 12 януари 2014 г., месец след като навърши 51 години, почина един от най-ярките, самобитни, мощни, талантливи и жизнени български художници - пловдивчанинът Кольо Карамфилов. изобщо няма да е проувеличение, ако кажем, че той беше един от доказаните български гении - график, живописец, скулптор, естет, музикант, приятел, баща. Всъщност той не почина, а изгоря - всепомитащата му енергия бе изпила всички съпротивителни сили, нужни на емоционалния и чувствителен човек да се справя с кошмарния бит, наложен от българските политици на собствуния им народ. Кольо се бореше като лъв, но не успя. Нямаше как този пламтящ през целия си живот човек да се затвори вкъщи и да започне да оцелява, пазейки нервите и здравето си, както го съветваха лекарите. Не беше такъв. Няма и да бъде.

Людмил Станев

Нека днес си спомним за този велик български творец с един кратък текст от неговия близък приятел - писателя-лекар ЛЮДМИЛ СТАНЕВ.

 

 

 

 

 

 

 

ПРИЯТЕЛИ МОИ

Ще ви разкажа за нашите невероятни истории с моя приятел К. К. Той е художник и с него се знаем много отдавна, даже преди да се познаваме. Аз съм му подарил два-три мои разказа (с този ще станат четири-пет). А той на мене – картини. От двадесет и осем години сме неразделни, а дори на два-три пъти делихме едно ателие. Художникът, освен че е талантлив, има страшно много метафори в главата си и затова много често ситуациите, в които изпадаме, са като от филм.

По едно време живеехме заедно в едно ателие, дори и легло нямахме, само един надуваем дюшек, но и той нямаше тапи и го запушвахме с дръжките на четките. Все пак вечер трябваше да се надува. По различни причини много рядко се виждахме в общото ателие и си оставяхме съобщения. Една сутрин намерих бележка, на която пишеше: „Абе, Люси, знаеш ли какво открих? Ти спиш върху моя дъх, а аз – върху твоя. Подпис К. К.“

Втората случка си е напълно абсурдна. Тогава той вече си имаше жилище, а в ателието, което наемахме заедно, идваше само да рисува. Та в една много студена зимна вечер, към 11 часа вечерта, се почука и в ателието влезе художникът. Видимо разстроен, любовно много огорчен, той ми поиска 30 лева, за да се самоубие. Нямам, му отговорих аз, и лъжех, защото знаех за какво са му – с какво се лекува любовна мъка. И тука той ми каза ядосано: „Лъжеш, чух по радиото, че си взел наградата „Чудомир“ и хиляда лева – и то с разказ, в който аз съм главният герой“.

Истина си беше, не можех да мърдам. Разказът се казваше „Без депресия“ и в него се разказваше как К. К. бил в депресия и се чувствал защитен и уютно в нея, но един ден я загубил в Пловдив и тръгнал да си я търси...

После трийсетте лева се превърнаха в мастика, таратор и приказки до три след полунощ. На тръгване се сети, че му изгоряла печката в жилището, изключихме горещия радиатор и тръгнахме към ъгъла на „Дондуков“ и „Бачо Киро“. От там до къщата му има-няма 500 метра. Нито един бакшиш не пожела да ни вземе. И така поехме ние в мразовитата софийска нощ – двама приятели с един горещ радиатор. От време на време спирахме, топлехме се на радиатора и продължавахме в нощта. И в този момент разбрах, че никъде по това време в света няма двама такива човеци. Да вървят така в зимната нощ и да си носят горещ радиатор под лунната светлина. Казах му го. Започнахме да се смеем. Постепенно смехът се превърна в сняг, а ние – в две малки отдалечаващи се точици от двете страни на топлината.