Валентин Брайков е старши съдружник в юридическа фирма "Адвокатско Бюро Брайков". Член на Международния търговски арбитражен съд към Българската търговско-промишлена палата. Има 12 публикувани изследвания в академични правни списания и над 50 юридически публикации в неакадемичния печат. Материалът е публикуван в края на миналата година в личната му "Страница на Брайков" и той обяви, че с него я затваря. Препечатваме го днес - на вниманието на всички, които обмислят каква точно трябва да бъде съдебната реформа, провеждана от новото правителство.

1. „Който иска да учи право, първо трябва да знае откъде произлиза думата Право (ius). Правото е именувано на Справедливостта (iustitia)… С основание може да ни наричат Жреци на Справедливостта. Защото ние служим на справедливостта и преподаваме знанието за доброто и справедливото, за да различаваме правото от неправото, позволеното от непозволеното и така да се стремим да водим хората към доброто не само чрез страха от наказанието, но също и чрез обещанието за награда. При това, ако не се лъжа, ние искрено се уповаваме на философията, а не само привидно.“

С тези няколко реда от Улпиан започват Дигестите на Юстиниан от 533 г.н.е. - сборникът на цялото древно римско право. За юриспруденцията те са онова, което е първият стих за Библията: “В начало Бог сътвори небето и земята“. Тези редове ни казват, че божествената искра на правото е справедливостта - онова чувство за хармония с равновесието във Вселената.

А ето какво предписва Моисей на първите израилски съдии (Второзаконие 1:16-17):

16. И дадох заповед на съдиите ви в онова време, като казах:
Изслушвайте братята си и съдете справедливо
както брата с брат, тъй и неговия чужденец;

17. в съда не правете разлика между лицата,
изслушвайте и малък и голям: 
не бойте се от лице човешко, понеже съдът е дело Божие.

Допълва го Пророк Исаиа (10:1):

Горко на ония, които създават несправедливи закони
и пишат жестоки решения.

Същото с други думи казва и Христос в Новия Завет (Йоан 5:30):

И моят съд е праведен, защото не търся Моята воля,
а волята на Отца.

2. С горчива ирония си спомням партийните атеисти, които твърдяха, че Христос е несправедлив и дори жесток към бедните, сочейки следните му думи:

Защото, който има, нему ще се даде, а който няма,
от него ще се отнеме и това, що има.
(Матей 25:29, Марк 4:25, Лука 8:18)

Те не искаха да разберат този стих чрез другия:

Който има две дрехи, нека даде ономува, който няма;
И който има храна, нека прави същото. (Лука 3:11)

За тези клетници остана скрита светлата евангелска истина, че в любимия им „изобличителен“ цитат Христос говори не за пари, а за Вяра: Който има в сърцето си Вяра, ще му се даде още, а който няма - ще загуби и малкото Вяра, която има. Затова нашият православен кръст започва от челото (словото, разума), но завършва и остава в сърцето. Затова и Св.Павел в Посланието до Римляни (12:3) изрично споменава „Вярата, каквато Бог е отмерил всекиму“.

3. Съвестта е другото лице на справедливостта. Съвестта е онзи безпощаден вътрешен глас, който разпознава злото в подчинената му душа - като действащ Страшен Съд. „Ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло“- Змията към Ева.

Съвестта е живият Бог у всеки от нас. Това, че съвестта е еднаква у всички, ни доказва, че Бог е един. Без съвест няма справедливост, защото съвестта е компасът на справедливостта. Само чрез съвестта си мога да преценя дали другият е справедлив. Справедливостта носи мир на съвестта. Затова библейският поздрав „Мир Вам!“ е послание за истина, справедливост и вяра, а не просто за ненасилие. Без тези три блага липсата на насилие не означава мир.

Няма мир в държава със седем милиона население, където се водят към един милион всякакви съдебни дела. Нищо, че оръжията привидно мълчат. Няма как един милион ожесточени частни войни, засягащи най-малко два милиона души, да дават общ публичен мир, особено ако тези частни войни не завършват справедливо. На такава държава не й трябва международна война. В подобна съдебна касапница душата започва да лее словесни куршуми. Евангелистът Матей го е казал неповторимо: "И понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта." (24:12) .

Свети Августин пита „Какво е царство без справедливост освен голяма банда разбойници? Не са ли разбойническите банди малки царства?“ У нас Живко Сталев го каза още по-ясно: “Правова държава без справедливост е вид организирана престъпност“.

Справедливостта е светлината в храма на правосъдието, тя е Богът на този храм. Всяка успяла справедливост е една запалена свещ. Обратното означава мрак. Свещеник идва от свещ, а светец - от светя. Ако няма справедливост в закона, как ще я изисквате от съдията? Когато прилага несправедлив закон, съдията се превръща в обикновен платен палач, без значение дали наказва невинни, освобождава виновни или слугува на монополи. Съдебна тога, която служи за параван на злото, изгаря душата и на шивача си и на онзи, който я носи.

Основно понятие на правото е свободата, възможността нещо сам да избираш съобразно собствената си воля. Божествено откровение е самоуправляващата се свобода, което всъщност е правовата държава.

4. Къде е справедливостта в храма на българското право?

4.1. В българската Конституция тя присъства само в преамбюла:

„…като обявяваме верността си към общочовешките ценности: свобода, мир, хуманизъм, равенство, справедливост и търпимост“.

Преамбюлът обаче не е част от нормативния текст на конституцията, той предхожда самото й заглавие, декларира вдъхновение и мотиви, но самият той не е нито принцип, нито правило за поведение.

Второто споменаване е в чл. 24 ал. 2, където една от основните цели на българската външна политика е „съдействието за установяване на справедлив международен ред“. Това е също пожелана цел без нормативен характер, и то само на международна плоскост, където почти нищо не зависи от нас. Никой не предписва съдействие за справедлив вътрешен ред.

В целия останал текст на конституцията - принципи и конкретни норми - въобще не се споменава справедливостта като ценностен приоритет. Няма например задължение законите да са справедливи.

4.2. В Гражданския процесуален кодекс, основният закон по който масово правораздават, няма никъде думата справедливост или нейни производни!

4.3. В Административно-процесуалния кодекс:

Чл. 6 ал. 1 декларира, че административните органи упражняват правомощията си… справедливо,

а чл. 9 ал. 4 добавя, че административният орган и съдът осъществяват процесуално съдействие на страните за законосъобразно и справедливо решаване на въпроса, предмет на производството, вкл. и със споразумение.

Никъде обаче няма и намек, че съдът е длъжен да решава споровете справедливо.

4.4. В Наказателно-процесуалния кодекс само едно от касационните основание (чл. 352 ал.1 т. 3) предвижда отмяна на присъдата и решението „когато наложеното наказание е явно несправедливо“. Ако несправедливостта не е явна, отмяна няма.

Освен това, не само наказанието може да е несправедливо, а и цялото конкретно наказателно производство или отделните му части.

Справедливостта не е между декларираните принципи на българския Наказателен процес.

4.5. В Данъчно-осигурителния процесуален кодекс никъде, по никакъв повод и в никаква връзка не се споменава думата „справедливост“ или нейни производни.

4.6. В Наказателния кодекс никъде, по никакъв повод и в никаква връзка не се споменава думата „справедливост“ или нейни производни.

 4.7. В Кодекса на труда чл.1 ал. 3 обявява за своя цел „… справедливи… условия за труд“, а чл.128а ал. 2 изисква справедлива характеристика и препоръка“ за работника. В останалите конкретни и съществени текстове на кодекса не присъства думата „справедливост“.

 4.8. В Изборния кодекс чл. 189 ал. 3 препоръчва на медиите справедливо отразяване проявите на кандидатите. И нищо друго справедливо!

 4.9. В Семейния кодекс никъде, по никакъв повод и в никаква връзка не се споменава думата „справедливост“ или нейни производни.

 4.10. В Закона за нормативните актове никъде, по никакъв повод и в никаква връзка не се споменава думата „справедливост“ или нейни производни. Въобще няма изискване нормативните актове да са справедливи.

4.11. В Закона за задълженията и договорите само чл. 52 повелява „Обезщетение за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. В нито един друг текст тази дума не присъства.

4.12. В Търговския закон справедливостта е спомената козметично само в четири периферни текста (от близо 800), но не и в основни принципни норми. Само два от тях са истински правила, но с крайно специфични хипотези: 

- чл. 37 предвижда справедливо възнаграждение на търговския представител, но само ако обичайният размер не може да се установи;
- чл. 261б изисква справедлива цена на придобити акции след преобразуване;
- чл.607 декларира справедливото удовлетворяване на кредитори като цел на производството по несъстоятелност;
- и чл. 631 просто повтаря чл. 52 ЗЗД.

5. Очевидното отсъствие на „справедливост“ в тези 12 основни български закони не може да бъде случайно съвпадение. Нечия тайнствена ръка последователно и методично е „прочистила“ българското право от тази божествена искра, с която Улпиан започва Дигестите. Вероятният проблем на тази ръчичка е именно връзката на справедливостта със съвестта като нейн извор. Защото тогава всеки обикновен човек чрез съвестта си може да преценява дали законът или съдебният акт са справедливи и да формира за тях неоспорими ценностни критерии. Това е крайно неприятно и абсолютно неприемливо за онези, които искат да управляват чрез непонятни закони и мистично правосъдие, чиито „висш разум“ се обявява изначално недостъпен за простосмъртни.

Казано с прости думи, става въпрос законът и правосъдието да се измъкнат от критичния ценностен радар на обикновения човек, за да не бъдат гледани през единствения общочовешки разбираем прозорец - справедливостта. Липсата на изрично спомената справедливост в прилагания закон скъсява нормативната юзда и увеличава капаците върху съзнанието на съдията, изключвайки съвестта му като коректив на несправедлива норма - независимо от неговата клетва по чл.155 от Закона за съдебната власт. Може ли съдията да отсъди според клетвата си, но срещу закона?

Като контрастно сравнение бих посочил чл. 1.1. ал. 1 от Гражданския Процесуален Закон на Великобритания (1998):

„Тези Правила са нов процесуален кодекс с върховната цел да осигурят на съда възможност да разглежда делата справедливо.“

И веднага след това в чл. 1.2.:

„Съдът е длъжен да осъществява върховната цел, когато
/а/ упражнява всякаква власт, дадена му от този кодекс 
или
/б/ тълкува всяка норма“.

И още едно позоваване - на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, по която България е страна:

„Право на справедлив съдебен процес.

Чл.6.1. Всяко лице при определяне на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.“ (Този текст с едно кратко изречение е възпроизведен в чл.7 ал.1 на Закона за съдебната власт).

Само тези два цитата стигат, за да докажат, че справедливостта е абсолютен ценностен императив на правото, което налага изричното й присъствие в принципни правни норми на най-важните закони. Справедливостта не се подразбира - за да съществува, тя трябва да бъде казана изрично, ясно и високо - като истината.

Въпросът за справедливостта в правото е въпрос за неговия идеал и цел, защото „Целта е творецът на правото“ - според Йеринг. В предсмъртните си месеци Живко Сталев твърдеше, че „Нашето право е болно право, защото няма цел“. Идеалът за справедливост е божеството в правосъдния храм, без него той остава храм без бог, а правото ни - безбожно право. Интересите на хазната не могат да са този висш ценностен идеал, а само примитивен идол. С такъв идол ще си останем вечни номади към цивилизацията.

Проявата на справедливост е израз и на любовта към ближния. Не може да бъде справедлив към другия онзи, който го мрази. Наскоро имах удоволствието да се запозная с американски съдия, който преди това бил пастор, но решил да стане съдия, за да прилага сам справедливост в живота, а не само да я проповядва. У нас има ли съдия, който да е станал свещеник?

6. До какво доведе пренебрежението към справедливостта в българското право и правосъдие?

Преди всичко това пренебрежение отчужди българина от тях. Те не са неговият закон и неговият съд. Той се крие, избягва ги и не разчита на тях, а сигурността му е тази на неоткрития от ловеца дивеч. Ежедневието му внушава простата истина, че само силният и богатият е прав. Той е чужд на държавата си, но и тя му е чужда и той няма никакво намерение да умира за нея.

В резултат, стремежът към власт не е само известният нагон, а е самият инстинкт за оцеляване, единственият изход. Проблемът на българското стадо не е евангелската мечта за добър овчар, а това, че почти всяка негова овца мечтае да стане вълк. Поради покварата отгоре тя няма откъде да знае, че спазването на справедливи закони е най-благородното участие във властта. Тази овца дори не забелязва, че надеждата за власт събира всички, но самата власт разделя всички. И никой не я предупреди, че при продажбата на душа няма обратно изкупуване.

Днешното българско право има три неписани, но железни принципа:

- да НЕ ограничава властта,

- да поддържа НЕсигурност у обикновения гражданин,

- да парализира частната собственост и въплътената в нея лична свобода.

 В ход е стихийно изграждане на безправно общество, откъдето обаче безправните могат да избягат и това е единствената спирачка пред тоталитарната похот.

Нормативното слово е кръвта, която циркулира между държавните органи и осигурява тяхното функциониране. Не е нужно да рушиш една институция - изпрати й само заразена кръв под формата на лош закон. Никаква съдебна реформа не може да неутрализира такава законодателна зараза. Няма съвършен двигател, който да работи с негодно гориво и организъм, който да издържи на непрекъсната отрова. Безкрайното говорене за съдебна реформа отклонява вниманието от истинския източник на заразата - самата политическа власт, която симулира непричастност към създадения от нея нормативен изрод. Може вече да има разсейки и в съдебната система, но техният тумор не е там.

В нивата на българското право навлязоха бесни глигани, които обръщат от корен отдавна посятото. През последните години сме свидетели на невиждан нормативен разврат, който посяга на хилядолетни европейски правни светини. С обратна сила брутално се отнемат права, придобити чрез класически правни институти по действащи закони. Гледката може да се сравни само със спасителните лодки на "Титаник", от които по-силните изритват слаби и безпомощни удавници, за да не се спасят. Режисьорите на този спектакъл чували ли са, че Законът е като библейски Завет/Обещание - една тържествена свещена клетва на държавата към нейния гражданин?

Смях през сълзи са срамните съдебни такси, действащи в България. Най-бедната страна в Европейския съюз има най-скъпото и недостъпно правосъдие с качество под средното. Никъде в Европа няма 4% държавна такса върху цената на иска и то без абсолютен таван на таксата! Съдът е превърнат в обикновен бирник.

Една от най-старите държави в Европа с неизчислими хилядолетни културни съкровища вече 20 години е на европейския позорен стълб за лошо право и правосъдие. Защо? Да няма някакво проклятие или магия над нас? Забелязвате ли, че вече ни третират като забременяла слугиня, на която никой нищо не е обещавал? И че говорят за територията ни все едно не е наша!? А националният химн на България започва с думата „Горда…“

За повечето български управници през последните две десетилетия важи казаното от Св. Павел (Послание до Римляни 1:22) :

„Наричайки себе си мъдри, те обезумяха.“

7. Милеещите чеда на Майка България първо трябва да спрат груповото й изнасилване от глутницата вълци. Държавата започва и завършва със справедливостта. Да върнем Бога в Храма, да стане справедливостта полярна звезда на българското право и да освети пътя ни за изход от блатото. Първата крачка е да пожелаем това. Вижте как го е казал Цицерон преди 2000 години:

„А видовете несправедливост са два: единия проявяват причиняващите я, а другия - онези, които, макар и да могат, не спасяват пострадалите от нея. Защото… който не защити пострадалия и не се противопостави на неправдата, ако може, е толкова виновен, колкото ако бе изоставил родителите си, приятелите си или отечеството.“

Няма справедливост без религия, защото религията е адаптирана философия, а философията е религия на мъдростта. И защото справедливостта минава през съвестта - божествения храм у всеки от нас. Онова чувство за хармония с равновесието във Вселената. За това няма нищо странно търсещият справедливост да поглежда нагоре. „Велико усилие е пътят към небето - това е едно завръщане“, казва Луций Сенека, философът на Нерон.

Казаното до тук е един опит да постигнем душевен мир - всеки от нас и всички заедно. Нищо обаче не може да се сравни с откровението на немския философ Имануел Кант (1724-1804), също вперил очи нагоре:

„Две неща изпълват душата с все по-ново
и нарастващо вдъхновение и благоговение:
Звездното небе над мен и нравственият закон вътре в мен
.“

Коледа 2014 г.