В четвъртък през нощта една символична стрелка върху един имагинерен циферблат беше преместена две минути по-близо до върха. Събитие, което се е случвало само 22 пъти за последните 68 години. Новината е от световно значение, но, както при повечето символични жестове, светът не реагира с нещо повече от свиване на рамене.

Става дума за Часовникът на Страшния съд, който от 1947 г отброява колко близо сме до глобална катастрофа. Ако някой ден той удари 12 часа, няма да се превърнем в тикви - най-вероятно просто няма да има кой да обяви пренастройването.

Проектът е дело на "Бюлетинът на атомните учени" в Чикагския университет, журнал, чиито управители и съветници решават кога ситуацията в света се е променила така, че налага бутане на стрелката назад или напред. Не говорим просто за някаква група академици - в Борда на спонсорите, които също учавстват в решението, има 18 Нобелови лауреати.

И ако първоначалният замисъл е било да се представи потенциалната опасност от ядрена катастрофа, от последните няколко години на решението влияе и сериозните климатични промени на планетата ни.

Защо ни интересува?

Това е логичен въпрос - и няма нищо чудно, че много по-бурно реагираме на "Може да вдигнат цената на тока", отколкото на "Близо сме до глобална катастрофа". Едното е ежедневен, лесно осъзнат проблем. Последната глобална катастрофа от магнитуда, за който следи Часовникът, е била преди десетки хиляди години. Цивилизацията не е съществувала при последното събитие от този тип.

Подобно събитие - независимо от какво е причинено - ще промени изцяло живота на планетата Земя, като това включва възможността ние, хората, вече да не сме на хорото. Или ако оцелеем, да се върнем в нещо близо до античните времена или Средновековието като технологично ниво.

За сравнение - по време на Ордовикското изчезване измират повече от половината видове на Земята. Говорим за милиони видове, не индивиди. Във Втората Световна война загиват около 70 милиона души. Дребна работа.

Защо американски учени следят за това?

Основоположниците на идеята са били атомни физици, участвали в Проекта Манхатън. След бомбите на Хирошима и Нагасаки те очевадно са стигнали до извода, че някой трябва да обяснява и да предупреждава ясно света с каква играчка си играе. В умовете им ядрената война е била най-вероятния начин да загине човешката раса.

Часовникът първоначално се поставя на 7 минути, като тогава максималните минути са едва 15. Само две години по-късно той пада до днешната си стойност - 3 минути, когато Съветският съюз тества първата си атомна бомба. На другата година достига 2 минути, най-близо до полунощ в историята, тестовете с атомни бомби продължават и от двете страни на Желязната завеса. В следващите години имаме качвания и спадове, като войната във Виетнам не помага особено. Следващият спад до днешно ниво е през 1984 г - войната н Афганистан и повишеното напрежение между СССР и САЩ са основната причина.

И нищо чудно, че и днес сме на 3 минути от глобална катастрофа основно заради проблеми между тези суперсили - този път поводът е Крим и Украйна.

Целта на Бюлетина не е да ни плаши, а да ни информира, да напомня за растящата опасност, да предупреждава, когато някой  залитне в опасна посока, както когато през 1998 г Индия и Пакистан тестват паралелно атомните си оръжия. Дори просто да подсетят, че проблемът е налице - през 2012 г часовникът беше приближен от 6 на 5 минути заради липса на политически действие срещу двата основни проблема - трупането на ядрени оръжия и глобалните климатични проблеми.

Какво общо има климатът?

Защо един концептуален циферблат, отчитащ близостта ни до ядрена катастрофа, изведнъж ще започне да мери и глобалното затопляне? Защото това е следващата най-належаща опасност.

Глобалното затопляне и резките промени в климата са факт, който усещаме много по-лесно от потенциала за радиационни бомби - последните две години в България го доказаха. Реално след падането на Берлинската стена светът обърна внимание на стотиците учени, които от десетилетия си късат гърлата напразно. После обаче дойде финансовата криза и отново забравихме, че планетата ни става все по-негостоприемна за нас, и то напълно заслужено.

Да се предвиждат регионални промени на климата е трудно дори за специалистите със сериозна анализаторска апаратура, така че следващият пример просто ще илюстрира една възможност - а не поглед в бъдещето.

Представете си наводненията от миналото лято да стават все по-сериозен проблем всяка следваща година. Представете си как след две десетилетия ходенето на море е приключение за луди глави, търсещи силни усещания. Представете си потънала в блато държава. Наскоро и във Великобритания имаше страховити наводнения. Но преставете си България, с нашите възможности и нашата инфраструктура, изправена пред същата стихия, която става все по-лоша с времето.

Разбира се, може да се случи нещо съвсем друго - но със сигурност няма да е добро.

Ключовото обаче е не само да чуем, а и да проумеем важността на предупреждението.