Банална истина е, че войната от края на 20-и и началото на 21-ви век е доста по-различна от всички предходни военни стълкновения в историята на човечеството. В общи линии принципите за водене на война, формулирани от Карл фон Клаузевиц си остават актуални. Но пък в днешно време никой не поставя за цел „разоръжаването и повалянето на врага“. Да не говорим за това, че крилатата фраза на военния теоретик, че войната е продължение на политиката, но с други средства отдавна не е актуална. Тъкмо обратното – в днешно време политиката и дипломацията са съществена част от войната. И най-яркото свидетелство за това видяхме в края на 90-те на миналия век, по време на косовската криза, когато и военни , и политици разговаряха активно с Милошевич, докато самолетите на НАТО поразяваха цели в Белград.

Комфорт по принуда

Съвсем по различен начин изглежда и прословутата триада на Клаузевиц – връзката между политиката, военните и населението (днес вече -- гражданите). Днешните политици в натовските страни все по-активно навлизат във военната експертиза и обратното – военните пък отчитат политическите и гражданските аспекти по време на операции и бойни действия. В условията на информационното общество, пък общественото мнение в съответните държави е изключително динамично и е незаобиколим фактор, с което се съобразяват и политици и военни.

Поради откровено казано непълноценното ни участие в НАТО, българските политици понастоящем пребивават в състояние на относителен комфорт. Като изключим, разбира се, мисиите, за които общо взето получаваме добри оценки.  Все пак, към днешната дата, с оттеглянето ни от Ирак и трансформирането на операцията в Афганистан, като че ли този комфорт нараства.

Причината за това е, че през годините успешно завършеният „План 2004“ за структурна реформа на въоръжените сили не бе последван от програма за тяхната модернизация. Поради морално остарялото ни въоръжение, при това в по-голямата си част съветско, участието ни в операции на НАТО е ограничено. И се реализира главно чрез сухопътните войски и спорадични ангажименти на военноморските сили. Като например участието на фрегата „Дръзки“ в охраната на либийските брегове по време на тамошния конфликт преди няколко години.

За да си представим как това състояние на нещата в БА влияе върху политиците е достатъчно да допуснем обратното. И съответно да приемем, че сме в третото десетилетие на века и че вече е осъществен планът „България в НАТО и Европейската отбрана 2020“. А това значи най-малкото една боеспособна ескадрила американски или пък европейски многоцелеви изтребители, наличие на 3D радари, съвременни средства за наблюдение отвъд зоната на видимостта във военноморския ни флот, модернизация на фрегатите и нови модулни патрулни кораби, съвременни бойни машини за пехотата и т. н., да не изброявам проектите, залегнали в програмата.

Опитайте се сега, на фона на горната хипотеза, да си представите на какво натоварване биха били подложени българските политици – от народните представители, през министрите, командирите до главнонокомандващия. Особено при участие в бойни действия на НАТО от типа на тези в Босна и Херцеговина през 1992-1995 г. или по-сетнешни операции като масираните въздушни удари през 1999г. на територията на бивша Югославия. Примерно с участие на български бойни самолети във въздушни удари.

Във всеки случай подобен ангажимент на фона на динамична военна обстановка означава всекидневни трудни решения, изключително активна денонощна дипломация, консултации с правителствата на други натовски страни, всекидневни заседание с висшите военни в Щаба за отбрана, всекидневен контакт с Главното командване на НАТО, с  командването на отделните видове войски, с локалното командване на силите на Алианса в зоната на действие, с планиране, с отчитане на резултатите от действията на силите, включително на българското участие и пр., и пр. Тежки и всекидневни ще са задачите на българските политици и на другия фронт – общественото мнение вътре в страната. Особено при неуспехи, примерно свален български самолет или пък засегнати от въздушните удари граждански обекти.

Както вече споменах по-горе, в такива условия най-ясно ще проличи доколко политиците са способни да преценят експертизата, предоставена им от отговорните висши военни, а и доколко висшите командира в Българската армия са готови да схванат гражданските и политическите аспекти, които съпътстват всяка такава операция.

Ако си мислите, че това вече се е случвало някога, например по времето на Варшавския договор – грешите. Едно е да вземаш военни решения, когато си стъпкал своя народ, съвсем други са условията при демокрация, когато той е свободен и може да изразява свободно своето мнение.

Нови способности и за българските политици

В никакъв случай не искам да подценявам факта, че и българските военни, и българските политици полагат необходимите усилия, щото България да изпълнява, доколкото е възможно своите ангажименти в алианса. Не отричам това, че от 2004 г. насам и политици, и военни у нас се учат в движение и  решават сложни попътни задачи.

Твърдя, обаче че факторът, който би променил коренно нещата е модернизацията и превъоръжаването на Българската армия. Наличието на модерно въоръжение на различни видове войски, способността им да водят координирани бойни действия, както на територията на страната, така и извън нея, вече поставя и политици, и военни в коренно различен контекст. В крайна смета – управляваш това, с което разполагаш. В случая спокойно можем да кажем, че често употребяваното при военните понятие – придобити нови бойни способности, е валидно и за политиците. Разбира се, в по-различен смисъл и отнесено към техните основни задачи, свързани с политическия прочит на войната и управлението на въоръжените сили.

Гражданските аспекти на модернизацията

Без съмнение модерно организираната, въоръжена и квалифицирана армия е фактор в съвременното общество. Тя оказва влияние в много посоки. Признавам, че наскоро бях изненадан от твърдението на един мой приятел, бивш военен за това какво благотворно влияние има модерната армия върху гражданските власти. Преди всичко със някои свои специфични способности и способи за планиране и организация за постигане на определени целеви резултати. Да не говорим пък колко е важна една от нейните три мисии – гражданската. Т. е. участието в справянето с крупни аварии и природни бедствия, където понякога нейната бърза намеса е решаваща.

Другият граждански ефект е икономическият и стимулиращият ефект върху военната индустрия (и частна, държавна), както и в сферата на иновациите. Не случайно в приетата от служебното правителство национална програма „България в НАТО и Европейската отбрана 2020“ се цитира едно скорошно изследване на Европейската агенция по отбрана. Според него на европейско ниво всеки 100 млн. евро съкратени разходи за отбрана водят до 150 млн. евро спад в БВП, 40 млн. евро по-малко постъпления от данъци и загуба на 3 000 работни места, от които 800 висококвалифицирани.

Ега ти държавата (Русия), щом е опряла до Волен Сидеров

По всички по-горе изложени причини, модернизацията на БА и поетапното увеличаване на относителния дял на военните разходи в БВП (до 2 процента през 2020 г.) няма алтернатива.
Разбира се, превъоръжаването има и своите противници. Една част от тях, с добре захранени от Москва банкови сметки, си дере гърлата, че България трябва да избере неутралитета и съответно да напусне НАТО. Или пък сее дезинформация за предстояща мобилизация и едва ли не агресия. Тук може да кажем: Ега ти държавата - Русия, щом е опряла до Волен Сидеров. Във вторник военният министър Николай Ненчев посочи в прав текст, че източникът на нагнетяването и и слуховете, че се готвим за война, е Русия.

Друга част от рубладжиите, макар и да не се обявяват директно срещу ангажиментите в алианса, го раздават убедени пацифисти. Като например Димитър Йончев, който в „Референдум“ риторично и донякъде комично попита с кого ще воюваме и въобще има ли заплахи и рискове от военно естество за страната ни. Тъкмо обратното, обаче се видя в социологическите проучвания на „Алфа рисърч“, поръчани специално за предаването – българските граждани категорично подкрепят и членството ни в НАТО, и превъоръжаването.

Пък най-накрая, ако някой от платените агенти на Кремъл вземе да ви убеждава, че анексирането на Крим е миротворческа операция,  ремонтите на „Миг“- овете – благотворителна акция, а превъоръжаването на БА е подготовка за война, хич не му се впрягайте.

Ако сметнете потрошените пари за АЕЦ „Белене“, за "Южен поток", за ремонтите на летящите сандъци и куп другите неща, ще видите, че най-скъпият кон на този свят е Троянският.
--------------------
Иначе да – войната е лошо нещо. Но дали ни харесва, или пък не, основната задачи на всяка армия е да се готви именно за война.  Да бъде боеспособна, т. е. - в състояние да изпълни своята мисия -- да защити ценностите, с които живеем и които споделяме с нашите партньори в ЕС и НАТО.

 

Статията е публикувана в блога на автора. Пламен Даракчиев е бивш синдикалист, бил е зам.-председател на "Подкрепа". В момента е парламентарен секретар на МО.