ДИЛЯНА ДИМИТРОВА

Не само музиката, която създава и изпълнява Милчо Левиев, е джаз. Разговорите му също протичат без фиксирани правила. Поканихме го на разговор за новите му два албума, който се превърна в джемсешън с герои Стинг, Джон Уилямс, комерсът, чалгата, Азис… Много от въпросите, отправени към Левиев, получаваха неочакван отговор и развой. Затова интервюто не е изградено според стандартите, но пък звучи изключително музикално.

Quiet March-a

Quiet March е студиен албум соло пиано с 13 композиции, много от които са нови интерпретации на оригинална филмова музика, създадена от джазмена. Тук е музикалната тема от „Понеделник сутрин”, която с подчертано джазовото си звучене се превръща в своеобразен израз на бунта в „арестуваната” в продължение на 22 години (от 1966 г. до 1988 г.)кинотворба. Малко след това, през 1970 г., маестро Левиев емигрира в САЩ и името му на композитор е… изтрито от надписите на над 10 филма.

Nina, вторият премиерен албум на Левиев, е създаден с участието на Вики Алмазиду. Това е проект на двама музикални съмишленици, които от над 10 години преосмислят световното музикално наследство на джаза – стандартите.

- Издадохте два нови албума, какъв е мотивът Ви да го правите днес, когато всеки може да тегли безплатно музика от интернет, г-н Левиев?

- Този проблем съществува отдавна, но наличието му не означава, че не трябва да записваме. На този свят сме за кратко и онова, което правим, трябва да се документира, за да остане след нас. Дали сега ще го слушате, или след десет-петнайсет години, албумът остава като документ. Артистичен документ.

- Не го правите с комерсиална цел, така ли да Ви разбирам?

- Терминът „комерсиален“ е много подвижен. У всеки, който се прехранва с музика, съществува някаква комерсиалност. Но има положителна комерсиалност и лоша. Приемам едната – че в началото е самият продукт, а парите идват като следствие. Другата комерсиалност, в която всичко се създава според моментната мода и вкус, само за да се правят пари, не ме интересува. Не ме е интересувала нито в Америка, нито тук, нито където и да е по света.

Nina-a

Моите албуми може би ще се оценят по-късно. Но не искам в никакъв случай да кажа, че пиша за бъдещето, или че въобще не ме интересува дали моята музика ще се слуша. Музиката е средство за комуникация. Не го правя само за себе си. Джазът винаги е бил по-специално изкуство, което не е толкова популярно. За да го избера, аз предварително съм бил наясно с този факт. За мен е важно да мога да си платя сметките и да живея един приличен живот, въобще не ме вълнува дали ще имам частен джет или яхта.

Не казвам, че на Стинг примерно не му трябва джет. Защото Стинг действително е изключително добър артист, от малкото днес. Той има много пари, но е популярен певец и трябва да пътува често, затова на него джет вероятно му трябва. На този, който успее да направи и двете – да е добър като Стинг и да му печели добре – му казвам ашколсун! Защото не прави артистични компромиси. Стинг дори не може да се определи като поппевец, той е певец, музикант. Свири Бах на китара като Сеговия. Такъв човек заслужава да получи всички пари…

Като говорим за комерсиалното – Стивън Спилбърг например е комерсиален режисьор. А Джим Джармуш за мен прави изкуство. Истинският артист трябва да бъде добър занаятчия, но има страхотни занаятчии, които не са артисти. Артист е този, който не съобразява изкуството си с вкуса на публиката. А Спилбърг винаги го съобразява. Неговата първа работа като студент – „Дуел“, ето това е филм! Но след това той избра пътя на парите. Както и Джон Уилямс. През първите си години в Америка аз работех в студиата на Холивуд, записвал съм музика за филми, включително под палката на Джон Уилямс. Можех да остана в студиото като един от добрите, можех доста пари да направя, но предпочетох да го напусна, да пътувам като циганин и да правя музиката си.

- Музиката, казвате, върви по пътя на парите, а вие се движите в обратна посока…

- Не съм само аз и това не е само в днешно време, но вече населението е 7 милиарда… Знаете ли, че в края на 19 век населението е било милиард и нещо. Представяте ли си какво е седем пъти да се увеличи населението! А ресурсите днес не са чак толкова, явно борбата ще става все по-тежка. Но принципите и днес, и преди 100 години са едни и същи. Винаги едни експлоатират други, използват ги за своите цели, пращат ги като пушечно месо на войни… Кога не е било така? Какво ново има? Само начините са отвратителни. Толкова са софистицирани вече нещата, цинизмът стига толкова далеч, че е трудно да се сравнява.

Парите никога не са ме интересували, което доста хора не го вярват. За мен казват: „Тоя е демагог, лицемер – богат, който се прави на беден…“ Но за мен парите не са били важни. Когато са много, те обременяват живота на човека. Колкото повече собственост имаш, толкова по-труден е животът ти.

Не мога да си спомня дали Марк Твен го беше казал – че зад всяко голямо богатство или личност стоят има неминуемо едно или две престъпления…

- Зад вашия успех има представления, не престъпления…

- Вижте, познавайки изкуството на Стинг или на други музиканти, които са направили пари, е ясно, че зад богатството им няма престъпления. Просто са били щастливци, оценени още докато са били млади. Като Гершуин например, който е един успял композитор. Но има други, които не са успели.

Кажете какво престъпление е лошата музика – чалгата например? Тя няма да убие човек…

- Чалгата няма да го убие физически, но върши престъпление спрямо културата на един човек, особено ако е дете.

- България се предполага, че е свободна страна, нали? Има демокрация, доколкото чувам…

- Така е, затова чалгата не е забранена, всеки на воля може да й се отдава.

- Не може да се забранява музика, това са остатъци от миналото. Като жанр чалгата съществува отпреди 9 септември 1944 г. – това са онези постнички градски песни, които са се пеели по кръчмите: „Аз си имам две съседки, две съседки – две кокетки, чернооката е Гинка, а пък русата Калинка…“. Това беше чалга, много по-добра от днешната. Дюк Елингтън казва, че има два вида музика – хубава и от „другия“ вид. Няма лош жанр. В чалгата има Ивана и някои други… Азис (за малко да кажа Сизиф). Азис има страхотен глас, въпросът е за какво го използва.

- Темата на това интервю уж е джазът, а вие правите реклама на Азис!

- Каква реклама правя, госпожице? Би Би Си направи документален филм за ромите в Пловдив и за Азис. Той не е никак неинтелигентен човек. Има прекрасен глас и е един абсолютен комерсиалист, занаятчия, който знае как да ги прави тези неща. А тези Ивана, Стояна, Гергана, дето ги има, понякога ги чувам и мога да кажа, че чалгата има гласове.

Във всяко изкуство има средни и доста лоши неща – в класическата музика е така, в джаза, в рока, в блуса, в кънтрито… Дори в джаза има отвратителни неща.

- Не е ли въпрос на вкус?

- Не е въпрос на вкус. Има некадърници, някои от които дори са много известни, други – световни. Няма да споменавам имена. Та за Азис ще повторя – такава музика не слушам и не правя. Но като наблюдател виждам, че той има глас и музикалност. В това интервю за Би Би Си Азис каза, че иска да стане оперен певец. През 40-те – 50-те Сара Вон също е искала да стане оперна певица, но в Америка до 60-те – 70-те години беше изключено черен човек да направи това. Така че един господин Азис явно е разбрал, че като ром в тази среда той бъдеще няма. Но има дискриминация. Винаги е имало и ще има.

- Как се промени отношението ви към ромите след като заживяхте в Америка?

- Тези хора, които са повече номади – например циганите, евреите… – те преливат битието си там, където живеят. Цигани в Америка има. Ромите или евреите се адаптират – където и да отидат, те вземат и хубавите, и лошите неща. Не може да се каже, че циганите са крадливи, а българите не са. Бедните хора – черните в Америка – разбира се, че крадат. Майка му е проститутка, баща му в затвора, той какво ще прави… – най-хубавото, което му дават като възможност, е да се запише в армията, да отиде в Ирак и да го убият. Защото му плащат 40 хиляди долара, ако се запише в армията. Така че работата не е в това, че черният човек или циганинът са мързеливи. Имаше един лаф, който беше на Волтер – „Най-голямото престъпление на човечеството е бедността.“ Хайде анализирайте това.

- Ако се върнем на престъпленията зад успелите хора – къде в съвременното общество бихте посочили такива? 

- Например в новината, че една картина на Гоген е продадена за 300 милиона долара, това е подигравка с изкуството. Богаташът, който си е купил тази картина, може да не е убивал никога, но как може да живее този човек, как може да се храни и да знае, че с тези 300 милиона цяла Африка може да изхрани…?!

- През 90-те години, когато се върнахте в България, тук ви питаха как сте преуспял в Америка. Считате ли се за преуспял?

- Преуспял? Питат ме и друго: „Г-н Левиев, Вие богат ли сте?“ Отговарям: „В какъв смисъл – душевно, материално?“ Друга журналистка ме пита: „Г-н Левиев, вие какъв се чувствате – евреин или българин?“ Аз казвам: „Нито едното, нито другото. Филибелия съм“. Това са интимни въпроси, същият като този от коя партия сте. В Америка никой не ви пита „Вие демократ ли сте?“.

Напуснах България по много причини. Най-главната от тях беше, че не мога да живея в общество, където човек няма най-основното право – да пътува. Хората на Запад не могат да разберат това, защото никой не ги ограничава. С изключение на Третия райх, когато е съществувало нещо подобно на онова, което беше у нас. Не можех да се примиря, че някой ще ми каже кога мога да изляза и кога не мога.

Заминах заради липсата на елементарна човешка свобода… Поканиха „Джаз-Фокус“ на най-големия джаз фестивал в Нюпорт. И, разбира се, не ни пуснаха. Дадоха паспорт на един, а на друг не дадоха. А ние бяхме беше квартет, в който не можеше да има заместници – Симеон Щерев-Банана с кого ще го заместиш, или мен с кого ще ме заместят? Много добре знаеха, че ако спрат един, няма да отидем. За политически неща няма да говорим. Какво е комунизъм, какво не е, какво е капитализъм, какво – държавен капитализъм, какво е фашистки комунизъм – това са неща, които политиците и философите трябва да ги решат. Моята работа е да правя музика.

площад Славейков