Може би сте чули новината, че българин направи почти невъзможното - успя да бъде приет и в осемте университета от т.нар. Бръшлянова лига в САЩ - "Харвард", "Йейл", "Принстън", "Браун", "Колумбия", Пенсилванския университет, "Корнел" и "Дартмут".

18-годишният Стефан Стойков се преселил в Щатите със семейството си, когато бил 8-годишен. Във втори клас седнал в училищната стая, без да знае английски език. Но на тазгодишния изпит получил 2400 точки на изпита SAT, което му дава зелена светлина не само за Бръшляновата лига, но и за още 10 елитни учебни заведения, където подал документи.

Тазгодишната кампания за елитните школа в САЩ поставя рекорд по приети едновременно във всичките 8 училища от Бръшляновата лига. Освен Стойков другите трима са Мунира Халиф, Виктор Агбафе и Харолд Еке.

Между четиримата има нещо общо - те или са имигранти в страната,  или са от семействата на имигранти. Подобно на Стефан Стойков, Харолд Еке е дошъл 8-годишен в Америка, като родителите му са се преселили от Нигерия. Майката на Виктор Агбафе е имигрант от Нигерия. Мунира Халиф е дъщеря на имигранти от Сомалия.

Историята на всеки от тях е различна, но е ясно, че всеки е постигнал мечтата си с много труд и доказване на себе си.

Ето и "входното" есе на един от четиримата - Виктор Агбафе, с което той е приет в елитните училища:

Защо отказвам да мълча

"Леле, мислех си, че черните хора са страшни." Това честно и нецензурирано твърдение, изказано от малко момиче, когато произнасях моята биографична реч за Флорънс Найтингейл*, опакован в белите одежди, които представляваха непорочното сърце на г-жа Найтингейл, разкъса достойнството и самочувствието ми на парчета, като мачете, което кълца корените на дърво.

Въпреки всичко тези думи посяха у мен искрицата неуморно да се застъпвам за тези, към които има несправедливо отношение. Много години по-късно, аз бях принуден да се намеся, след като мой приятел коментира, че "Денят на тишината за ЛГБТ", който аз и други членове на клуба по равни права бяхме инициирали, е "пълен боклук". В началото не му обърнах внимание, но след като го чух, че говори на свой приятел, че никога не би имал съквартирант в колежа който е гей, искрата в мен беше запалена и се почувствах морално задължен да оспоря това предубедено мислене.

Запитах го дали наистина би отказал да приеме съквартирант, който е гей. И докато разговорът ни течеше, лицето му почервеня, сърцето ми започна да бие по-бързо, а тонът на разговора се изостри. Приятелят ми каза, че човек не може да бъде убеден католик като мен и да подкрепя еднополовите бракове. Аз контрирах библейския му аргумент, че еднополовият брак е "морална низост" с вярата си, че християнството е любов и приамане на другите. След като спорът затихна, а аз бях отхвърлил опорните точки на моя приятел, си спомних вътрешната покруса от преди години, която даде началото на моята позиция. Това беше нещо повече от логически или етичен аргумент, защото засягаше моите човешки права.

Нямам представа какво е са си гей, би- или транссексуален, но знам какво е върху теб да има пелена от непълноценност, защото изглеждаш "страшен". Знам колко безсмислено е да потупаш жертвата по гърба или да му кажеш насаме, че няма значение какво мислят другите за него. Това се отнася и за най-близките хора, защото за подобни неща трябва да се противопоставям не само на моя пирятел, но и на хора, които са мои лични герои. Но, бабо, нима без значене какво казва библията, борбата за права на хомосексуалните не е същото като битката за расова равнопоставеност? Знам, че макар да изглежда погрешно да се противопоставяш на хората, които безвъзмездно са се грижили за теб и са те обичали, но трябва да го направя, за да съм сигурен, че другите могат да изпитват същата обич от останалите хора.

Вземам думата, защото когато някой усети несправедливост и просто потупа някого по рамото в знак на утеха, това означава, че той я подкрепя. Ние живеем в общество на взаимозависимост, в която трябва да  бъдем сътрудници един на друг във всички социални сфери, за да постигнем развитието на обществото като цяло. Ако някой анализира която и да е продължаваща социална несправедливост срещу която и да е социална група в историята ще забележи, че критичната точка в нейната устойчивост е негласното одобрение от незасегнатите. Признавам, че понякога е много притеснително да се застъпваш за мнението на другите, особено когато става дума да се предизвикват идеални системи, които сам си смятал за абсолютни, или хора, които уважаваш.

Но за да берем плодовете на истинското многообразие около нас ние трябва да възприемем болката на нашите приятели и да я направим своя.

* Флорънс Найтингейл (1820-1910 г.), е  английска медицинска сестра, писател и общественик. Известна е с пионерската си работа в областта на медицинската грижа, представяна от сестри по време на Кримската война (1853-1856 г.)

** Акроним, означаващ всички лесбийки, гей, бисексуални и трансджендър хора.