Христо Комарницки: Отказвам се от фейсбук, но не заради "Протестна мрежа"

ДИЛЯНА ДИМИТРОВА

Дни преди появата на класацията „150-те най-влиятелни българи в интернет“, Христо Комарницки закри профила си във Фейсбук. Карикатуристът на в. „Сега“ заема седмо място в Топ 50 на Фейсбук – след Димитър Бербатов, Григор Димитров, влогъра Емил Конрад, Бойко Борисов, Йорданка Фандъкова и… културиста Лазар Ангелов. Няма да обсъждаме достоверността на класацията и действителната тежест на мнението в обществото на посочените герои, потърсихме Христо Комарницки по друг повод. Художникът, който освен сатирично перо притежава и най-острия език в социалните мрежи, се отказа от присъствието си в тях и закри профила си във фейсбук.

– Защо се отказахте от социалните мрежи, г-н Комарницки?

– От доста време обмислям да закрия профила си. Първоначално го открих като някакво лично пространство – за да споделям мисли с приятели и колеги. И с времето това нещо се разрасна, придоби съвсем други измерения. Натрупаха се около 10 000 мои последователи и всяко нещо, което напиша, неочаквано се превръща в събитие едва ли не – всичко го четат и тълкуват. Почувствах се като Форест Гъмп, когато тръгна на самотно бягане из Щатите, а накрая се оказа с хиляди, които го следваха по петите. Махна с ръка и се прибра вкъщи.

– Ето, че и закриването на профила ви стана събитие, предизвика разгорещени дебати и новини…

– Да, това за мен беше абсурдно. Не може такива „събития“ да са обект на журналистиката.

– Превърна се в новина, защото се случи след дискусия с активисти на Протестна мрежа под ваш статус за „поредния осребрен протестър“ по адрес на назначението на Бетина Жотева за член на Съвета за електронни медии. Това ли беше причината да закриете профила си във фейсбук?

– Не съм напуснал фейсбук заради "Протестна мрежа". Просто реших, че не желая да играя повече ролята, в която се оказах. Тя започна да пречи на заниманията ми с рисуване, да ми яде от времето, кара ме да се занимавам с неща, които не са толкова свойствени за мен.

Бях в една хижа в планината, когато се събудих сутринта и се запитах защо се занимавам с глупости – след това седнах и си изтрих профила. Не е заради "Протестна мрежа", направих го заради себе си. Аз не съм част от тях, нямам някакви отношения и конфликт с тях.

– "Протестна мрежа" се кълняха във вас по време на митингите срещу кабинета „Орешарски“, а сега отношенията ви са особени след този прословут ваш статус – написаха, че пишете глупости, че едва ли не нямате право на различно от тяхното мнение. Защо?

– Това си е техен проблем. Освен това не ми се иска да влизам в този диалог с тях чрез вас – ако исках, щях да остана във фейсбук и сам да го водя. Ще кажа само, че аз не се отчитам пред никого за гражданската си позиция.

– Как приемате позата „морален стожер“ във фейсбук обществото?

– Виртуалната реалност създава заблуди у хората, те губят връзка с реалния свят. Там е лесно човек да заеме някакви морални пози, да раздава оценки, правосъдие. Средата предразполага към определен тип поведение.

– Проблем ли е за вас хора от протестите срещу кабинета „Орешарски“ да получават постове след идването на новата власт?

– Всеки преценява за себе си. Аз не го приемам. Но не желая да коментирам, защото знам, че ще се завърти едно колело от диалози през сайтове и медии… Не искам да участвам в това. Но не от страх.

– Подкрепихте ли протеста срещу Вежди Рашидов след диалозите с хориста от „Йоан Кукузел“?

– Физически не участвах, но духом – да, бях там. Знаете ли, който и да е политик на Запад от Калотина да си беше позволил това, което направи Вежди Рашидов, той щеше да си замине от поста за половин час. Подобно изказване е недопустимо като начин на мислене, като манталитет за един министър. Но България няма нищо общо с нормалния свят, това е друга територия. Явно обществото има нужда от такъв министър на културата – това също го приемам, нещата явно са на такова ниво, че човек като Вежди Рашидов е подходящ за този пост.

– Изложбата в Лувъра не е ли успех на Вежди Рашидов и това правителство?

– Защо една изложба трябва да е успех на правителството? Аз съм сигурен, че зад тази изложба стоят усилията на много хора по музеите из България, на археолози… Това е техен успех. Намирам опитът за използване на тази прословута изложба за пропагандни цели в прослава на правителството за нелеп и комичен. България сякаш още не се е отърсила от манталитета на тоталитарната държава.

– Като художник каква е вашата позиция за Българския Лувър – музеят Квадрат 500? Казват, че това ще бъде следващият повод да бъде искана оставката на министъра на културата.

– Първо не съм наясно какво представлява Българският Лувър. Това е малко като обединението на болници, каквото прави здравният министър. Нека обаче преди да говорим, да видим първо що за музей е това, какво има изложено вътре.

– А вие какво очаквате да видите в този музей?

– Мисля, че на първо време трябва да се запълни с присъствието на българските художници от прехода. Защото след време ще се окаже, че има една голяма дупка хронологично в историята на българското изкуство. По време на социализма галериите откупуваха определено количество произведения, а сега никой не се занимава с това, прави се единствено в Софийска градска галерия. Ако някой наистина е загрижен за състоянието на културата и изкуството, първо с това трябва да се заеме, с живото изкуство. Държавата трябва да приеме работещ закон за меценатството, да създаде реални механизми за пазар на изкуството – като няма такъв се губят критерии, стойности, а и желание за работа. Единственият вариант е човек да отиде навън да търси изява.

– Карикатурата е малка част от изобразителното изкуство…

– О, да, за мен даже е спорно дали карикатурата е в изобразителното изкуство или в журналистиката. Тя е гранична територия.

– Тези дни Жан-Люк Годар заяви, че за него карикатурата дори е по-силна от журналистиката. А най-силната журналистика според него са правили онези трима-четирима карикатуристи от „Шарли ебдо“. Как приемате движенията във Франция в момента срещу начина, по който държавата там се възползва от атентата в „Шарли ебдо“?

– Онова, което виждам от моята си камбанарийка, е, че с този разстрел бе извършена брутална цензура в най-крайния й вид срещу свободата на словото. Нашата култура и западната цивилизация се характеризират с борбата срещу табутата, срещу ограниченията. И изведнъж се явяват хора от някакво Средновековие, които заявяват: „Вие няма да рисувате това, няма да говорите онова“. Ние сме привикнали с някаква форма на цензура – да ти скъсат рисунката, примерно, да ти я хвърлят в коша – на мен, слава Богу, не ми се е случвало. Но тук имаме директно премахване на самия автор на произведението. Това беше толкова шокиращо за мен, че уби желанието ми за хумор и рисуване за дълго време напред. Беше като убийство на въображението ми. Убийство на цяла една епоха на свободно изразяване. Защото оттук нататък хората ще се самоцензурират по нов начин.

Интересното е, че стара Европа е по-податлива на страха… Преди около месец ме поканиха в Брюксел да участвам в една акция – идеята беше да се отбележи борбата за свободата на словото като се изрисува фасадата на една сграда с карикатури на тази тема от различни страни. Аз предложих работата, която бях рисувал още след атентата – това една e реплика на картина на Рене Магрит. Накрая обаче мероприятието пропадна, защото организаторите решиха, че моята и работите на авторите от Източна Европа са прекалено смели, това можело да предизвика ответни реакции…

Европа е в ступор, хората не осъзнават, че след този разстрел са като убити – страхът, който изпитват, вече ги е убил.

– Тази рисунка е излизала във в. „Сега“ – човек ще рече, че в България сме по-смели в сравнение със Западна Европа по отношение на словото?

– Да, в някои отношения е така. Мои карикатури никога не са били спирани, но по това не трябва да се съди, че и в България е така. У нас усещането за свобода до голяма степен е илюзия. Но в крайна сметка е въпрос на вътрешна потребност. Не може някой да ти го осигури. Никой не може да ти дари свободата.

 площад "Славейков"