ДИЛЯНА ДИМИТРОВА

Ивайло Христов спечели голямата награда „Златен Свети Георги“ на Московския кинофестивал. „Победителят „Каръци“ е мелодрама за момче, момиче и гастролираща рок-група – написа руската криктика. – И тук режисьорът намира успешни стилистични решения за традиционния жанр: черно-белите кадри се използват не за илюстриране на отминали епохи като в „Артистът“ или „Ида“, а в качеството на маркери на интонацията на филма: тъжна и иронично-незаангажирана. До голяма степен лентата дължи успеха си и на изпълнителя на главната роля Ованес Торосян – той е почти като Бъстър Кийтън, но с източен акцент.“

Българският Бъстър Кийтън определено не е карък – всеки филм с негово участие шества триумфално на световните кинофестивали. Почитателите на родното кино са гледали Ованес Тросян в „Източни пиеси“, „Аве“, „Тилт“, „Джулай“, „Аз съм ти“, „Отчуждение“ и „Съдилището“. Междувременно играе в немалко спектакли в театъра, някои са независими продукции. В момента актьорът репетира с Явор Гърдев „Чайка“, с която ще открият новия театър „Крикор Азарян“ наесен в НДК. Торосян излиза в образа на Константин Трепльов.

– Честита награда, Ованес!

– Благодаря! Аз очаквах да вземем нещо…

– Шесто чувство?

– Не, защото филмът е добър. Бил съм на фестивали и знам кое върви и кое не. Разбира се, не съм очаквал да получим голямата награда, тъй като това е много. Но си мислех, че ще вземем я за режисура, я наградата на публиката, защото на премиерата зрителите бяха много въодушевени. Освен това имаше някаква статистика – сръбският филм имаше най-много гласове, ние бяхме на второ място.

– Хазарт ли е да се спечели подобна награда?

– Разбира се. Зависи от много неща – от журито, от филма, от политическата обстановка в държавата, която представя филма. Ние просто имахме късмет, получи се съвпадение на много фактори.

– Ще се отрази ли тази награда върху историята на филма след това?

– Според мен ще има последствия и филмът ще тръгне, както си трябва – по света, а в България не знам какво ще стане. Филмът „Урок“ обиколи всички фестивали в чужбина. А в България са го гледали една шепа хора.

– Защо българското кино изпитва такива трудности с родната публика?

– Защото масовата публика у нас не е на нужното ниво, за да гледа такива неща. Ето – „Урок“ е хубав филм, а има 2 хиляди зрители. Като дойде Ван Дам с неговите шпагати, ще направи много повече, защото тук се цени зрелището.

– Да не би да имате проблем с комерсиалното кино, със зрелището?

– Не съм против тези неща, нека да има от всичко, зрителят да има избор. Не можем да го караме насила да гледа или да чете определени неща… Така едните се назлобват, други се надъхват. Силно впечатление ми направи в Москва как влизат зрителите в киносалоните – всички бяха с някакъв трепет в очите, все едно сме в НАТФИЗ студенти първи курс и ще ходим да гледаме Деян Донков в Народния театър! Веднага направих паралел с България – как нашите зрители влизат с навъсени физиномии, сякаш някой ще ги прецака след малко. В Москва всички влизаха с вълнение – докато този трепет го няма у нас, няма как филм като „Урок“ да има повече от 2 хиляди зрители.

– Този трепет у зрителите не мислите ли, че трябва да бъде спечелен от вас?

– Трепетът е нужда, а българите нямат нужда от култура. Говоря за масовата публика.

– Как би могло да се обърне тази нагласа – чрез държавна политика, или това е мисия на всеки един актьор?

– Това е мисия на всеки един, който живее тук. Независимо дали е политик, дали се занимава с култура, дали е от хората, които възпитават децата си. Има един грузински тост във филма „Кавказка пленница“: „Дядо ми казваше „Имам желание да купя крава, но нямам възможност“, „Имам възможност да купя коза, но нямам желание“. Ето, аз желая, но… Играя в 7 представления, но само от две от тях получавам пари. В останалите пет играя безплатно. И го правя заради хората, заради изкуството.

– Изпитвате ли яд от това, че не получавате пари за труда си?

– Не, не ме е яд. Просто жертвам своя личен комфорт да имам пари, в името на хора, които може би ще заредя, ще заразя, а те ще доведат свои приятели след това в салона. Не бих им казал: „Не, не аз няма да ви играя без пари тука…!“

– Руската критика ви сравни с Бъстър Кийтън. Изненадахте ли се?

– Да, това сравнение искрено ме впечатли. Но аз вярвам на руската критика. Много ми хареса това, което казаха за Ивайло Христов – по филма не си личи, че режисьорът е възрастен. Един мъж в Москва даже ме обърка и ме попита дали аз съм режисьорът на „Каръци“.

– Успяхте ли да се запознаете с председателя на журито в Москва Жан-Жак Ано, с директора на фестивала Никита Михалков?

– С Михалков се разминахме. Той не ме позна, за съжаление. Но аз го познах… Като мина покрай мен, все едно се разминах с Христо Ботев. Или с Иван Вазов. Човек на такова ниво е.

– Филмите с ваше участие определено имат успех на международните форуми, една ваша снимка с Анджелина Джоли преди няколко години на кинофестивала в Сараево обиколи българските медии… Филмът „Аве“ получи награди на фестивали по света, но като че ли също имаше проблем с българската публика?

– Да, публиката му не беше много. Повече от на „Урок“, мисля. Но пак са малко. Хората нямат време да гледат подобни филми, по-добре е да си пуснат мача. Често се питам защо имаме проблем с това. Защо българските зрители не осъзнават какво могат да получат от културата. Хайде да не е от киното – не казвам, че филмите, които коментираме, са гениални и трябва задължително да бъдат гледани. Това е въпрос на вкус. Друго ме дразни – че у нас хората не четат много. Имат избор, а не четат. Но според мен в един момент българите ще си отворят очите… – така, както е с чалгата, тя си заминава, то се вижда.

– Преди няколко дни в „Мозея“ за съвременно изкуство на Иво Димчев Сашка Васева е пяла опера, а Джорджано е имал „концерт“…

– Има право, да е жива и здрава.

– …А в публиката е бил режисьорът Явор Гърдев, аплодирал е „шоуто“. Вие как приемате това? Какво му носи, според вас?

– Не мога да отговарям от името на Явор Гърдев… Но той през годините е изгледал всичко, което се играе по театралните сцени, и може да си позволи да отиде да гледа Джорджано. Хората са любопитни, защо не? Ако Явор Гърдев не отиде на такива неща, тогава ще кажем: „Ей, тоя Явор Гърдев е голям бастун. Ходи и си гледа само неговите представления.“ Хората нали трябва да отидат да гледат и това, и това?! Не знам какви са личните му мотиви, но според мен той може да си позволи да даде 20 лв. и да гледа Джорджано. И аз бих отишъл в чалга дискотека, за да ги видя що за хора ходят там. Това ми е публиката на мен.

– Мислите, че посетителите на чалга клубовете ще дойдат на ваше представление? Не ми се вярва.

– Преди да ги отрека, преди да кажа, че са нехора и не стават за нищо, трябва да се запозная с тях.

Наскоро бях на среща със съучениците ми – десет години от завършването ни – в кръчма с чалга в квартал „Свобода“. Издържах някъде около час и двайсет минути. Дойде ми много и си тръгнах. Но беше повод да се замисля защо тези хора са щастливи в този момент, а не са щастливи, когато идват да гледат нещо свястно в театъра. Искам да намеря ключа към тях.

– В последно време колосите от голямото кино играят в комерсиалното кино на Холивуд, какво е вашето обяснение?

– Там нямаш избор, подписваш договор с продуцент.

На мен примерно агент ми дава 5 милиона долара и ми казва пет години да снимам за него. А той всяка година ми дава филми, предлага ми роли. И аз като актьор трябва да си избера.

– Добре, Ованес. Да речем съм ваш агент. Предлагам ви 5 милиона, за да направите клип с Джорджано. Ще ми откажете ли?

– Ако съм подписал договор с вас… В България имаме избор да подписваме каквото си искаме. А там нямат, тъй като са вързани с продуцентите. Като изтекат тези пет години, и в това време си снимал в лоши филми, ти повече нямаш работа с този агент, сменяш го.

– В момента играете без пари в театъра. А тези 5 милиона… няма ли да ги вземете за клипа на Джорджано?

– Ще ги взема, разбира се. Ако трябва и други неща ще правя. Не са малко пари. С пет милиона после мога да направя нещо друго, след което абсолютно никой няма да помни какво съм правил с Джорджано. Ще мога дори да купя клипа на Джорджано и да го унищожа. Но ще си имам петте милиона.

– Значи бихте направили компромис в името на изкуството?

– Не е задължително да е в името на изкуството. На хората понякога просто им писва.

– На 28 години сте, случва се да играете без пари, но определено сте във възход, последните години са ви много успешни. Как ви тръгна?

– Снимам, откакто влязох в НАТФИЗ. Няма година, в която да не съм имал роля в киното. Според мен ми тръгна от „Източни пиеси“. Това беше стартът.

– Когато се заемете с един образ, влияете ли се от режисьора? Предлагате ли сам решения за ролята?

– Винаги предлагам решения, половината от тях никога не минават. Старая се обаче да не бъда изпълнител, а творец. Иначе ще съм чиновник.

– Не сте ли краен – ако сте изпълнител на решението на един гениален режисьор, не можете да кажете, че сте чиновник?

– Разбира се, ако попадна на Скорсезе, не бих се чувствал като чиновник. Ако работя примерно с Тарантино, ще му се доверя. А когато е Минчо, ще имам някои съмнения…

– Съпротивлявате са на режисурата?

– Винаги. Няма случай, в който да не се съпротивлявам.

– До бой стигате ли при творчески спорове?

– Не, не (смях). Не бива изкуството да става на живот и смърт, нищо хубаво няма да излезе. Трябва да се забавляваме. Колкото повече се забавлява човек, в толкова по-спокойна среда работи. А не на жили и нокти. Не разбирам режисьорите, които викат по време на процес. Актьорът не е малоумен, явно не разбира, не си обяснил хубаво. Ако нещо не се получава, няма смисъл да викаш.

– Има ли хора в българския театър и кино, с които не желаете да работите?

– Не, няма такива, всеки е достоен. Има режисьори, с които бих предпочел да не работя, и ако се налага – ще е поради някакви обстоятелства. Смятам, че човек се учи и от грешките си. Провалите не ме плашат, мога да извлека от тях плюсове за себе си.

– Имате семейство – жена, дете. В тяхно име компромиси в професията бихте ли направил?

– Трудно е, не казвам, че е лесно.

– И за щастие Джорджано няма парите, които би могъл да ви плати за клип…

– О, няма ли да ми дадете тези пет милиона? Жалко.

– Каква е вашата програма максимум за пет години напред, да речем?

– Много планове имам. И се надявам да не спра, защото ще се превърна в чиновник. Надявам се това, което правя, да не е едно и също, искам да се развивам. По света има много хора, с които бих искал да работя, а в България – с Александър Морфов и с Теди Москов. Не съм работил с тях и са ми интересни.

– Теди Москов се отказа временно от театъра, а и крещи на репетиции…

– Ще го издържа. Няма съвършени хора.

– Репетирате при Явор Гърдев „Чайка“ за новия сезон. Какъв ще бъде вашият Трепльов?

– Нямам отговор на този въпрос. На премиерата ще се случи нещо уникално. Може би очаквате Трепльов да бъде меланхоличен, но няма да е такъв. Това е от малкото роли, в които съм активен. Обикновено ми дават все безхарактерни образи, от които нищо не зависи, или пък такива, които много искат всичко да зависи от тях, но нищо не се получава.

– Имате ли желание да получите роля в сериал?

– Разбира се, това е друга актьорска задача. Но засега нямам предложения. Трудно да снимаш актьорски сериал, не знаеш какво следва серия след серия. Влизаш в нещо неясно. На думи изглежда прекрасно, но като го видиш по телевизията, може да повърнеш.

– След някои филми в киното – също.

– Да, но киното ходят да го гледат 2 хиляди души, докато със сериалите не е така. Тях ги гледат 2 милиона зрители. В сериала трябва да има много желязна схема, която се задава от сценаристите. А в България като цяло няма добри сценаристи. Трябва да се чете, оттам тръгва всичко.

 

площад Славейков