Преди време един сляп човек близо до площад „Славейков” отчаяно умоляваше минувачите по ул. „Раковска” да го заведат до тоалетната на най-близкото заведение. Никой не спря да му помогне. Накрая се намери един „идиот”, който се отдели от тълпата и го заведе в „Хепи”. Буквално на 10 метра от мястото, където стоеше слепият.

Какво е идиотизъм? Кои са идиоти? Тези, които протестират, или онези, които не протестират никога и за нищо? Тези, които са готови да дадат живота си за най-близкия, или онези, които разиграват театър и парадират с чувства? Жертвите, или палачите? Олигофрените, или лекарите? Рецидивистите, или идеалистите?

В премиерния спектакъл „Идиотите” по Рихард Шуберт в театър „Възраждане” лудите не са това, което са. Оказва се, в определени ситуации те са по-подготвени от индивидите, които социумът е определил за „цивилизовани” и „нормални”, защото следват правилата и не създават ситуации на паника, избор или изненада. „Идиотите” обаче са по-рефлективни и в някои случаи успяват да реагират по-адекватно с хуманна взаимопомощ, за разлика от някои нарцистични индивиди от елита на модерното консуматорско общество.

Новият спектакъл на режисьора Лиза Шопова не претендира, че е открил топлата вода.

Не раздава удари под кръста. Не ранява и не прощава. Но задава някои важни въпроси.

„Идиотите” с участието на талантливите Роберт Янакиев, Вежен Велчовски, Донка Аврамова-Бочева, Свежен Младенов и др., е ироничен коментар на съвременното общество като диагноза на деградирал социум, в който нормалните са „идиоти”. „Идиотизмът” конкретно в този случай е морална мяра, в която се вписват група свръхемоционални шизофреници, но не и компания от егоцентрични интелектуалци. Те демонстрират саркастична експертност в модерния арт, обаче са напълно неподготвени да комуникират на нормално човешко и емоционално ниво.

Провокативен театър с интересен експеримент, в който си струва да се влезе. Освен психология и философия, тук има и свеж хумор, заложен още в драматургичната ситуация: трима шизофреници, избягали от психиатрията (Капитан Флинт, Джими Фиш и Оскар Уайлд), нападат и пленяват трима интелектуални сноби, занимаващи се с изкуство (Дороте, Карл, Аксел и Луси). За да оцелеят, заложниците трябва да играят по правилата на лудите, като влизат в ролите на екипаж на пленен кораб, а всеки бунт се потушава с изхвърляне зад борда. Спасителният пояс са самоиронията, емпатията и бързите рефлекси. Сериозният момент идва с размяната на същинските роли, в които „идиотите” се оказват по-нормални и интелигентни от онези, чиито претенции за „нормалност” и начетеност се изчисляват чрез жонглиране с ефектни цитати в банални ситуации и с вписването им в йерархията на елита като креатори и експерти на модерното, но лишено от сензитивност изкуство.

Въпреки някои леки препратки към „Полет над кукувиче гнездо” на Кен Киси, „Идиот” на Достоевски и други известни творби, спектакълът на Шопова успява да изведе своя самостоятелна тоналност в оркестъра от познати мелодии по темата за вътрешното дисидентство. Аутсайдерството като срамна психическа болест, с която обществото на „нормалните” са нарочили всеки, който е твърде различен. Силен плюс е внимателното вникване на актьорите в характера на героите, като тези, които играят психично болни (Вежен Велчовски, Йордан Ръсин и Свежен Младенов), нито за миг не се отделят от клиничната им природа, но въпреки това успяват да удържат човешкото лице зад маската на шизофреника. Добрият ритъм е фактор, който помага за катализирането на абсурдните ситуации.

За киноманите не е тайна скритият ключ на „Идиотите”. Освен добре разработената драматургична ситуация и интересно изведения психологически експеримент с чудесен диалог, динамична промяна на характери и неочакван финал, австрийската пиеса разчита и на конкретни препратки към едноименния филм на Ларс фон Триер от далечната 1998-а. В него група интелигентни млади хора с особен вкус към идиотизма организират серия от експерименти и скандализират с идиотщините си.

Колкото и да са различни, и в двата случая – филмът и театърът – резултатът е неочакван, а експериментът определено си струва риска.