Article_top

Клуб Z

СУЗАНА КЛАП

Туй е въпросът. Никой не може да каже за какво се отнася „Хамлет“. Години наред е смятано, че пиесата е за нерешителността, а самата тя буди нерешителност. За почти двайсет години като театрален наблюдател съм се сблъсквала с двадесет и четири постановки, макар че може и да съм позабравила някои от тях. Някои от тях така се различаваха помежду си, че едва ли можеха да минат за една и съща пиеса. Под влиянието на решителен режисьор и на нашумял актьор, текстът може – еднакво убедително – да мине за трагедия на отмъщението, Едипова драма, изследване на лудостта, портрет на фатален недостатък или на невероятен гений.

Едно от най-добрите обяснения за трайния ефект, който „Хамлет“ оказва над въображението ни, е дадено преди около 200 години от Уилям Хазлит: „Ние сме Хамлет“.

Шекспировият биограф Хъскит Пиърсън не е съгласен. Истинската причина не е самоидентифицирането с героя, а изпълнението на желания. Пиърсън е доста убедителен: „Дори недостатъците на Хамлет галят егото ни“. Публиката вижда, че дори непривлекателните качества получават очарователен вид у остроумния, симпатичен принц. Той говори на тези, „чиято скръб е по-дълбока от онази на ближния им, дългът им тежи повече, лоялността им ги поставя под тежка зависимост, основанията им за самосъжаление са по-основателни“.

Пиърсън пише през 1942-а, когато благородните колебания са станали основен прочит на „Хамлет“. Джон Гилгуд, прочут с реторическите си умения, поставя еталона, по който ще бъдат преценявани изпълненията през ХХ в.

Джон Гилгуд в образа на Хамлет на Бродуей през 1936 г.

 

Запис от 1941-а улавя забележителната му дарба – пълен контрол над стиховете, но и сподавена свирепост, сякаш е готов да нападне самия себе си. В края на Втората световна война той играе пред войници в Далечния Изток. Това изглежда като неочакван, тревожен избор. Самият Гилгуд казва, че по-скоро би било подходящо да изиграе някоя лековата роля. Дали „Хамлет“, изпълнен пред ветераните в края на войната, е смятан за водещ до катарзис, за вид терапия или за вид окултуряване на подивелите фронтоваци? Може би известна роля е изиграла и идеята за победа над една неморална, гниеща в пороци страна, но това е по-скоро несигурен аргумент. „Хамлет“ говори повече за самото гниене, отколкото за възстановяването след него.

Не могат да не си проличат разликите в акцентите от едно поколение в друго. Не знаем как е изпълнявал ролята Ричард Бърбидж, главният изпълнител от Шекспирово време, но имаме достоверен източник за мощта му:

„Седнете в препълнения театър и ще видите толкова много линии, очертани от изострено внимание, докато актьорът е на сцената.“

Знаем доста за викторианското изпълнение на Хенри Ървинг, който сам режисира версия, продължаваща над пет часа. С блед грим, гарвановочерна коса, той е бил истински схоластик, завръщащ се от университета, просто очарователен – но и подиграван от своята Офелия, изиграна от бъдещата любовница на Ървинг, Елън Тери. Театралността, достигаща до мелодраматизъм според вкуса на епохата, направо струи от описанията на това изпълнение.

„Хамлет“ ни казва и нещо за недотам добре познатата личност на Шекспир – че драматургът е също и актьор. Самият Хамлет контролира развитието на сюжета, давайки съвети на артистите, а това е задължителен етюд и обект на изучаване за всеки, който поеме ролята. Самият Шекспир играе Призрака. Един дързък коментатор, Хю Кингсмил, смята, че шансът „да имитира вдървеното аристократично величие от сцената“ е привлякло поета към изпълнението.

Според някои движещата сила на текста е в политическото внушение за разпадащия се Елсинор. Филмът на Григорий Козинцев от 1964-а впечатлява с простия факт, че е вълнуващ – в него има самоувереност, размах, далечни внушения. Там присъстват Пастернак, Шостакович, страховит пейзаж, огромен брой второстепенни лица и един силен принц, изпълнен с отвращение. Внушението е най-вече за това, че действията – или бездействието – на Хамлет имат огромни политически последици.

През 1990-а една букурещка постановка показва замъка на Клавдий като образ на Чаушескова Румъния. Дори когато интерпретацията не е мислена през идеи за стратегия и потисничество, пиесата може да запази политическа острота. По време на Фолклендската война (1982), гледах постановката на Джонатан Милър в Театър „Донмар“ с убеждението, че тези няколко стиха са добавени нарочно и в момента:

Ако говорим честно, за едно
парче земя, което няма друго
освен едничко голото си име.
За него аз не давам пет дуката…

(ІV дейст., 4 сц., прев. Валери Петров)

Думите, разбира се, са си били там през цялото време, но ми беше нужно ясното им произнасяне в стихове и влиянието на външните събития, за да ги чуя наистина.

Политиката обикновен отстъпва на второ място в интерпретации, движена от проблеми на личността. Но те често са и най-запомнящите се. Филмът на Лорънс Оливие от 1948-а, общо взето, подминава държавническите аспекти, наблягайки на Едиповия проблем, който води Оливие към това да целуне устните на майка си. Днес монологът в това изпълнение ми се струва непоносимо маниерен, но онзи изтънчен силует на върха на кулата е незабравим.

„Хамлет“ може да бъде метафизичен, възвишен, отстранен текст. Но също така е и съвсем осезаем, непосредствен, личен. Той е и в оголеното острие, и в „да бъдеш или не“. Някои от най-силните интерпретации са вдъхновени от личния опит на актьора, особено свързан със смъртта на родител. Срещите на Хамлет с призрака на баща му могат да бъдат израз на почти непоносима скръб и да доведат възможностите на изпълнителя до крайно изпитание.

Даниъл Дей-Луис рязко напусна постановката, в която бе нает през 1989-а сред вълнуващи слухове за свръхестествен контакт. Собственият му коментар беше далеч по-земен:

„Разбира се, че влязох в контакт със собствения си мъртъв баща, но не си спомням никакви призраци.“

През 2000 г. Саймън Ръсел Бийл игра Хамлет скоро след смъртта на майка си и бе овладян, спокоен, внушаваше чувството за собствената си интелигентност и абсолютен контрол, но също така беше видимо обзет от скръб.

А изпълнението на Джонатан Прайс от 1980-а бе истинско откровение. В стремежа си да докаже реалността на Призрака пред една скептична публика, режисьорът Ричард Еър стигна до идеята за дух, действащ чрез тялото на самия принц. Прайс сам се хващаше за гърлото и сякаш повръщаше гробовния глас на стария крал. Правеше го под впечатлението от смъртта на собствения си баща.

„Подходих към Хамлет като човек, който наистина е видял призрака на баща си“, казваше той.

Джон Гилгуд в образа на Хамлет на Бродуей през 1936 г.

Може да се твърди, че през последните трийсет години в Британия има смаляване на интереса към обществения живот, отдръпване от политически ангажименти. Тези години ни донесоха смразяващо луди, стряскащи Хамлетовци. През 1989-а Марк Рилънс, облечен в пижама, изпоцапана с изпражнения, фучеше и стенеше – и пусна лудостта на сцената. Когато игра в Броудмур, един пациент на психиатричната клиника коментира:

„Бяхте луд там, повярвайте ми. Знам какво говоря, и аз съм смахнат.“

Майкъл Шийн предложи меланхоличната си интерпретация в „Йънг Вик“, докато сцената бе трансформирана в подсигурено психиатрично крило. Дейвид Тенънтбеше сардоничен, лекомислен, пародиен принц. Тези години на атомизация и постмодернизъм донесоха със себе си и Хамлетовци с нарушена цялостност. Ужасното изпълнение на трупата „Устър“ смеси видеоклип на разкошното класическо изпълнение на Ричард Бъртън с негова имитация на сцената. Красива фрагменатция от трупата „Дриймтинкспийк“ постави публиката сред видеоекрани, излъчващи различни сцени.

Бенедикт Къмбърбач има възможности за избор. Истинско значение има не редът на монолозите му, нито дори обхватът на неговото изпълнение. Ключово е друго, по-неуловимо качество. Не става въпрос за справяне просто с магнетизъм. Бърнард Шоу го демонстрира брилянтно. Страстите на Хамлет „са от този тип, който води до философия, поезия, изкуство и държавническо умение в света, а не просто до сватби, разследвания и екзекуции“. Това качество е разликата между мислител и администратор и може би между класически актьор и звезда.

Заради това си качество „Хамлет“ продължава да ни вълнува.

Най-добрите в образа на Хамлет

Джон Гилгуд
Гилгуд играе ролята на Хамлет над 500 пъти и се превърна в еталон, по които бяха преценявани всички след него.

Джонатан Прайс
На сцената на Театър „Ройъл корт“ през 1980 г., вместо да види Призрака, Хамлет е обладан от него.

Кенет Брана
Брана е играл ролята както на сцената на Театър „Ринейсънс“, така и на Кралската Шекспирова компания и в своя филмот 1996а-а – единственият пълнометражен вариант на екран. Във филма Брана играе ролята „с особения си ирландски хумор и жизнерадостен атлетизъм“, пише Майкъл Билингтън в „Гардиън“.

Дейвид Тенант
Интерпретацията от 2008 г. на Тенант, най-известен с образа си „Доктор Кой“, получи похвали за демоничната енергия, ефирна лекота и парлив хумор.

Площад Славейков

 
Изпълнението на Бенедикт Къмбърбач в „Хамлет“ на сцената на арт център „Барбикан“ предизвика в английската преса вълна от анализи. Снимка Площад Славейков

СУЗАНА КЛАП

Туй е въпросът. Никой не може да каже за какво се отнася „Хамлет“. Години наред е смятано, че пиесата е за нерешителността, а самата тя буди нерешителност. За почти двайсет години като театрален наблюдател съм се сблъсквала с двадесет и четири постановки, макар че може и да съм позабравила някои от тях. Някои от тях така се различаваха помежду си, че едва ли можеха да минат за една и съща пиеса. Под влиянието на решителен режисьор и на нашумял актьор, текстът може – еднакво убедително – да мине за трагедия на отмъщението, Едипова драма, изследване на лудостта, портрет на фатален недостатък или на невероятен гений.

Едно от най-добрите обяснения за трайния ефект, който „Хамлет“ оказва над въображението ни, е дадено преди около 200 години от Уилям Хазлит: „Ние сме Хамлет“.

Шекспировият биограф Хъскит Пиърсън не е съгласен. Истинската причина не е самоидентифицирането с героя, а изпълнението на желания. Пиърсън е доста убедителен: „Дори недостатъците на Хамлет галят егото ни“. Публиката вижда, че дори непривлекателните качества получават очарователен вид у остроумния, симпатичен принц. Той говори на тези, „чиято скръб е по-дълбока от онази на ближния им, дългът им тежи повече, лоялността им ги поставя под тежка зависимост, основанията им за самосъжаление са по-основателни“.

Пиърсън пише през 1942-а, когато благородните колебания са станали основен прочит на „Хамлет“. Джон Гилгуд, прочут с реторическите си умения, поставя еталона, по който ще бъдат преценявани изпълненията през ХХ в.

Джон Гилгуд в образа на Хамлет на Бродуей през 1936 г.

 

Запис от 1941-а улавя забележителната му дарба – пълен контрол над стиховете, но и сподавена свирепост, сякаш е готов да нападне самия себе си. В края на Втората световна война той играе пред войници в Далечния Изток. Това изглежда като неочакван, тревожен избор. Самият Гилгуд казва, че по-скоро би било подходящо да изиграе някоя лековата роля. Дали „Хамлет“, изпълнен пред ветераните в края на войната, е смятан за водещ до катарзис, за вид терапия или за вид окултуряване на подивелите фронтоваци? Може би известна роля е изиграла и идеята за победа над една неморална, гниеща в пороци страна, но това е по-скоро несигурен аргумент. „Хамлет“ говори повече за самото гниене, отколкото за възстановяването след него.

Не могат да не си проличат разликите в акцентите от едно поколение в друго. Не знаем как е изпълнявал ролята Ричард Бърбидж, главният изпълнител от Шекспирово време, но имаме достоверен източник за мощта му:

„Седнете в препълнения театър и ще видите толкова много линии, очертани от изострено внимание, докато актьорът е на сцената.“

Знаем доста за викторианското изпълнение на Хенри Ървинг, който сам режисира версия, продължаваща над пет часа. С блед грим, гарвановочерна коса, той е бил истински схоластик, завръщащ се от университета, просто очарователен – но и подиграван от своята Офелия, изиграна от бъдещата любовница на Ървинг, Елън Тери. Театралността, достигаща до мелодраматизъм според вкуса на епохата, направо струи от описанията на това изпълнение.

„Хамлет“ ни казва и нещо за недотам добре познатата личност на Шекспир – че драматургът е също и актьор. Самият Хамлет контролира развитието на сюжета, давайки съвети на артистите, а това е задължителен етюд и обект на изучаване за всеки, който поеме ролята. Самият Шекспир играе Призрака. Един дързък коментатор, Хю Кингсмил, смята, че шансът „да имитира вдървеното аристократично величие от сцената“ е привлякло поета към изпълнението.

Според някои движещата сила на текста е в политическото внушение за разпадащия се Елсинор. Филмът на Григорий Козинцев от 1964-а впечатлява с простия факт, че е вълнуващ – в него има самоувереност, размах, далечни внушения. Там присъстват Пастернак, Шостакович, страховит пейзаж, огромен брой второстепенни лица и един силен принц, изпълнен с отвращение. Внушението е най-вече за това, че действията – или бездействието – на Хамлет имат огромни политически последици.

През 1990-а една букурещка постановка показва замъка на Клавдий като образ на Чаушескова Румъния. Дори когато интерпретацията не е мислена през идеи за стратегия и потисничество, пиесата може да запази политическа острота. По време на Фолклендската война (1982), гледах постановката на Джонатан Милър в Театър „Донмар“ с убеждението, че тези няколко стиха са добавени нарочно и в момента:

Ако говорим честно, за едно
парче земя, което няма друго
освен едничко голото си име.
За него аз не давам пет дуката…

(ІV дейст., 4 сц., прев. Валери Петров)

Думите, разбира се, са си били там през цялото време, но ми беше нужно ясното им произнасяне в стихове и влиянието на външните събития, за да ги чуя наистина.

Политиката обикновен отстъпва на второ място в интерпретации, движена от проблеми на личността. Но те често са и най-запомнящите се. Филмът на Лорънс Оливие от 1948-а, общо взето, подминава държавническите аспекти, наблягайки на Едиповия проблем, който води Оливие към това да целуне устните на майка си. Днес монологът в това изпълнение ми се струва непоносимо маниерен, но онзи изтънчен силует на върха на кулата е незабравим.

„Хамлет“ може да бъде метафизичен, възвишен, отстранен текст. Но също така е и съвсем осезаем, непосредствен, личен. Той е и в оголеното острие, и в „да бъдеш или не“. Някои от най-силните интерпретации са вдъхновени от личния опит на актьора, особено свързан със смъртта на родител. Срещите на Хамлет с призрака на баща му могат да бъдат израз на почти непоносима скръб и да доведат възможностите на изпълнителя до крайно изпитание.

Даниъл Дей-Луис рязко напусна постановката, в която бе нает през 1989-а сред вълнуващи слухове за свръхестествен контакт. Собственият му коментар беше далеч по-земен:

„Разбира се, че влязох в контакт със собствения си мъртъв баща, но не си спомням никакви призраци.“

През 2000 г. Саймън Ръсел Бийл игра Хамлет скоро след смъртта на майка си и бе овладян, спокоен, внушаваше чувството за собствената си интелигентност и абсолютен контрол, но също така беше видимо обзет от скръб.

А изпълнението на Джонатан Прайс от 1980-а бе истинско откровение. В стремежа си да докаже реалността на Призрака пред една скептична публика, режисьорът Ричард Еър стигна до идеята за дух, действащ чрез тялото на самия принц. Прайс сам се хващаше за гърлото и сякаш повръщаше гробовния глас на стария крал. Правеше го под впечатлението от смъртта на собствения си баща.

„Подходих към Хамлет като човек, който наистина е видял призрака на баща си“, казваше той.

Джон Гилгуд в образа на Хамлет на Бродуей през 1936 г.

Може да се твърди, че през последните трийсет години в Британия има смаляване на интереса към обществения живот, отдръпване от политически ангажименти. Тези години ни донесоха смразяващо луди, стряскащи Хамлетовци. През 1989-а Марк Рилънс, облечен в пижама, изпоцапана с изпражнения, фучеше и стенеше – и пусна лудостта на сцената. Когато игра в Броудмур, един пациент на психиатричната клиника коментира:

„Бяхте луд там, повярвайте ми. Знам какво говоря, и аз съм смахнат.“

Майкъл Шийн предложи меланхоличната си интерпретация в „Йънг Вик“, докато сцената бе трансформирана в подсигурено психиатрично крило. Дейвид Тенънтбеше сардоничен, лекомислен, пародиен принц. Тези години на атомизация и постмодернизъм донесоха със себе си и Хамлетовци с нарушена цялостност. Ужасното изпълнение на трупата „Устър“ смеси видеоклип на разкошното класическо изпълнение на Ричард Бъртън с негова имитация на сцената. Красива фрагменатция от трупата „Дриймтинкспийк“ постави публиката сред видеоекрани, излъчващи различни сцени.

Бенедикт Къмбърбач има възможности за избор. Истинско значение има не редът на монолозите му, нито дори обхватът на неговото изпълнение. Ключово е друго, по-неуловимо качество. Не става въпрос за справяне просто с магнетизъм. Бърнард Шоу го демонстрира брилянтно. Страстите на Хамлет „са от този тип, който води до философия, поезия, изкуство и държавническо умение в света, а не просто до сватби, разследвания и екзекуции“. Това качество е разликата между мислител и администратор и може би между класически актьор и звезда.

Заради това си качество „Хамлет“ продължава да ни вълнува.

Най-добрите в образа на Хамлет

Джон Гилгуд
Гилгуд играе ролята на Хамлет над 500 пъти и се превърна в еталон, по които бяха преценявани всички след него.

Джонатан Прайс
На сцената на Театър „Ройъл корт“ през 1980 г., вместо да види Призрака, Хамлет е обладан от него.

Кенет Брана
Брана е играл ролята както на сцената на Театър „Ринейсънс“, така и на Кралската Шекспирова компания и в своя филмот 1996а-а – единственият пълнометражен вариант на екран. Във филма Брана играе ролята „с особения си ирландски хумор и жизнерадостен атлетизъм“, пише Майкъл Билингтън в „Гардиън“.

Дейвид Тенант
Интерпретацията от 2008 г. на Тенант, най-известен с образа си „Доктор Кой“, получи похвали за демоничната енергия, ефирна лекота и парлив хумор.

Площад Славейков

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Защо само Иван Гешев е номиниран за главен прокурор?