Днешният български интелектуалец е маргинал, а „будителите“ са жреците на чалгата като Слави, Хайтов-син, азисоподобните пайнери и разни телевизионерски формати, които превръщат читавите, талантливи артисти в „мечки”. Това са думи на Иван Добчев, първият гост на „Въпросите на Площада“.

„Площад Славейков“ ще кани родни творци, за да анализират основните проблеми и травми в българската култура – мястото й в нашето общество, на световната сцена и във времето, преображението й в халтура, влиянието на изкуството, отношението към живите класици.

– В крак ли е с времето българското изкуство?

– С куц крак.

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

– Не съм сигурен, че това понятие (световно ниво) е общовалидно и значимо… От кого и от какво се определя това „ниво”? От журита, като това на Оскарите или от тези, които правят Нобеловите лауреати? Ами те са ми много съмнителни. За мен Радичков е „световен” писател, наравно с Павич, Кортасар, Бекет…, но не му дадоха Нобелова награда.

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?

– Владимир Димитров-Майстора, Христо Ботев, Йордан Радичков.

– А кои са недооценените?

– Не са много. Повече са надценените.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– Нищо не е необходимо… Суета на суетите е вашият успех.

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– Проектът „Пристройката” на Театрална работилница „Сфумато“, който най-после получи благословията на Министерството на културата; моята постановка„Гео“ в Народния Театър (по романа „Една и съща нощ” на Христо Карастоянов); новият филм на Любомир Младенов „Кораб в стая“.

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– Филмът „Гълъб, кацнал на клон, който размишлява за битието“ на Рой Андершон.

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– „Жанет 45“, „Сиела“, „Колибри“.

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– Маргинал е днешният български интелектуалец. „Будителите” са жреците на чалгата като Слави, Хайтов-син, азисоподобните пайнери и разни телевизионерски формати, които превръщат читавите, талантливи артисти в „мечки”.

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– Поетът Борис Христов, скулпторът Павел Койчев, кинорежисьорът Красимир Крумов-Грец, цигуларят Минчо Минчев, драматургът Константин Илиев.

– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?

– В „белите държави” има.

– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?

– Да са „съвременни” за всички времена.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– Винаги е имало, лошото е когато битката се изроди във „вреждане” на нашите момчета или нашите патриарси.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– Не зная дали „страдат”… Да страдаш за мен е способността да се самоизмъчваш. Повечето „хора на изкуството” у нас приемат предразсъдъците си изповедално, дори се пъчат с тях.

– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?

– Апатията, оскотяването на тъй наречения ни народ, превръщането му в тълпа, в гласоподаватели.

– Избягват ли да коментират явления и пороци в политиката?

– Не че избягват, но не предлагат алтернативи.

– Съществува ли травма в българската култура?

– Травматично е толкова години да се съизмерваш с образците на европейското изкуство – Роден, Джакомети – и накрая да изтипосаш тоя кичозен Самуил в центъра на столицата си.

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– Защото още от „първите седем години” на българчетата им се втълпява в главичките, че голямата работа е в халтурата, да прилапаш чрез изкуството си мангизите, да напълниш зала 1 на НДК, да станеш кумир на тълпата като я развличаш и гъделичкаш. За това не е необходима никаква култура – напротив, културата би пречила – затова няма никаква грижа за нея.

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“

– …Не сме народ, а мърша.“ Ако се иска от мен да го „актуализирам”, бих добавил… „а смърдяща мърша”.

площад "Славейков"