ДИЛЯНА ДИМИТРОВА

След броени дни НДК се превръща във владение на „Улицата“. Телевизионното шоу, което навремето чакахме в края на годината като Новогодишна програма и се завърна в началото на лятото в театрална форма, ще ни заговори с хумор и поезия в зала 1 на НДК отново – на 13 и 14 октомври. Спектаклите на Теди Москов не са просто начин да преживеем една приятна вечер с приятели, а разговор за времето, носталгия за миналото, мечтание за бъдещето и печал по съзаклятието. „Улицата“ е и поклон към уменията на актьора, които Москов сравнява с красивите извивки на барока. Дни преди да видим „Улицата“ в НДК, се срещаме с Теди Москов и актьорите Мая Новоселска и Никола Додов. Видяхме се в книжарница „Перото“, където разговорът с тримата бе като 30-минутен тъжно-смешен спектакъл.

– Повече ли е отчаянието на днешната българска улица в сравнение с преди 25 години?

Теди Москов: – Днес стана модно да си отчаян. Това е и поза, и носталгия към нещо толкова неясно – миналото! Един мой най-нов приятел – Димитър Бочев, писател и бивш журналист от „Свободна Европа“ – ми даде есе за носталгията по миналото, което започва с „Щастливите роби са най-непримирими врагове на свободата“ (цитирам по памет). Ние имаме „тренинг“ в робствата. Имаме и рекорд – около 800 години, ако ги пресметнем всичките. Но, така де, „Улицата“ това не я вълнува. Ще завърша с цитат от записките на баща ми: „Ние не бива да бъдем тъжни. Това е твърде лесно, твърде удобно.“ За съжаление вече не мога да питам татко си от кого са тези думи…

Мая Новоселска: – „Улицата“ е свобода. Поне беше свобода. Беше Love, freedom, happiness. Аз обаче предпочитам да говоря за българските поляни, за българските планини, за българските хълмове. Не за българската улица. Не мога да говоря и за българските тротоари – няма ги вече.

– Във вашата „Улица“ става дума за всичко – и за поляните, и за хълмовете, метафора е на живота ни въобще. А на актьорската „улица“ днес не се ли живее по-красиво?

Т.М.: – Не, по-невротично е за режисьора и по-комерсиално за актьора. Както каза Ники Додов – между две реклами и три озвучавания главният герой идва да играе театър. Професията деградира. „Деградация“ също е модна дума. Точната дума не ми идва, би трябвало да е нещо, което означава падане от низко, но с фатални счупвания.

Никола Додов: – Животът се промени. Едно време беше традиция да отиде една група от ВИТИЗ в някой малък провинциален театър, да изкара три-четири години някъде, за да направи своите открития за актьорството. Всички имена от сцената, абсолютно всички, са продукт на този етап. Навремето ние спяхме в театъра, аз бях в Сливен. И си бяхме забранили да участваме в киното.

М.Н: – Ние се забавлявахме, не мислехме за пари. Искахме само да споделим с някого това, което ни вълнуваше.

– Актьорите днес са като „щастливите роби“ на Димитър Бочев. Да откажете роли в киното и тогава си е било лукс, а днес може би е глупост?

Н.Д.: – Такъв беше животът, това беше част от пътя.

М.Н: – За мен киното беше мечта.

Т.М.: – Да се откажеш от печалба – тогава това беше някакъв духовен лукс. Превръщаше те в единомишленик, дори и съзаклятник на някакво „духовно въстание“. Обединяваше ни „подмолността” на действията ни. Или поне така мислех. Оказа се, че моите „съзаклятници“ просто са си вадели хляба. И когато намериха по-мек, си тръгнаха…

М.Н.: – Но прекрасните моменти, в които сме измисляли заедно и импровизирали, никога няма да си тръгнат. Според мен това са най-ценните мигове в живота на един актьор, каквото и да се случва след това.

– Съзаклятието между творците, между актьорите, днес не е ли изчезнало като много от ценностите на обществото ни?

Т.М.: – Преди много силно ни обединяваше несъгласието със системата. Това, че то беше строго наблюдавано, ни правеше „дружинка“- думата е на Юлия Огнянова. Тя обаче не беше „дружинна ръководителка“, а „войвода“ на театрално брожение. И днес със сигурност има духовни съобщества и брожения – но те са в името на нещо по-абстрактно. Няма как родилите се свободни да мечтаят за свобода – в този смисъл, в който я мечтаехме ние.

– Нарекохте тези борби абстрактни… Според мен те не са толкова отвлечени.

Т.М.: – Дефилиращите – като че ли в някакво улично ревю на протести, не са истинските хора. Истинските действат мълчаливо от други трибуни. Вече хем е демоде, хем и „моде“ да размахваш някакви лозунги. Жестът бе употребен и обезценен. Навремето дори не можехме да си помислим да излезем да протестираме. А сега всеки за каквото си поиска може да вика на улицата. И той го прави, въпреки че знае безполезността на цялото това начинание. Изключения правят ония протести, които за жалост завършиха със самозапалвания.

М.Н.: – Не съм съгласна, видях толкова прекрасни лица на протестите. Надеждата няма да я пуснем да си отиде.

– Мая, как успявате сутрин да вдъхновите Теди Москов да стане от леглото, да тръгне, да превзема света?

Мая Новоселска.

М.Н.: – Може ли нещо да прочета от „Монти Пайтън“?

И весело гледай нещата в живота.
Ако живота изглежда ти гаден,
никога първо не давай на заден.
Смей се, хили се, танцувай и пей
щом се усетиш във лоша кондиция,
глупав дръвник да се правиш недей,
просто свий устни в удобна позиция.
(свирукане)

Т.М.: – Мая спи сутрин, когато аз се събуждам, а аз се събуждам в шест. И аз я вдъхновявам да се събуди…

М.Н.: – Той вдъхновява нас, ние вдъхновяваме тях, а те вдъхновяват вие. Вие ни вдъхновявате него, а него го вдъхновява тя. Така че вдъхновението е общо. Как го вдъхновявам? С ритник.

– У вас е весело – като на сцената, а може би и с малко скандали, като на репетиция?

Т.М.: – У нас е у нас и е горе-долу, както е у вас, у тях, у тези или онези.

М.Н.: – Давам отлична оценка на отговора на Теди по петобалната система.

– Никола, как протича вашият творчески процес с Теди. Той слуша ли ви… понякога?

Н.Д.: – Слушаме се взаимно. Нещата, които са станали най-хубаво в „Улицата“, са били на ниво хрумка и моментално изпълнение.

– Не ми се вярва. Според мен Теди не слуша никого.

Т.М.: – Ами надавам ухо, може да чуя нещо, което да ми свърши работа. Ако някой ми каже: „Идва кола зад теб“, ще го послушам и ще скоча встрани. Ако ми каже: „Прочети „Братя Карамазови“, ще си помисля… Велико е, когато хората в една група се провокират един-друг.

М.Н.: – Велико!

– Теди, винаги ли постигате, каквото искате – в изкуството и въобще?

Т.М.: – Постигам приемлив или почти приемлив за мен резултат с много монтаж. „Улицата“ съм монтирал по 12 часа на ден. Ники Додов ми е свидетел как се чувствах преди да катастрофирам в Германия. Той ме закара до летището в София, твърди, че съм бил неадекватен от преумора. Монтирах денонощно, за да изкарам най-доброто от актьор, който импровизира два часа всякакви щуротии. От тях изваждах три, четири минути. Но какви минути! „Улицата“ е мой поклон пред актьорски умения. Показвам я отново, само за да ги припомня. Публиката ще се чувства в нещо като „музей“ на уменията. Те, както ретро автомобилите, са с по-барокови извивки от днешните.

– Не е ли по-лесно актьорите да играят по готов текст?

Т.М.: – Има актьори, които не могат да играят по писан текст, или им е скучно. Учи се в НАТФИЗ, но не всеки го може. Всъщност, могат го малко хора. Николай Бинев можеше цяло представление да седи на стола, без да мръдне, и само с говор да омагьоса публиката. С актьорите създаваме заедно текста по време на работа, за да им е интересно да го играят.

М.Н.: – Да ти е интересно е най-прекрасното нещо. Пробвала съм и когато не е интересно – и май не се получава.

– „Улицата“ навремето се излъчваше по Нова година, чакахме я като Новогодишна програма…

М.Н.: – Да, като „Житената питка“!

– …Ако беше останала в телевизионния ефир и се излъчваше веднъж месечно, днес мислите ли, че бихте напълнили стадион „Васил Левски“?

Т.М.: – Не, защото „Улицата“… има своеобразно „инфрачервено” излъчване. За да не асоциирам с политически цвят, ще го нарека ултравиолетово. Не всички зрители го улавят. Моята публика не е толкова много, но ме радва много. Идва ми да кажа „Малко, но от класа“, но няма да го кажа, за да не лаская публиката си. Ще кажа само, че никой не е с „тъпа физиономия в хубава кола“.

– През 80-те Фелини казва на Кончаловски: „Всичките ми зрители умряха“. Как се промени вашата публика през годините?

Т.М.: – Ще ми стане ясно по време на представленията в зала 1 на НДК.

– За едно от последните ви представления – „Каквато ти ме искаш“, един зрител каза – нищо не разбрах, но гледах влюбено през цялото време. Това не е ли най-големият комплимент за вашия театър – влюбваш се, без да знаеш защо? Прилича на истинска любов.

Т.М.: – Не искам да бъда разбиран, може би, да. Театърът не е нещо за разбиране. Аз съм израснал в театъра, и така и не го разбрах. Майка ми беше дежурен лекар на представления в тогавашния „Народен театър за младежта“. Понеже ме беше страх да стоя сам вкъщи, стоях при нея. Освен в доста представления на Младежкия театър, се влюбих и в спектакъла на Леон Даниел „Напразните усилия на любовта“ в Театър „Българска армия“. И виждах всяка вечер различни реакции на публиката – те зависят много от актьорските нюанси. Обикновено актьорът знае къде ще изръкопляска публиката и набляга на този момент, но… получава се нещо като просия за аплауз и магията изчезва. Всеки спектакъл има различен живот с публиката всяка вечер – това винаги ми е било интересно. Почти няма представление на „Напразните усилия на любовта“ на Леон Даниел, което да не съм гледал. И като бях по-малък почти всяка вечер гледах неговите „Чапекови приказки“, нещо гениално.

– Какво ви палеше в театъра на Леон Даниел?

Т.М.: – Впечатляваше ме дълбоката човечност, красивата енергия на отдадените актьори, музикалните обрати на Кирил Дончев, придаващи друг смисъл на видяното. Меглена Караламбова казва, че докато са репетирали Чапек, Леон ги е карал преди всичко да се обичат. В нашата трупа това също го имаше. Днес от „Великолепната Седморка“ останахме „Тримата от запаса“…

М.Н.: – Аз съм куклена актриса и ще кажа „Шестте пингвинчета”.

– Как се оправяте като режисьор, когато между актьорите във вашите спектакли избухне нетърпимост, съперничество?

Т.М.: – Това се е случвало рядко и предимно в Германия. По принцип се чувствам наистина много уморен. И смятам, ако не завинаги, то за дълго да прекъсна работа в театъра. Сега във Варна довършвам едно представление – „Пурпурният остров“, по пиеса на Булгаков, с „прости” куклени, но просто великолепни драматични артисти.

– Мая, вие кога чухте идеята на Теди, че се отказва от театъра?

Т.М.: – На „Аскеер“-а я чу, когато бях на сцената. На мен тогава ми хрумна.

М.Н.: – Теди, чух я по Би Би Си още през 1972 г. Когато ти дори не си предполагал, че ще се занимаваш с театър, аз и Би Би Си вече знаехме, че ще се откажеш. Теди, ти никога не можеш да се откажеш от театъра, защото театърът е в клетките ти. Ти го виждаш и в музиката, и в картините, навсякъде. Както и обратното – той гледа тебе, ти гледаш мене, аз гледам друг… Смях!

Т.М.: – Не се отказвам от изкуството театър, а от латерната от взаимоотношения между професионален режисьор и професионален артист в професионален театър в България. Със студенти бих работил и с любители. Нищо друго. Със студентите от Нов български университет ми беше удоволствие да правя „Кандид“ –  докато в театъра аз моля актьора да дойде на репетиция, а той сутринта има един ангажимент, следобед – друг. Моля го да ме слуша, докато му говоря, но у нас, не само в театъра, никой не слуша когото и да било.

М.Н.: – Теди, слушаме те, но правим каквото си искаме!

– В романа си „Подчинение“ Мишел Уелбек предрича, че Европа ще стане мюсюлманска. Страхувате ли се от това покрай бежанския поток?

Т.Н.: – Ние, българите, също сме бежанци. Дошли сме отнякъде, с жените и децата. В по-новата ни история сме приели тракийски, македонски, арменски и всякакви бежанци. На Мая дядо й е арменец от Родосто. Всички сме бежанци. Човечеството е в движение. Според Димитър Бочев човек трябва да се отърве от националност. Болката и радостта нямат националност. Вълнението също! По този повод искам да добавя, че не може да има справедлива отбранителна война и несправедлива нападателна. Има едни човешки същества, които убиват други човешки същества. Независимо каква е причината. Просто човек си търси причина – расова, класова, териториална и пр. Ами я си представете, че седмачетата се обявят за по-висши от „деветачетата“! Изпреварили са ги с два месеца от този живот. Или да започне някаква война между зодиите…

М.Н.: – Всички ние сме дошли от някоя далечна точка на Вселената. Всички ние сме бежанци тук, на нашата мила и родна планета.

Н.Д.: – Човек, който бяга от война, има едни потребности. А този, който идва тук да руши – има други потребности. Защо не искат да дойдат в България, а пътуват за Германия? Взимаме една квота, даваме някаква земя, която да изплащат 20 години и да започнат да работят. Но те нямат такова желание. Нали бягат от война?! 700 евро се дава на всеки бежанец – това се знае от всички. Те имат наръчници вече как да пътуват и откъде да минат. Така че това в момента е манипулация, а не естествена защита от ужаса на войната.

– Теди, докато си почивате от театъра, с какво ще си храните семейството?

Т.М.: – Ами това ще се разбере като огладнеем.

М.Н.: – Много е кофти, когато душата ти е гладна, а няма какво да й дадеш.

– Ако се появи един нов Медичи, дойде и ви каже: „Ето, давам ти колкото искаш, прави каквото искаш“, с какво ще се захванете?

Т.М.: – Медичите не са казвали това, а: „Направи ни портрет, или изографисай еди какво си“. Никой не е казвал: „Прави каквото искаш“. Фелини казва, че ако няма срок – няма да може да направи нищо. Винаги трябва да има ограничения.

– Фелини е разорявал продуцентите си.

Т.М.: – Но е обогатявал света.

– Имали ли сте някога такава свобода – без ограничения?

Т.М.: – Никога не съм имал такава свобода. Или може би в началото, когато репетирахме „Майстора и Маргарита“. Бяхме при Пламен Тимев-Ганди и цяла година само си обсъждахме какво да бъде, как да бъде. Не беше обвързано с театър, със срок. Чак когато подписахме договор за копродукция с Военния театър, се озаптихме.

Теди, какъв театър бихте създали, ако имахте възможност?

Т.М.: – Примерно: Ролята на лейди Макбет бих дал на маймуна, добре дресирана. Хамлет пък бих го направил кукла с форма на везна, която постоянно ще се кандилка… Баща му, кралят, ще е автомат за безалкохолни напитки, който майка му и чичо му ще повредят… За мен днес куклен театър, цирк, опера, футболен мач – всичко вече е общо.

Защо не направите все пак този театър – какъвто го искате?

Т.М.: – Не мога, ще има много малко публика. „Каквато ти ме искаш“ прави изключение – исках точно това да направя, което се получи.

– Каква е надеждата ви за бъдещето?

М.Н.: – Надежда, просто надежда…

Н.Д.: – Знам, че следващият парламент ще бъде по-ужасен от този. Като знаеш какво следва – не можеш лесно да се излъжеш.

– Теди, вас лесно ли може човек да ви излъже?

Т.М.: – Много лесно. Аз съм лековерен и доверчив в човешките си контакти.

М.Н.: – Затова сме заедно!

– Какво ще правите след „Улицата“?

Т.М.: – Ще изпия чаша червено вино.

М.Н.: – И аз!

Площад "Славейков".