Хората на изкуството у нас не страдат от предразсъдъци, просто не са шумни, твърди журналистката Миролюба Бенатова пред „Въпросите на Площада“. Поканихме я да се включи в анкетата на „Площад Славейков“, тъй като тя е сред най-активните зрители на столичната арт сцена и има задълбочен поглед върху най-интересните събития. А и защото културата и понякога липсата й често са първопричина за много от политическите и социалните явления, станали тема на нейните репортажи. 

 

– В крак ли е с времето българското изкуство?

– Да.

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

– Напоследък гледах „Квартет” на Явор Гърдев и „Дневникът на един луд” на Нина Димитрова, които определено ме впечатлиха. Както каза Нина: „Стелиян Радев (Поприщин) опроверга клишето, че ролята е за достолепен, поне 40-годишен мъж”.

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?

– Не мисля, че в момента творците имат истинско влияние.

– А кои са недооценените?

– Не мисля, че талантливите се чувстват неоценени.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– Зависи какво наричаме успех. Ако става дума за разпределение на пари по проекти, доколкото знам – да, необходимо е.

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– Със сигурност очаквам „Киномания“ и „София филм фест“.

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– „Квартет” на Явор Гърдев. И литературните четения „Пощенска кутия за приказки”, които организира Гергана Турийска. Там последно видях огромна опашка от желаещи да влязат (не беше безплатно, даже не беше евтино). Изпитах надежда, че не всичко е изгубено, след като сме готови да чакаме не за банани, а за литература. „Влюбих” се в текстовете на 25-годишния Константин Трендафилов – Кокича.

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– Не бих класирала издателствата.

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– Не, по-скоро е вътрешен емигрант.

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– Не вярвам в такива гръмки определения.

– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?

– Трябва да има политика, която да не пречи на талантливите да си намерят пътя. За класиците вече казах.

– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?

– Не знам.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– Мисля, че вечният сблъсък между посредствеността и таланта може да бъде маскиран и като битка на поколенията. Но не мисля. Студентите в НАТФИЗ обожават своите учители Стефан Данаилов, Крикор Азарян (1934-2009), Атанас Атанасов, Нина Димитрова и др.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– Не мисля, просто не са шумни.

– Избягват ли съвременните ни творци да коментират явления и пороци в политиката?

– Има някои дежурни ментори, които не пропускат да коментират, особено когато трябва да се спуснат опорни точки, маскирани зад „интелектуална класика”.

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– Мисля, че всичко в държавата сякаш й е последна грижа. Образованието, здравеопазването, сигурността, социалната сфера – функционират като зарязани и необичани деца.

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“

– Ще се възползвам от повода да припомня цялото стихотворение на Славейков – казал го е перфектно и си струва да се препрочита:

Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
„Аз не зная! Аз не мога!“ – общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни…
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни…
Всякой вика „Яман ни е нам хала!“ –
а всякому мерамът е развала…
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.”
(1875 г.)

Площад Славейков