Продължават да бъдат изумителни срещите ми от третия вид. Лекарят от спешна помощ е от малкото хора, които могат да влязат в най-различни къщи и да се срещнат с хора от всички прослойки. Много време изгубих, докато убедя пациентите, че между линейка и лекар ими известна разлика. Всякакви изумителни твърдения съм чувал, а преди седмица по телефона един циганин ми сподели, че трябва да го посети лекар, тъй като се намира в пълно безсъзнание. Това не ме ядоса, нещо повече – целият ми ден беше весел. 

Миналата зима също имах весел ден. На повикване за психично болна жена в близко до града село се отзовах аз и вярната ми линейка. Попаднах на мъж, леко пийнал и тежко небръснат, който твърдеше, че жена му е луда. От блясъка в очите му разбрах, че той е пациентът. Тук се зароди пъкленият ми план. С жена му тихомълком се разбрахме и го задействахме. Убедих индивида, че той трябва да придружи лудата се жена до психиатрията. С охота се съгласи. Всички весело потеглихме към болницата. При предаването на фиша ловко извърших рокадата. Както се казва в поговорката – каква я мислихме, каква стана. Или както би казал Ляпчев – со кротце, со благо... Често попадам и на полуидиоти. Те леко опъват нервите ми, но ако човек влезе в техния тон, всичко минава бързо и безопасно. 

Тиха нощ, свята нощ. Жена в безпомощно състояние на четвъртия етаж. Попадам на двама братя полуидиоти, а жената намирам в тоалетната. Бързо установявам бъбречна криза, но братята държат да я вкарам в болница (според закона те имат това право).

„Сваляйте я долу”, съгласих се любезно аз. „Как нямате ли санитари?” – „И да имаме, не мога да ги видя наоколо.” „А носилка?” „Носилка имам” – отговорих им още по-любезно, но тя е с железни крака и тежи 50 килограма.” „Не може да бъде!” – възкликна малкият полуидиот.” „Слезте долу да проверите!” От балкона ги наблюдавам как шофьорът им дава носилката и двамата братя се въртят около нея, а поведението им е досущ като на животни, които душат непознат предмет. След 10 минути се убедиха, че не могат да я качат до горе. Вече в апартамента – „Верно, бе, докторе!” – каза малкият, а големият добави „А може би все пак не е за болница?”. Поставих й инжекция и всички бяхме доволни. Какво нещо е силата на думите!

И да за не отегчавам любезния читател, ще завърша с още една случка от моите срещи от третия вид. Възрастна циганка асматичка, която поне двайсет пъти в месеца вика спешна помощ, ме чака пред дома си с багаж за болница. Тя се е прегледала, сложила си е диагноза и решила, че трябва да постъпи в болница. Напълно излишно е да й обяснявам, че мога у дома да й поставя медикаментите, по закон не мога да ѝ откажа хоспитализация. Когато пристигнахме в спешното, я оставих в чакалнята, предадох фиша на дежурния колега, мой стар приятел, и излизайки тази пациентка заговорнически ме привика и ми зададе абсурдния въпрос „Нали им каза, че съм болна?” Ако не беше толкова тъжно, че половината от пациентите са с подобен интелект, щеше да е много весело. Но и сега не е лошо, нали? Ще видим какво ще стане догодина. За всеки случай, чукайте на дърво и Бог да ви е на помощ! 

Още истории от д-р Станев може да прочетете ТУК.