ВЛАДИСЛАВ АЛЕКСАНДРОВ

Малко преди да отплува в историята, 2015 година продължи да осигурява достатъчно материал за запушването на устата на всички онези горчиви песимисти и объркани скептици, които твърдят, че с качественото кино е свършено. 

По отношение на седмото изкуство ни напусна вдъхновяваща колекция от месеци. Отрязък от време, наситен с визуално великолепие и тематична тежест, преливащ от изключителни заглавия, гарантиращи историческа битка в сезона на наградите, известен още и като „сезона на сериозното кино“. Той започна със студените дни, а кулминацията е на 28 февруари 2016-а с връчването на бленуваните награди „Оскар“ по време на 88-ата церемония на Американската академия за филмови изкуства в Холивуд, Лос Анджелис.

Голямото филтриране на фаворити

се случва малко по-рано – на 14 януари, със съобщаването на номинациите. Дотогава филмовият свят сякаш съществува в силно компресирано и напрегнато пространство, доминирано от залози, прогнози и попътни сигнализиращи церемонии като тези на различните професионални кино гилдии – режисьорски, актьорски, продуцентски… Разгръщат се едновременно свирепа студийна конкуренция и мащабна автовалидация на епично колективно его. Наистина малцина биха отстояли успешно тезата, че развлекателните среди боледуват от хронични дефицити на самочувствие и самоуважение.

Цялата бравурна суета, породена от почти кръвосмесителната атмосфера на серийни събития от вида „нека да се поздравим, колеги“, придобива съвсем сериозни и смислени измерения, когато говорим за година, в която Стивън Спилбърг излиза с нов филм, написан от братята Коен („Мостът на шпионите“), Куентин  Тарантино стреля от упор с тричасова уестърн екстраваганца („Омразната осморка“), Джордж Милър съживява „Лудия Макс“ от футуристичната пустиня на миналото, Алехандро Гонзалес Иняриту скача от скорошния връх на „Бърдмен“ към нови вертикали със „Завръщането“, а

Джони Деп е пак в голямата игра

със сардоничната усмивка на психопатичен гангстер в „Черна служба“.

Неузнаваем Джони Деп - психопатичен гангстер в "Черна служба".

Едно от централните изкушения в сезона на наградите е да се дестилират основните теми, идеи и послания на филмите от изминалата година. Да се изгради магистрала от културни връзки и препратки, която да ни служи като панорамен път към евентуалното бъдеще на киното.

Понякога подобни усилия рискуват неусетно навлизане в плитките води на преднамерената претенциозност и откровената заблуда. Но в такава богата кино година винаги е добра идея да се говори за „голямата картина“. В нея мракът е по-секси от светлината, заплахата е по-атрактивна от сигурността, а крайностите действително водят до двореца на мъдростта, ако позволите да анексирам легендарния цитат от Уилям Блейк (1757-1827).

Насилието преминава като електричество

през тъканта на много от ранните фаворити за „Оскар“, пулсира в стила и съдържанието на по-добрите филми тази година. Лудостта, нарушаването на телесната цялост, поетиката на катастрофата и кръвта – все елементи от красиви модерни шедьоври като „Сикарио“, „Лудия Макс: Пътят на яростта“ и „Ex Machina: Бог от машината“, които българската публика имаше удоволствието да гледа в тъмните салони.

Джордж Милър съживява "Лудия Макс" от футуристичната пустиня на миналото.

В „Сикарио“ канадският визионер Дени Вилньов („Затворници“, ‚Враг“) изследва темата за насилието във възможно най-подходящия и актуален контекст – бруталната нарковойна, ескалираща по американско-мексиканската граница. Със своя opus magnum „Лудия Макс: Пътят на яростта” австралийският патриарх на пост-апокалиптичния жанр Джордж Милър предлага пищна и перверзна виста към ефектите от загубата на човешкия разсъдък и силата на волята. С този спектакъл от прах, огън, бензин, тестостерон и естроген Милър преначерта границите на екшън киното и създаде номинално второкласен, но формално и съдържателно първокласен филм, който плени колективното въображение на критиците и доказа, че заслужава номинация във всяка една важна категория за „Оскар“.

Освен творчески поглед към феномена на насилието тези филми сложиха на масата на дискусията

въпросите за мъжеството и оцеляването

– две от основните идейни артерии, по които тече гъсточервената кино кръв и засища мозъка на публиката с храна за размисъл.

„Марсианецът“ на Ридли Скот и „The Walk: Живот на ръба“ на Робърт Земекис са други два разкошни филма, които имаха своите премиери по нашите земи, считани са за важни играчи в сезона на наградите и също представляват изумително добре оркестрирани медитации върху екстремните състояния между живота и смъртта с всичките физически и психологически импликации от пребиваването по ръба над бездната.

Мат Деймън върви по ръба на бездната в "Марсианецът".

В научнофантастичния хит „Марсианецът“ Мат Деймън играе астронавт, който трябва да използва всичките си ресурси от научни познания и изобретателност, за да оцелее във враждебните условия на червената планета Марс.

Акрофобичният спектакъл „The Walk: Живот на ръба“ описва авантюрата на смел и решителен до безобразие въжеиграч, който сам предизвиква смъртта и триумфира над нея, стъпил върху кабел, опънат между кулите близнаци на Световния търговски център в Ню Йорк. Филмът на Земекис е биографичен и разказва за французина Филип Пети, извършил каскадата на века през 70-те години на миналия век с  45-минутна разходка между двата небостъргача.

Леонардо ди Каприо пак посяга към заветния "Оскар" със "Завръщането".

Насилието, мъжеството и прегръдката на смъртта съпровождат два от най-солидните фаворити за „Оскар“, които официално излизат в САЩ около Коледа, а в България ги очакваме в началото на 2016-а и по възможност преди церемонията на академията. Това са „Завръщането“ на Алехандро Гонзалес Иняриту и „Омразната осморка“ на Куентин Тарантино.

Първият е вдъхновен от истинската история на американския трапер Хю Глас, който е

предаден и оставен да умре

от другарите си в свирепия суров Север. Той преживява нападение от мечка и изминава 320 километра през Америка в търсене на спасение, а после – и на отмъщение. Ролята на Глас е поредна възможност за Леонардо ди Каприо да кандидатства за отдавна полагащото му се „Оскар“-ово злато.

„Омразната осморка“ на Тарантино е негово ново любовно писмо към уестърн канона и се състои от опустошително интригуващ актьорски ансамбъл: Самюъл Л. Джаксън (майор Маркис Уорън), Кърт Ръсел (Джон The Hangman Рут), Дженифър Джейсън Лий (Дейзи Домерг), Уолтън Гогинс (Крис Маникс), Демиан Бишир (Боб), Тим Рот (Осуалдо Мобрей), Майкъл Медсън (Джо Гейдж) и Брус Дърн (генерал Санфорд Смитърс).

Самюъл Л. Джаксън е част от опустошителния актьорски ансамбъл в "Омразната осморка".

От „Омразната осморка“ се очаква да разлее пред нашия взор върховно сгъстен съспенс и богат, брилянтен диалог, накъсван от кратки, но брутални епизоди на насилие. Хуморът ще е черен като душата на централния персонаж в друг основен филм – „Черна служба“ на Скот Купър с Джони Деп. Мегазвездата играе ноторния американски гангстер и информатор на ФБР Уайти Бъгър, тероризирал Бостън през 70-те години на миналия век. Деп изглежда превъзходно психопатски зад няколко пласта художествен грим и според първите ревюта на късметлии, гледали специални прожекции на филма в САЩ, той прави монументална роля.

Каквито и пристрастия да има авторът на този текст към

добре заснетото натуралистично насилие

съвсем не всичко качествено през 2015-а съдържа Шекспирово изобилие от пробита плът и пролята кръв. Само най-доброто!

 И след като Шекспир вече е част от разговора, няма как да се подмине новата широкоекранна инкарнация на „Макбет“ с Майкъл Фасбендер в образа на трагичния шотландски крал от заглавието.

Много от темите, образите и идеите в значимите произведения от 2015-а могат да се дестилират през иконичен  цитат от „Макбет“:

„Зло – добро, добро и зло
от едно са потекло – 
между тях и ний летим.“

Заклинанието на трите вещици от първата сцена в Шекспировия шедьовър препуска през времена и пространства и достига до сърцевината на моралните ни колебания.

"Макбет" - Майкъл Фасбендер в образа на трагичния шотландски крал.

 „Империята на злото“, но не тази от „Междузвездни войни“, а онази от реалността и реториката на Роналд Рейгън, е подложена на дисекция в може би най-големия ранен фаворит за всички важни награди – „Мостът на шпионите“ на Спилбърг по сценарий на братята Коен. Филмът, който очакваме и в българските салони до няколко седмици, вече е смятан за едно от събитията на 2015-а и е елитен екземпляр на историческия жанр. Действието, вдъхновено от истински събития, се случва в разгара на идеологическия и цивилизационен конфликт между Запада и тоталитарния СССР. Том Ханкс играе американски адвокат, който е призован от ЦРУ да участва в преговорите по размяната на съветски шпионин, хванат в САЩ, с пленен от комунистите в източен Берлин американски пилот.

"Мостът на шпионите" - Том Ханкс води преговорите за размяната на съветска разведка.

Освен чисто филмово удоволствие „Мостът на шпионите“ ще бъде особено интересен за българската публика във време, в което ретроградни сили се опитват да търгуват с пропаганда и тоталитарна сантименталност, докато старателно трият демаркационната линия между добро и зло.

А дали мракът напълно ще обвие златната фигура на "Оскар", или по-скоро тя ще бъде подвластна на контрастна светлосянка, предстои да видим. Това е. Вземете си пуканки, усетете как стъпалата ви потъват в дебелия червен килим и се пригответе за Кино.

----

* Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през ноември 2015 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2016 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.