Хосе Луис Тапиа Висенте е посланик на Испания у нас от 2012 г. Той обаче е свързан с България още от 2000 г., когато става посланик на страната си в Либия. Година по-рано там са арестувани българските медици.

През 2002 г. Тапиа е човекът, инициирал и изработил общата позиция по случая на посланиците на страните от ЕС в Либия. Често посещава медиците в затвора и покрай тях толкова обиква България, че иска следващият му дипломатически пост да бъде в София.

- Г-н Тапиа, кога за първи път се срещнахте с българските медици в Либия?

- Поех поста ръководител посолството на Испания в Либия в края на февруари 2000 г. В разговор с посолството на България научих за страданията на българските медицински сестри, несправедливо хвърлени в затвора от режима на Муамар Кадафи през февруари 1999 г. Трябваше да преодолея немалко трудности, за да ги посетя лично. Доколкото си спомням, това стене след първата ми година престой в Триполи.

- Какво особено Ви впечатли при първата Ви среща с тях?

- Усещането за беззащитност, дължащо се на онази безнаказаност, с която царстваше диктатурата на Кадафи. Българските медицински сестри знаеха, че могат да бъдат жертва на всякакви своеволия. Най-мъчително за всяко човешко същество в условията на един деспотичен режим е чувството за безправие. Но го осъзнаваме, едва когато го преживеем.

- Разбрахме, че често сте вдигали скандали на либийците за лошо отношение към българските медици. Така ли е в действителност?

- Прав сте. Имах щастието да установя тесни лични контакти с г-н Румен Петров. Тогава той беше секретар на посолството на България в Триполи, а в момента е посланик в Египет. Благодарение на него бях информиран за хода на събитията и можех да предприема правилните действия пред либийските власти. Задачата не беше приятна, тъй като, в крайна сметка, трябваше да изобличавам пред местните власти състоянието на неща, които бяха тяхно дело. Не е тайна, че те не гледаха с добро око на моята дейност. Държа да отбележа и работата на тогавашния министър на външните работи Соломон Паси, с когото проведохме много срещи в Триполи. Разсъждавахме и анализирахме заедно как да бъдат освободени българските медицински сестри. Важна роля изиграха и българските журналисти, които пътуваха до Триполи, за да следят развоя на делото и да информират общественото мнение. С една дума, много бяхме хората на един и същи кораб и всички гребяхме в една посока. Желаехме страданията на българските медицински сестри и палестинския лекар да свършат възможно най-скоро.

- Какво успяхте и какво не успяхте да направите за медиците по време на престоя Ви в Либия?

- Испания пое председателството на ЕС през първото шестмесечие на 2002 г. Възползвайки се от този факт, предложих на останалите ми колеги в Либия и на посланиците от страните кандидати, каквато беше България тогава, да определим начин на абота и обща позиция, за да имаме по-добър и по-ефективен инструмент за натиск върху местните власти. Режимът на Кадафи си даваше сметка, че не може безкрайно да действа по този начин. Натискът от страна на европейските посланици ставаше все по-силен. Организирах пътуване до Бенгази и заедно с посланиците на Германия и Швейцария и съпругите ни се срещнахме с българските медицински сестри и палестинския лекар.

Хосе Луис Тапиа (ограден с кръгче) и други западни дипломати са на посещение при медиците в затвора в Бенгази през 2003 г. Снимка Личен архив

Почувствахме, че нашето посещение ги обнадежди и им вдъхна сили да не се предават. Но също разбрахме, че единствено силният международен натиск би принудил режима на Кадафи да освободи тези хора, държани като заложници, както е ставало в Средновековието. Тази увереност ни мотивира да удвоим усилия. Но нека да повторя - знаехме, че резултатът нямаше да дойде незабавно. Заради това при подготовката на официалното посещение на испанския премиер Хосе Мария Аснар в Либия през септември 2003 г. използвах този факт като начин за допълнителен натиск върху либийските власти. В разговорите с тях посочвах, че посещението на ръководителя на испанското правителство - първа визита на министър-председател от западна държава в Либия от много години насам, се случва скоро след отмяната на санкциите, наложени на Триполи от Съвета за сигурност по повод атентата над Локърби. По този начин исках ясно да покажа на либийските власти, че е техен ред да решат проблем, който са създали, като са потъпкали най-основното от всички човешки права - правото на свобода.

- Къде бяхте по време на смъртните присъди срещу сестрите, произнесени на 6 май 2004 г.? Как се почувствахте?

- Присъствах на произнасянето им. Беше страшно. Не намирам думи, за да пресъздам тревогата, която обхвана присъстващите. Пазя съвсем ясен спомен за случилото се. Всичко беше един режисиран театър. Срещу нас - посланици и чуждестранни дипломати, акредитирани в Либия, стояха съдиите. Отдясно, зад металните решетки на една клетка, бяха медицинските сестри и палестинският лекар. Ще бъда откровен, тогава в съзнанието ми изникна картината на диви зверове разкъсващи християните на арената на древноримски цирк. Отново се почувствах безсилен, защото тази чудовищна несправедливост можеше да продължи години и никой нямаше да се осмели да се опълчи на либийския диктатор.

- Съгласни ли сте с мнението, че без ЕС и неговата намеса медиците нямаше да се върнат живи в България?

- Кадафи си послужи с българските медицински сестри, защото смяташе, че България е слаба и не би получила международна подкрепа. Либийският диктатор се нуждаеше от такъв случай, за да отклони вниманието на общественото мнение в Либия, независимо че не му отдаваше никакво значение. Но той винаги е отчитал фекта, че 500- те деца, заразени с вируса на СПИН, живеят в Киренайка (областтас център Бенгази - б.а.). И че всяко революционно движение против него би се зародило именно там, в източната част на страната. Събитията доказаха, че оттам дойде краят на режима на Кадафи. Залогът на диктатора в този процес беше много висок. Европейските посланици в Либия разбрахме, че е необходимо да се създаде критична маса за натиск. Тя щеше да промени решението на Кадафи, след като той се увери, че България не е страната, която е смятал за уязвима и за неспособна да привлече подкрепа за каузата на българските медицински сестри. Това бе водещата нишка в нашите действия. Едва ли някой се съмнява, че без помощта на ЕС на България щеше да й отнеме много повече време да извоюва свободата на тези свои граждани.

Позволете ми накрая да изразя моите чувства на уважение, респект и възхищение към българските медицински сестри и палестинския лекар. Благодарение на отличната работа на Румен Петров станах съпричастен към отчаянието на сестрите, породено от страданията, на които бяха подложени. Но научих много. Видях как български граждани се изправят с достойнство, храброст и без да се отчайват, пред страшното изпитание да бъдат заложници на един диктатор. Примерът, който ни дадоха Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Снежана Димитрова, Валентина Сиропуло и Валя Червеняшка, палестинският лекар д-р Ашраф и д-р Здравко Георгиев, не само не трябва да бъде забравен, но трябва винаги да ни служи като ценен урок за живота.