Има нещо хубаво и нещо много лошо в офанзивата на премиера Бойко Борисов срещу поръчки за стотици милиони, печелени от фирми, близки до определени бизнесмени.

Всичко е чудесно, медиите пишат, че фирма, близка до лицето "В" или лицето "П" е "взела" даден проект и премиерът се съобразява. Стига сме давали пари на едно малцинство от хора, които след това строят огромни къщи, ходят на почивки на Карибите и купуват на любовниците си луксозни автомобили.

Ето, процесът на разпределение на държавни ресурси, кранчето, може да бъде спрян, дори и при избрани изпълнители на мегапоръчки като лотовете на магистрала "Хемус" за почти милиард лева. Медиите сме доволни: "Бойко спря", пишем ние и може би вярваме, че статуквото и задкулисието се променят.

Но от друга страна това спиране на поръчки по волята на един човек не говори добре за принципите на една правова държава, каквито претенции България има да е, а по-скоро приравнява страната до нивото на бананова република, в която думите на вожда имат силата на декрети.

Естествено, за подобни решения, взети еднолично, у нас могат да се намерят и валидни юридически оправдания - липса на средства, промени в проекта, отпаднало основание и т.н. По ирония, от вече излизащия от употреба "стар" Закон за обществените поръчки.

Но мен, а предполагам и много хора, ги гложди въпросът: След като премиерът може да нареди спирането на обществени поръчки, които все пак са направени по закон и особено, при които има избрани изпълнители, дали не може по същата логика да направи и точно обратното - да определи и кои да бъдат избрани за изпълнители?

Или друго - окей, в случаите става дума за фирми на "П" или на "В", но ако бяха компании от индекса S&P 500? Какъв сигнал даваме на чуждите инвеститори тогава? Точно заради тази непредвидимост големите бизнес проекти ще продължат да заобикалят България.

А вярвате ли, че през последните години премиерът не е знаел какво се случва и кой печели големите проекти?

Дори и в банановите републики хората не трябва да ядат бананите с корите.