На входа на малкото градче Макинга в Холандия гордо стърчи табела „без пътни знаци“. Веднага човек си помисля, че вътре ще срещне автомобилен армагедон. Но няма и сто метра след това, пред очите се разкрива смайваща гледка – без никакви инструкции и указания, из града бавно и мирно се разминават коли и пешеходци. Няма проснати на земята и сгазени хора, няма размазани коли по кръстовищата. И как се случи това?

Една от най-големите ереси срещу всепоглъщащата политическа власт е да си правим частни пътища и да си регулираме движението сами. Почти винаги, когато някой плахо предложи нещо в тази посока, веднага скача орда бюрократи и политици на държавна хранилка, които почват да описват апокалиптични сценарии с милиони избити в инциденти и откъснати по гори тилилейски без път и просека до цивилизацията (а те лично притеснени до смърт от възможността да не могат да крадат пари от държавни поръчки за пътно строителство и да взимат рушвети от шофьорите). В началото на 21-ви век, обаче, един холандец на име Ханс Мондърман успява да убеди няколко кметства да премахнат всички пътни указания от своите пътни артерии. Резултатите не са това, което очаквате.

Първи са седем града през 2005-2006, сред тях Ейби в Дания, Ипсуич в Англия, Остенде в Белгия. Всички те следват примера на Макинга в Холандия, където на входа гордо стърчи табела „без пътни знаци“. Скоро ги следва градчето Бомте, в Германия, което въпреки разположението си на федерален път, смело отменя всички пътни знаци и инструкции. Драхтен в Холандия намалява двойно пътните си знаци и премахва всички светофари. Дори Кенсингтън в Лондон започва да експериментира, премахвайки всички знаци, светофари и тротоари от известния Exhibition Road, който традиционно приличал на бойно поле.

Резултатите? Абсолютно същите навсякъде – по-малко инциденти, по-малко трафик, по-малко шум, по-малко напрежение и повече усмихнати хора.

Ханс Модерман обяснява този феномен много просто – „колкото е по-голям броя на правилата и указанията, толкова повече намалява чувството на хората за собствена отговорност“. Правилата отменят нуждата на хората да обмисляме, да се съобразяваме, да бъдем социално отговорни. Ние възприемаме, че по-умните от нас вече „са го измислили“ и оттук насетне не носим никаква отговорност – ако се случи нещо лошо, друг ще е виновен. Всъщност, прехвърлянето на отговорност е дотолкова критично, че започваме дори да измисляме как да нарушаваме и огъваме правилата, без да обръщаме достатъчно внимание на последствията.

Да не говорим, че самото нарушение става модерно – както е казал някога Ал Капоне, ако искате хората да си мият зъбите, просто забранете четките за зъби. Психолозите отдавна са проучили всичко това, но няма кой да ги чуе – ефектът от забраните за шофьорите е абсолютно идентичен с ефекта от забраните за децата – те започват да ги мразят, да ги нарушават, но в същото време отхвърлят напълно отговорността за последствията.

Всичко това се променя, когато тези забрани се вдигнат. Изведнъж, в условията на максимална свобода, всеки участник в пътното движение вече носи и максималната отговорност за действията си и последствията от тях върху него самия, останалите участници и пътниците в колата му (често семейството). Няма извинения, няма висша сила, която да е поела тази отговорност с безкрайната си мъдрост (ама как само звучи „мъдър политик/бюрократ“). Получава се парадоксът, че шофьорите, които възприемат нерегулираната среда като по-несигурна, внимават повече и практически средата става по-сигурна.

Междувременно, средният брой пътни инциденти в града Бомте в Долна Саксония, през който минава главен федерален път с над 13 000 коли на ден, е бил 50 на година. Бомте премахва всички пътни знаци и инструкции и резултатът е…. НУЛА инцидента на година. Е, също така и нула подкупа за катаджии :-)

Свободното общество може да се грижи по-добре за себе си, отколкото овластените от него да си навират носа навсякъде политици и бюрократи. Да, свободата не гали ухото с обещания за безкрайно щастлив и безотговорен живот, но пък води до реални резултати, а не до извинения и шикалкавене защо 25 години нещо, дето звучи хубаво, не е проработило. В крайна сметка, кое е по-важно, обещанието да намалим жертвите по улиците или реално да ги намалим?

*Оригиналният текст е публикуван в сайта на Владимири Каролев.