Христо Монов е роден през 1958 г. Завършил е психология в СУ "Св. Климент Охридски" и преподава там психология на обучението и развитието от 1985 г. Практикува повече от 30 години семейно консултиране и психотерапия, а в последните 20 години и кризисна психологическа интервенция. В периода 2013-2014 г. е народен представител от листата на БСП.

- Г-н Монов, от началото на годината екалира насилието и в училищата и четем постоянно за пребити ученици в Бургас, Русе, Перник, ето преди дни пък в Княжево. Случващото се е в резултат на наш собствен културен модел или пък повтаряме световни тенденции в бума на агресията?

Да говорим за наш, собствен културен модел в глобалния информационен свят, е израз по-скоро на ниско национално самочувствие. Аз приемам, че повтаряме световна тенденция в специфичните ни условия. Към спецификата на условията определям: патологичната липса на чувство за колективно преживяване у българина (ние винаги си казваме "това не може да ми се случи"), разпада на държавността и неефективността на правоохранителните органи и институции и не на последно място - агресивно-мазохистичното говорене в медиите.

Ще дам само един пример за последното - новината, че кондуктор е спасил пълен автобус с хора в Пловдив, беше след 10-о място в емисиите на националните телевизии, преди нея само убийства, побоища, смърт и войни... В такава социална и информационна среда и най- уравновесеният човек ще загуби ориентация и представа за нормално поведение.

- Възможна ли е аналогия с други години, в които обществото ни е страдало от подобни прояви?

Аналогиите не само са възможни, но и задължителни. Само в София има 10 въоръжени грабежи за два месеца. Изводът е: слаба , зле работеща държава и има само един, който мисли, работи и отговаря за всички!?

Ето още аналогии: периодът след Освобождението от турско робство, разбойничеството в 20-те години на ХХ век, терорът от 1944-45 г., възходът на групировките в годините на прехода. Но днес е ХХI век и ние сме част от Европейския съюз, който би трябвало да е еталон за демократичност и правов ред. Ето още една причина мислещият човек у нас да се чувства безпомощен пред агресията.

- Политиците трябва ли да обмислят създаването на национална стратегия за преодоляването на насилието и жестокостта в училищата, в обществото ни въобще? Премахнаха и часовете по психология...

То това е смисълът на дейността им - да служат на обществото, като решават проблемите му. Но да сте чули да се говори за подобна стратегия в Народното събрание или в Министерския съвет? Азбучна истина е, че агресивното поведение на децата винаги е подражателно и то може да бъде овладяно и редуцирано чрез комплекс от мерки - законодателни регулации, обучителни програми, социални услуги и т.н.

Но първо, проблемът трябва да бъде разпознат като значим, а явно нашите политици нямат сетива за това. Да, психологията вече не е отделен предмет в новите програми за средното училище. Е, кой ще даде познание на децата ни за човешкото поведение и взаимоотношения - улицата, медиите, агресивните им родители и връсници. Кой?

- Какъв е вашият съвременен прочит и коментар на знаменателните думи на Уилям Голдинг от "Повелителят на мухите", че оставени сами на себе си, децата често стигат до диващини?

Една африканска поговорка казва: "Да се отгледа едно дете, е нужно цяло село". Не може да се надяваме в днешната социална ситуация за развитие на децата да се формира успешна и пълноценна личност, ако някой от формиращите я фактори не функционира добре - семейство, близко обкръжение, училище, медии. Като се замисли човек, май всички те са в криза у нас и по света. Изходът от тази криза е в сътрудничеството помежду им, според мен.

Училището да учи родителите, но и да се допитва до тях за учебните програми и учебниците например. Никой не би възразил, ако в обществените медии има семейни предавания по различни теми, включително и тази за агресията, които да се коментират от професионалисти, родители и деца. Общество, което не чува гласа на децата си, днес е обречено на неуспех.

- Вие сте кризисен психолог, търсят ли ви училищните власти за съдействие, за превенция срещу насилствени прояви?

За съжаление по често ни търсят след критично събитие, а напоследък се навъдиха и псевдо кризисни психолози, които узурпират тази дейност в училище. Казвам го с професионална болка, а не от ревност. Кризисната психологическа интервенция е специфична психологическа помощ и тя не може да се оказва от всеки, па макар и с диплома на психолог.

По европейските стандарти единственото сертифицирано звено е секцията при Дружеството на психолозите в България. Казвам го за информация на директорите, в чиито училища някой праща "летящи чети от психолози". Аз от много години се боря да се създаде Национална служба за психологическа помощ и подкрепа при критични събития , но и като народен представител не успях да убедя факторите, от които зависи това. Едно евро, дадено за такава помощ, се връща над 27 пъти, да не говорим за другите ефекти, подобряващи качеството на живот на хората. Превенцията на агресията трябва да е ежедневие в училище - от учебната програма до взаимодействието с родителите и общността.

- Като съветник и на семейства в затруднения, бихте ли обобщил проблемите, които пораждат насилнически изяви сред подрастващите?

Проблемите са много, но бих се спрял на два, породени от глобалния информационен свят. Първият е "осветяването на жертвата". Законът за закрила на детето налага правила, но те рядко се спазват и по-често децата, жертви на насилие, стават известни на целия свят. Това само задълбочава страданието им. Да не предсказваме какво чака в бъдещето едно момиче, жертва на сексуално насилие, ако в цялата мрежа се разпространяват името и лицето й. Вторият е самият насилник. Почти винаги децата насилници са жертва на насилие - в семейството, в училище, на улицата или пък са неглижирани. И тяхното „осветяване" ги етикира като лоши и трагично предопределя съдбата им. Но как да е иначе, като законодателството у нас , касаещо децата в конфликт със закона, ми е набор.

- Вие лично, вашето семество, тежко пострадахте от младежки насилнически акт - синът ви Андрей бе убит от австралиеца Джок Полфрийман, а наскоро БХК поиска да го направи „Човек на годината“. (Номинацията бе направена от публиката, а след обществен натиск Полфрийман бе заменен с ръководеното от него Българско затворническо сдружение за реабилитация – б.р.) Какъв съвет бихте дал на семействата на жертвите на подобни престъпления?

Убийството на Андрей не беше спонтанна проява на насилие, а планирано и опит за ликвидиране на още едно момче, извършено от социопат, направил същото в страната си три години преди това. Номинацията му за личност на годината доказва, че трябва да сме особено чувствителни по темата обществена разплата с насилниците. И в този случай приятелите и връстниците на сина ми дадоха пример как трябва да се действа - веднага и непоколебимо, иначе злото ни побеждава.

Преживяването на скръбта е нещо много лично и интимно и не се наемам да давам съвети на никого. Но без истински приятели и здраво семейство, никой не може да оцелее в подобна ситуация. И повече милост и съчувствие от страна на медиите към родителите загубили децата си, моля!