Скъпата ни свобода

Често в текстовете и в устите на разочаровани „интелектуалци“ и то най–вече при дежурните такива, които обичат да създават инициативни комитети за издигане на поредното ченге–„патриот“ за кандидат на изборна позиция, звучи следната теза – нашата свобода беше подарена и тъй като ни беше подарена, ние не я ценим достатъчно, не ценим съответния господар–освободител и съответно злоупотребяваме с нея, не я заслужаваме или най–добре без нея – да дадем правото на господаря–освободител да решава вместо нас, защото и без друго той ни дарява със свобода. След което следват крокодилски сълзи за бездуховността в обществото, разбирана като неуважение към овехтелите на провинциализма – примерно Ванга, Нешка и турското робство.

Ето, аз съм оптимист – хубавото на това, което имаме в момента като безпардонна власт, е в необходимостта да си плащаме скъпо и прескъпо всяко парченце свобода, от което искаме да се възползваме в бъдеще.

Примерно, искаме да правим информиран избор преди да гласуваме. Но в момента не можем да се информираме, защото не разполагаме с публични социологически проучвания в предизборния период, тъй като са забранени. Затова, вместо социологически проучвания ще гледаме зебри, които се надбягват, борсовата цена на различни цветя (примерно червената роза, синият гербер, теменужката и т.н.), популярността на песни и др. Всички знаем, че това са социологически проучвания, само че с преструвка – и ще ни липсва легитимността, тоест институцията, която ще застане зад тях с името и с репутацията си. Като вазичката, която ви подават в баровете след 11 вечерта вместо пепелник.

Ако се разбунтуваме като граждани, вероятно ще получим право да гледаме социологически проучвания. Подарена ли е така свободата? Не.

Или да вземем избирателното право, което е основополагащо за демокрацията. В момента процедурата е сравнително проста – има ни в списъка на ГРАО на българските граждани с навършена 18г. възраст, не излежаваме наказание, не сме обявени с решение на съда за невменяеми, значи можем да гласуваме. Ако ни няма записани в конкретния списък по местоживеене, но адресът на личната карта позволява, секционната комисия може да ни допише в празното място накрая на списъка.

Ако бъдат въведени планираните промени, администрирането на процедурата ще стане много по–трудно. ЦИК ще вземе списъците от ГРАО и ще започне да води „досие на избирателя“ (или както ще бъде определен съответния термин) на всеки български гражданин с право на глас. Ще ни вдигне жълт картон, ако пропуснем без основателна причина едно гласуване и ще ни вдигне червен картон, ако пропуснем две гласувания, с което губим правото си на глас, докато не декларираме изрично, че пак искаме да го упражняваме. Но, трябва да има и система за приемане на „извинителни бележки“ с критерии за оценка на „уважителността“ на причините за отсъствие в деня на изборите, тоест ще трябва да се събират, оценяват и въвеждат отговорно данните, защото говорим за най–важното право в една демократична система.

След което, ако бъде отписан, избирателят трябва да подаде декларация за да бъде вписан отново в списъка на хората с активно избирателно право и тя да бъде уважена. Първият въпрос, който възниква е, колко ще струва и какъв ще е ефекта от всичко това, вторият въпрос е как ще се отстраняват грешките и проблемите в този процес дали те няма да застрашат демократичния процес по принцип.

Без граждански натиск, без гражданите активно да формулират и да настояват как точно да упражняват конституционното си право на глас, няма да се получи. Подарена ли ще е и тази свобода? Очевидно не.

Какво става, ако сме българи в чужбина и не сме загубили желание да участваме в политическия живот на родината, въпреки че тя ни бяга по тъч–линията? В момента се предвижда да отпадне район „чужбина“ и да бъде намалена бройката на местата, където ще може да се гласува извън България. Това, разбира се, не е точно поощряване на гласуването от чужбина. По–скоро е обратното – слагане на няколко клопки и капана по пътя на българите от чужбина да упражняват гражданските си права. И така – българите от чужбина стръвно, самоотвержено, мотивирано и упорито ще трябва да заявят, че искат да са български граждани и че взимат насериозно гражданските си задължения. Ще пътуват стотици километри, ще висят часове пред секциите, ще проверяват редовно дали не са били отписани от лицата с право на глас за текущите избори и накрая ще пуснат една сгъната хартийка в пластмасовата урна. И, ако искат да променят сегашното положение и примерно държавата да е по–сериозна при адмнистриране на гласуването в чужбина и да има повече места за гласуване, ще трябва да си го извоюват с протести и натиск.

Този случай прилича ли на подарена свобода? В никакъв случай!

През есента на 2015г., два милиона и осемстотин хиляди граждани използваха ядреното оръжие на демокрацията – референдума и взеха решение в полза на гласуването по интернет. Сегашната власт реши да ни зарадва – това ще стане през 2019г. и то ако бързаме с всички сили. Ето идея – а защо да не го въведем през 2050г. за да имаме време хубавичко да го обсъдим преди това? Може да имаме всякакви забележки към електронното гласуване, но то трябва да бъде въведено в разумен срок, защото това е волята на гражданите. Ако гласуваме за депутати или за президент, те встъпват в длъжност почти веднага, а не чакат още четири години, нали?

Ако в България се появи електронно гласуване в рамките на 1–2 години, това означава ли, че свободата да гласуваме по интернет, ще ни бъде подарена?

Не мисля.

Задължителното гласуване изисква в бюлетините да има и графа „против всички“ или „никой от горепосочените“, защото гласоподавателите ще трябва да могат да заявят, че не одобряват нито един от посочените кандидати, въпреки че тъй или иначе са задължени от закона да се разходят до секцията и да си пуснат бюлетината. Отделно – гласуването „против всички“, което по своя характер е протестен вот, не трябва да участва в определянето на прага на четирипроцентната бариера за влизане в парламента, защото точно големите партии, които присъстват във властта, биха спечелили от масово гласуване против всички.

Накрая, ако искаме изборният процес да е въпрос на чест и радост, а не на няколкодневно измъчване в задушни зали без храна, удобства и прилични санитарни условия, тоест – протоколите да са лесни за попълване или дори да се подават и по електронен път, местата за предаване на протоколите в хартиен вид да са достатъчно уредени и със съответните удобства и накрая – процесът да е достатъчно оптимизиран, това дали ще е подарена свобода? Очевидно не.

Затова, ако успеем да се преборим за всичко това, моля вече никога да не употребяваме израза „подарена свобода“.

Благодаря.