Лято е. В Троянския балкан сме. Срещу една скромна сума, някъде около 3–4 тогавашни заплати, с един мой приятел станахме горди собственици на една стара къща. Да, обаче искаше здрав ремонт. И така се запознах с бай Илия. Сух, висок старец, около 80-годишен. Препоръчаха ни го в селото. Бил голям майстор по покривите. Не сте виждали 80-годишен старец да кацне на покрива. Нали? Е, аз го видях. Много жилав и удивително пъргав за годините си дядка. И другото, което ме изуми, е как разказва истории – нещо, в което и вие ще се убедите от следващите редове. Но да си дойдем на темата. Ходи горе по покрива бай Илия като същинска невестулка, а ние отдолу му подаваме цигли – онези плоски плочи, дето се редят на планинските къщи отгоре. На обяд – почивка. Спираме да хапнем.

Седнали сме кротко. Бай Илия прегръща хляба като бебе, опира го до гърдите си и с някаква митична наслада реже с праисторическото си ножче големи резени. Сирене, пиперки, домати. Бяло, зелено, червено. Национална работа. Наядохме се доволно. Бай Илия отпи от ледената бира, утолено преглътна и когато адамовата му ябълка се успокои, започна сладко-сладко да разказва...

...Значи, през 42-ра година бях трийсетгодишен. И точно се оженихме с булката, абе три дена след сватбата, ме мобилизират. Не можахме да се нарадваме, дето се казва. Чак в Македония ме пратиха с корпуса. Много път бе, два дена се пътуваше до там – къде Струга някъде. Ей, много криво ми стана. Другите набори пият, пеят, дим в купето, патриотични песни. А аз вися на отворения прозорец и си мисля за Рада. Тъй се казваше булката, царство ѝ небесно. Майната ѝ на Македония. За какъв бяс толкова зор? Както и да е, минаха пет месеца. Аз ходя като сянка и акълът ми все на село и все мисля как да литна дотам, ей тъй и за малко даже, като онова бялото гълъбче от песента отгоре, от високото да видя мойта Рада. Един понеделник строява поручикът нашта рота и вика: „Войници, пристигнало е едно писмо. Искам да ви го прочета и после ще говорим“. И чете: „Господин поручик, пише ви Рада Колева – булка съм на редник Илия Михов от поверената ви рота. На третия ден след сватбата мъжът ми беше мобилизиран. И пет месеца не си е идвал – преди два месеца ходих на лекар и той каза че съм непразна. И сега с тоз корем ходя на нивата, щото нема кой. Пневмония ме хвана и както си лежа и съм в треска, съм ритнала бурията на печката, и пожар стана, че и покривът изгоря. Небето се вижда направо и като вали, всичко е вътре. Много лошо е положението, за никъде не съм. Затуй моля поне за десет дена Илия да го пуснете да оправи покрива. С уважение – Рада Колева“.

Чете поручикът и гласът му трепери. Умили се от туй писмо жалостиво. И наборите гледат надолу, сигурно и те за своите си мислят. И аз гледам надолу и си мисля: „Ама, Илия, хубаво писмо си написал“. Поручикът вика: „Да го пуснем ли Илия да си иде за десет дена“. Пак съм на прозореца на влака. Два дена до село път, ама ми е леко. Много бавен ми се видя на връщане тоз влак. Пък на отиване бърз беше. Както и да е, пристигам аз в село. Мятаме се с булката и пет дена от вкъщи не излизаме. Любов голяма. На осмия ден от отпуската, както се борим в кревата, тя, без да иска, ритна с нога бурията на печката и пожар стана. Вода, кофи, ама изгоря покривът, а пък и детенце сто на сто сме направили. Обаче нема мърдане. Трябва да тръгвам, иначе – военен съд и затвор. Седя пак на отворения прозорец на влака, пуша една папироса и гледам дима как лети назад към село и изчезва. Гледам го и си мисля: „Ама, Илия, каквото напишеш, туй става...“ А дърпайте по-бързо бирата и да се качваме, че покривът нас чака. Пък ти, мойто момче, си опичай акъла какво пишеш.

Още истории от д-р Станев може да прочетете ТУК.