ДИЛЯНА ДИМИТРОВА

Необичайна среща престои на столичната публика в големия салон на Театрална работилница „Сфумато“. Актьорът Ицках Финци подготвя ексцентричен концерт със свои разкази и изпълнения на пиано на 20 май от 19 ч. Освободени изпълнения. Артистични. Финци, както знаем, е цигулар, но сега изпитва и излъчва най-силна емоция на пианото. Говори с огромно вълнение и ерудиция за класиката.

– Излизате на Голямата сцена в „Сфумато“ с разкази и пиано. Знаем, че сте цигулар, защо избрахте пианото този път, г-н Финци?

– Защо ли? Вижте, когато бях на 7 г., вкъщи сестра ми взимаше уроци по акордеон, а пък аз по цигулка. На цигулка тонът го прави самият свирещ. Докато при акордеона тоновете са готови. И много по-мъчно ми беше да си свиря упражненията по цигулка. Караници, скандали, майка ми не ме оставяше, докато не свиря по един час. Всеки ден. А на акордеон всичко излизаше веднага, така както го чувах. И като си играех с него, започнах да налучквам как да си акомпанирам с басите. След това баща ми купи пиано. И това, което докарвах на акордеон, почнах да го опитвам на пианото.

С това често се занимавах през всичките тези 70 и толкова години от живота си – да налучквам акомпанимента. Най-голям успех постигнах, когато си купих едно електронно пиано и започнах да свиря със слушалки – така не пречиш на никого и можеш да свириш по всяко време на денонощието. Случвало ми се е да си свиря в 2 часа през нощта, в 5 часа сутринта… Мъча се, докато не възпроизведа една мелодия така, както съм я чул и запомнил. Колкото може по-вярно.

– Защо изменихте на цигулката?

– На цигулката нямам акомпанимент. А на пианото можеш да си акомпанираш – с едната ръка свириш мелодията, а с другата създаваш ритъма и хармонията.

Не съм изоставил цигулката, защо? Свиря и на цигулка, и на виола… Обаче ми доставя удоволствие да превръщам пиесите, които съм свирил на цигулка, в клавирни. И с тях се явих на конкурс даже.

– Явили сте се на конкурс, къде?

– Да, на международния конкурс в София за любители пианисти. Свирих на финалния концерт в зала „България“. Съществува вече трета година. Прави го Даниела Дикова. Даже получих трета награда. И специална награда – за аранжимент.

– А колко време се готвихте за конкурса?

– Аз ли? Цял живот (смее се).

– Не свирихте ли по 5-6 часа на ден, поне една седмица преди конкурса?

– Не. Оставих се на момента. Настроих се да си повярвам, че имам какво да разкажа с творбата… че съм наивен, но честен пианист. И главното: внимавах да не съм шумен, неискрен.

izko4-a

Убеден съм, че един истински свирач разказва с музиката – чувства, състояния, смени…

– С какво самочувствие излизате на сцената като цигулар?

– Взимам мерки да съм колкото се може по-малко притеснен, да съм не самонаблюдаващ се, физически по-освободен и душевно приветлив и предизвикателен.

– Известно е, че при музикантите в класиката подготовката е много сериозна…

– В това е тяхната беда. Те са школувани музиканти, роби на правила, канони, схеми и изисквания.

– Ако те са роби на правилата, вие на емоцията ли робувате?

– Аз непрекъснато изследвам как трябва да се подготвя за едно изпълнение, така че да се почувствам импровизатор на сцената. Да съм разигран вътрешно и освободен – от самоконтрол, от съображения, от самокритика. Внимавам да не се повтарям. Помогнало ми е, разбира се, и това, че 5 или 6 години свирихме в заведения с един джазов пианист – Васил Пармаков. И тези ежеседмични участия ми донесоха много опит, започнах да разбирам кое е добро, кога изсвиреното представлява музика, кога е изразително, кога има смисъл.

– Какъв е смисълът, който влагате в едно „освободено“ изпълнение?

– Когато човек свири, той изгражда фигури. Убеден съм, че един истински свирач разказва с музиката – чувства, състояния, смени; разказва за душевни движения, които започват от едно, минават през друго, влизат в трето, за да завършат с надежда или безнадеждно.

– „Освобождавате“ се на пианото с много трудни произведения, не е ли твърде сложен за изпълнение например „Унгарски танц“ на Брамс?

– Не. Аз съм го опростил, пригодил съм го към моето можене. Аз нямам кой знае колко богат репертоар, свиря по слух, а на цигулка и по ноти, разбира се. А на пиано мога да свиря по ноти само с дясната ръка, но за лявата има един ключ „Фа“, за разлика от ключ „Сол“, при който изписаната нота не се свири, а се свирят пет ноти по-ниско. Човек, който е учил пиано, знае, че там работата е по-сложна. Аз не го знам, защото никога не съм се обучавал да свиря на ключ „Фа“.

– Прощавайте, но пак ще ви върна към началото на нашия разговор – свирили сте толкова години на цигулка, инструментът се е превърнал във ваше второ „аз“, защо в крайна сметка решихте да концертирате на пиано?

– Заради лявата ръка. Цигулката е само мелодията, тя е един глас. А от пианото могат да бъдат изтръгнати много гласове едновременно.

– Не е ли още по-добре да свирите на оркестър, на 70-80 гласа?

– О, свирил съм и на оркестър – беше ми мечта и бях много щастлив, когато се осъществи. Дирижирал съм и в България, и в чужбина веднъж – един провинциален оркестър в германския град Ауе, намира се недалеч от чешката граница. Бях поканен за концерт на местната филхармония – решили да си направят хумористичен концерт. Флейтистът на оркестъра – българин, женен за германка, цигуларка в оркестъра – ми се обади. И така заминах, репетирахме 3 дни и излязохме пред публика.

– Какво изпълнихте?

– Различни неща свирихме – например увертюра към операта „Севилския бръснар“ от Росини, моменти от нея, „Пицикато полка“ от Щраус за струнен оркестър, Yesterday на „Бийтълс“ с аранжимент за симфоничен оркестър, който аз занесох. „Чардаш“ от Монти, естествено.

Цигулката е само мелодията, тя е един глас. А от пианото могат да бъдат изтръгнати много гласове едновременно.

Цигулката е само мелодията, тя е един глас. А от пианото могат да бъдат изтръгнати много гласове едновременно.

– Какво изпитаха музикантите, дирижирани от вас?

– Немските оркестрантите за мен бяха голяма трудност, държаха се така сериозно… гледаха така непонятно… Предложих им на няколко пъти, ако съм им смешен, да се смеят. Не, въобще не се засмяха. Единствено българинът. Немците обаче много внимаваха да не сбъркат, да бъдат стриктни към моите изисквания. И не можех да разбера дали са гневни към мен, или просто са си такива. Допусках, че се чувстват обидени – дирижира ги някакъв левак, човек, който се подиграва с музиката. Аз всъщност не се подигравах с нея, но я интерпретирах по непривичен начин. За мен беше важно хем да е музикално, хем да е трогателно, хем да е смешно, защото е наивно. Дирижирах по начин, който да е ясен за тях и да забавлява публиката. Мислех, че и те трябваше да се забавляват. Но те дори не се усмихнаха. Щях да получа сърдечен удар. Усетих го, че наближава от това, че хвърлях много енергия, за да оживя тези музиканти, да ги разиграя. И това все не ставаше…

Може да чуете изпълнението на „Пицикато полка“ в YouTube, във видеото ще видите, че всички оркестранти са с каски.

– С каски? Каква беше идеята?

– Каските не бяха сложени, за да се пазят музикантите от мен. Не съм агресивен диригент, макар да има случаи в историята на симфонизма с много агресивни диригенти, които са хвърляли предмети по музикантите. Чувал съм за един български диригент, беше зам.-министър на културата, който имал право да носи пистолет и веднъж го насочил срещу цигуларите. Но той беше също добро момче(смее се).

Първата част на концерта в Ауе вървеше със смешни изпълнения на леки симфонични произведения с техния местен диригент. Оркестрантите нещо роптаят срещу диригента, бунтуват се, докато накрая започват да свирят умишлено много фалшиво, диригентът припада, изнасят го в безсъзнание. Излиза конферансие, обръща се към публиката и пита: „Има ли някой, който да може да дирижира във втората част, защото сме без диригент“. Тогава аз бързо се качвам на сцената, нося си цигулката и поемам ръководството на оркестъра. Т. е. един идиот от публиката се качва на сцената, уж раздава ноти и оркестърът свири онова, което той си е донесъл. Тази схема беше крайно удобна за мен. Бих я прилагал и тук, но засега не ми предлагат.

– За какво все пак бяха нужни каските?

– Музикантите бяха с каски, защото в първата част на концерта имаха номер, който илюстрираше как хората в градчето Ауе се движат по улицата – тъй като общината предприела толкова много ремонти наведнъж, че опасността да ти падне нещо на главата или да хлътнеш в трап била сериозна. Такова беше остроумието на местния сценарист.

– Преди години е имало хумористичен концерт със Симфоничния оркестър на БНР – с вас, Николай Бинев, Тодор Колев и Рашко Младенов. Смяха ли се музикантите?

– Концертът беше първоаприлски, през 1980 г. И може би най-небивалото на този концерт беше, че докато свиреха, оркестрантите наистина се смееха до сълзи. И свиреха съвсем точно и красиво едновременно с това. Ние, четиримата актьори, бяхме и диригенти, и изпълнители.

– Подобни хумористични концерти са практика и по света…

– Правят се, да. В Америка има един Виктор Борге, виртуозен пианист. До старини е бил един, как да кажа, музикален клоун, от много висока класа. Сам на сцената, с роял. От време на време акомпанира на певци или на други инструменталисти и става много смешно.

Когато направихме този хумористичен концерт през 80-та, аз имах самочувствието на откривател, тъй като нищо подобно не бях гледал. Мисля, че и останалите ми колеги не бяха виждали подобни симфонични номера.

– Днес музикантите в класиката у нас не са склонни да бъдат артистични на сцената. Наричаме ги артисти, но не са склонни да бъдат и актьори – от свенливост ли?

– Срамежливи са, стеснителни, със задръжки. Но имаме вече и цигулари с по-артистично поведение – Веско Ешкенази, Васко Василев се държат много приветливо на сцената. Вижте, за да станеш музикант, трябва да свириш много часове на ден. А в такъв случай играеш по-малко с децата навън, детството ти не е много нормално. И това неравновесие между игри и сериозни занимания сигурно се отразява на децата. Някои индивиди обаче съумяват да надскочат това, случва се равновесие между артистизъм и виртуозно техническо майсторство. Тогава ставаш световен.

– При чие изпълнение сте изпитвал пълно щастие, слушайки като зрител?

– Владимир Хоровиц, пианист, когото напоследък много слушам в интернет. Не ми омръзва да го наблюдавам, да го слушам и да го гадая. Удивително е колко ирония, колко тъга, колко веселие и хумор има в изпълненията му и колко просто свири. Колко просто. Непонятно е какво огромно количество музика има в главата му. Жена му казва, че той не свири много, за да се готви за концертите си – по 20-30 минути на ден, в късните години. И това е някакъв човешки феномен, според мен.

– Често ли потъвате в YouTube?

– Понякога хлътвам за един-два часа. Не, повече. Не мога да кажа, че редовно го правя.

– Музиката ли е изкуството, което притежава най-голяма сила да ни освобождава?

– Музиката е занимание прекрасно, много хубаво. Смятам, че всеки човек трябва да се стреми да се занимава с музика. Но мисля, че и така става – слушайки. Вкусовете са безкрайно много. Всеки си избира нещо, на което става слушател.

– Кога сте се чувствали освободен в живота си, г-н Финци?

– За кои освобождения говорите?

– От всякакво естество.

– През ден може да ти се случва да се освободиш, да се почувстваш свободен. Може през месец, може една година да не си свободен и изведнъж: „хоп“.

– Някои не се освобождават никога.

– Не вярвам. Животът е нещо лъкатушно. Има възходи, падения. Възходът е движение към освобождаването, а падението обратното – към робство. Ставаш роб на съображения, на комплекси, на лоши спомени, на недоволство от себе си на кълбо от всички тях. И идва един момент, в който си казваш: „Абе, какво имам да губя повече“. Всичко е загубено. И се освобождаваш.

– Как общувахте с Димитър Гочев, един човек, който избра свободата в Германия?

– Много хубав негов образ нося в себе си. Усещам топлина, когато мисля за него. Той е много особен, много добър. Бързо мисли и бързо разбира. Притежава възхитително въображение, добро отношение към артистите. Красив е стремежът му… и постига театралност много силно въздействаща. Въздействие, което носи повече от смисъл, от мелодия, от текст, от зрелище. Да, такова, че като те обхване, сам не можеш да обясниш защо се чувстваш възвисен.

– Възвисен…. подобно вероятно е чувството, което изпитвате, гледайки сина си Самуел на сцената? След 20-ина дни ще видим в София изпълнението му „В очакване на Годо“ – за което критиката в Германия го обяви за най-добър актьор.

– Гледайки го на сцената, се чувствам крайно изненадан и възхитен. Смаян. Колко сложно го е наредил, колко разнообразни са му средствата. Питам се откъде, кога е успял всичко това да го може. Как така е съумял да го може. Истинско удивление…

Площад "Славейков"