Константин Едуардович Добринин (39 г.) бе доскоро депутат в Съвета на федерацията – горната камара на руския парламент. Той бе независим представител от Архангелска област.

Малко преди изтичането на мандата си Добринин внесе проектозакон за десталинизацията. Тази тема не бе широко огласена в руските медии, но предизвика гнева на не един депутат в страната. От три месеца насам Добринин е държавен секретар на Федералната палата на адвокатите на Руската федерация, но продължава активната си дейност, свързана с десталинизацията.

На 21 декември пък се навършват 136 г. от рождението на Сталин. Доста хора в Русия ще честват това събитие.

 

 

- Константин Едуардович, в какво се състои вашият законопроект за десталинизацията?

Той се нарича Законопроект за противодействие на реабилитацията на сталинския тоталитарен режим. Трябва да признаем неприятния факт, че напоследък в Русия върви един странен процес, обратен на десталинизацията. Можем условно да го наречем „сталинизация на населението“, т.е., когато фигурата на Сталин става, да кажем, приемлива, обсъждана в положителна светлина. Което без съмнение е грешка.

- И до днес Сталин официално не е обявен за престъпник, нали така?

Не е, разбира се, ако разсъждаваме от гледна точка на юридическите категории. И главният проблем е, че в историята на всяка държава има различни сложни периоди. В Русия това е периодът на управлението на Сталин от 1924 до 1953 г., ако гледаме на отрицателните неща, които са се случвали. Имам предвид насилствената колективизация, разорението на селото, създаването на ГУЛАГ. Всичко това се е случило.

От друга страна, има го превръщането на СССРв мощна индустриална държава, мобилизацията на гражданите по време на Великата отечествена война. Но въпреки това е имало страшни престъпления.

При това десталинизация в Русия вече имаше. Тя започна в началото на 90-те години на ХХ век. Тогава бе приет Законът за реабилитация на жертвите на политическите репресии. Там бе ясно посочено, че граждани на СССРса станали жертва на произвола на тоталитарната съветска власт поради религиозни или капиталистически убеждения, по социални и други признаци. Това бе отправната точка. След това неведнъж бе огласявана позицията на държавната власт за неприемливостта на сталинския режим, за недопустимостта на отричането на престъпленията му. Но ако погледнем последния 25-годишен период, който започна през 1991 г., можем да кажем, че от началото на ХХI век тази инициатива в процеса на десталинизацията бе – нека го кажем така – изпусната. И постепенно въпросът бе изместен на втори план. Едва съвсем наскоро бе утвърдена концепцията на правителството за увековечаване паметта на жертвите на репресиите.

Това е много добре, но ми се струва, че вече е твърде малко, защото обществото трябва да проведе една вътрешна дискусия с привличането на всички хора, хора с различни възгледи. Не е зле да има различни възгледи, но трябва да бъде постигнат единен резултат и да има възможност публично и дори законодателно злото да бъде обозначавано. Защото когато всички постигаме договорка, че това не са просто някакви оценъчни категории, не е просто спор дали Сталин е бил велик политически деец, а е безспорна оценка на него като лице, което носи наказателна отговорност и е съпричастно към убийствата на огромен брой, на милиони граждани на моята страна.

- А вие лично какво смятате? Изтъкната фигура ли е Сталин, или носи отговорност за убийства?

Разбирате ли, има юридически категории. Лично аз смятам, че той носи отговорност за организиране на масови репресии в нашата страна. И това са престъпления, за които той не е понесъл отговорност. Затова го осъждам. А от името на държавата трябва да умеем честно да кажем, че човекът, стоял някога начело на нея, е бил престъпник. А че си е вършил добре работата като държавен глава – добре, само че това никак не влияе върху криминално-правната квалификация на деянията му.

- Не смятате ли, че десталинизацията трябва да бъде проведена по модела на денацификацията в Германия?

Дайте да не опростяваме нещата. Ако говорим за денацификацията в Германия, която се счита за успешен пример за преодоляване на миналото, това не е проста аритметика. Защото в действителност процесът на денацификация там бе продължителен. Той бе болезнен и може да се каже, че продължава и до днес. Защото при тях, германците, съществува програма за ранно предупреждение. Тя не позволява никъде при тях – не дай, Боже! – да възникват възможни елементи на неонацизма. Но въпреки това трябва да признаем, че огромното мнозинство от германците имат изключително отрицателно отношение към Третия райх във всичките му прояви.

Това си има своето обяснение. Има няколко фактора. Първо, по време на денацификацията се случи т. нар. германско икономическо чудо. То позволи още в края на 50-те години на ХХ век рязко да бъде вдигнат стандартът на живот в тогавашната ФРГ – Западна Германия. И ако в началото на онова десетилетие определен брой германци са смятали, че въпреки престъпленията на националсоциализма е имало силна икономика и е имало ред, в края на същото това десетилетие стана промяна в мисленето.

Второ, трябва да се разбере очевидният характер на нацизма, катастрофата, до която той докара Германия – до загуба във войната, до загуба на територии, на суверенитет, до разрушения. В бившия СССРи съвременна Русия такива предпоставки и сходства естествено няма.

Ето защо е невъзможно автоматично да се наслагва едното върху другото. Това са различни истории.

- Но не би ли могло според вас да се каже, че сталинизмът в крайна сметка докара СССРдо поражение в студената война? И не е ли това по-лошо, отколкото да бъде загубена една „гореща“ война?

Знаете ли, пак не бих смесвал всичко. Във всеки случай първата десталинизация в СССРзапочна веднага след смъртта на Сталин. Не бе минал и месец от кончината на вожда. И никога няма да познаете кой е първият десталинизатор.

Излиза указ на вътрешния министър Лаврентий Павлович Берия от 4 април 1953 г. (Сталин умира на 5 март – б.а.). И в този указ има потресаващи фрази, например „да се унищожат килиите за мъчения“, „да се унищожат оръдията за мъчения“ и „да бъде запознат с указа оперативният състав на служителите на органите за сигурност“. Т.е. СССРпреодолява епохата на човекоядството веднага след смъртта на Сталин. Затова на ваше място не бих правил толкова широка аналогия – СССРвсе пак се разпадна по съвсем определени исторически причини и сталинизмът няма пряко отношение към разпада. Струва ми се, че това са различни истории.

- Може ли според вас да бъдат сравнявани нацистките концлагери и сталинските лагери? Спомням си, че писателят Варлам Шаламов нарече лагерите в Колима „Аушвиц без пещи“...

Варлам Шаламов е един от любимите ми писатели и заради своята съдба той има право да направи такава аналогия. Въобще смятам, че ако даваме книгите на Шаламов да бъдат четени своевременно от всички руски ученици, това е най-правилният път към десталинизацията. Това е бариера пред сталинизма и тоталитаризма. И едното, и другото място са били ад – различен ад, но ад. Шаламов наистина е разказал всичко това в книгите си.

Но като цяло ми се струва неправилен този вечен стремеж за сравнение между сталинизма и нацизма, защото разликата е много проста. Нацизмът създава своята ужасна теория или идеология и я следва. А СССРне е създавал човекоядска теория. Комунизмът, както и всеки друг идеал, е добър, а практиката е чудовищна. Няма провъзгласена цел унищожаването на народа, но има цел да бъде удържана властта чрез унищожаването на своя народ. Разликата е в доктрините. Затова бих казал така: нацизмът и сталинизмът трябва не да бъдат сравнявани, а трябва да се избавим и от едното, и от другото.

- Имаше ли изказвания срещу вашия законопроект?

Да, имаше. Но в мнозинството си това бяха изказвания на разумни хора. Имаше, разбира се, и скучни, предсказуеми обвинения от сталинисти. Но такава дискусия е необходима. Тя трябва да бъде проведена с участието на държавата и на държавната трибуна. Тази трибуна е парламентът. И това е много добре, защото след дискусията може да се появи законодателен акт, който да повлече след себе си юридически последствия. И въпреки съпротивата вече чувам много гласове „за“ тази дискусия и „за“ десталинизацията.

- Коя партия стои най-твърдо зад вашия законопроект и коя е най-силно против?

Не съм правил такива проучвания. Мисля, че комунистите са най-много против. Но времето им си отива, те са лица от миналия век. В партия „Единна Русия“ например има хора, които донякъде са съгласни с това, което казвам. Тази дискусия трябва да извади на бял свят истината. Не трябва да се правим, че този въпрос не е на дневен ред.

- В началото на разговора ни споменахте за приетия през 90-те години на ХХ век Закон за реабилитация на жертвите на политическите репресии. Президентът Владимир Путин заяви, че СССРе победил във войната благодарение на Сталин и неумолимостта на властта му. Не се ли получава противоречие?

Не съм чул тези думи на Путин и ми е трудно да ги коментирам. Но не знам защо ми се струва, че смисълът би могъл да бъде малко по-друг. Лично аз знам, че СССРе спечелил войната не благодарение на Сталин или на който и да било един човек, а благодарение на съветския, руския народ. А Сталин – да, той е ръководил страната, но заслугата не е толкова и не е само негова, а на генералитета, който е вземал решения, на нашите войници, които бяха смесени със земята, включително с българската. Нека не забравяме какво се случва, когато Германия обявява война на СССР Сталин е в шок, той не знае какво да прави, затваря се за една седмица във вилата си, докато не идват хората от Политбюро и не му промиват мозъка, извинявам се за израза.

- В такъв случай би ли могло да се каже, че народът е победил въпреки Сталин? Не носи ли и той вина за възникването на Руската освободителна армия (РОА) на предалия се генерал Власов, като обявява всички съветски военнопленници за предатели?

Не съм привърженик на опростителните формули, когато някой казва „благодарение на“ или „въпреки Сталин“. Мисля, че истината е някъде по средата, че в онази ужасна война всеки, дори Сталин, се е опитал да направи всичко, което би могъл. И виждаме резултата – аз и вие живеем днес.

- Трябва ли според вас да се наказва реабилитацията на сталинизма и ако да – как?

Мисля, че първо трябва да бъдат създадени правни рамки. Например в нашия закон предлагаме информационните материали, съдържащи оправдаване на необходимостта от извършване на масови политически репресии, депортации и други репресивни мерки по отношение на народите, в установен от закона ред да бъдат обявени за екстремистки. Трябва да приемем закона като базов. След това при необходимост могат да бъдат внасяни промени и да се променя криминалното или административното законодателство. Но трябва да бъде направена първата най-важна крачка.

- Не е ли по-лесно да бъде забранен сталинизмът? Не смятате ли, че гробът му трябва да бъде изваден от Кремълската стена?

Според мен важни са не гробът на Сталин и не паметниците му. Въпросът е в отношението на народа, на обикновените хора към това. Историята не може просто да бъде изтрита. Трябва да се промени отношението и то ще се промени, когато хората знаят, че там лежи човек, виновен за гибелта на милиони хора.

- Как ще бъде обсъждан законопроектът ви, след като вашият сенаторски мандат изтече?

Ситуацията сега е много любопитна. В правния отдел на Думата смятат, че му липсва финансово-икономическа обосновка. Затова го върнаха на авторите, по-точно – на моя съавтор Дмитрий Гудков. Но той отново го внесе в парламента.

- Знаете ли, че на 9 май в България при празнуването на годишнината от победата на СССРнад нацистка Германия имаше хора, които носеха портрети на Сталин? Какво бихте им казали?

Тъй като става дума за ветерани, нищо не бих им казал. Те с кръв заслужиха правото на своята истина. Ще ви разкажа следната история. Баща ми беше ветеран от Великата отечествена война – полкови разузнавач, от тези, които пресичаха фронтовата линия. Цялото му тяло бе с белези от шрапнели. Имаше много на брой ордени и медали. И веднъж, май беше през 1985 г., дядо ми си изряза от списание портрет на Сталин с парадна униформа и помоли по-големия ми брат да го закачи на стената. Брат ми искаше да го закрепи с кабарчета. Дядо ми едва не го уби за това... Не бива да ги укоряваме. Не е честно.

- А ако някой окачи така портрет на Хитлер?

Първо трябва да извървим десталинизацията докрай, да създадем законодателна основа, а след това да реагираме и да прилагаме закона. Никакви портрети на Сталин няма да има, ако гражданите разберат кой в действителност е на този портрет.

 

------

 

Избледняващият спомен за ГУЛАГ

 

•    Национализмът на Путин кара руснаците да мислят, че лагерите са били необходимо зло

 

Колима е бил най-дивият остров от печално известния съветски архипелаг ГУЛАГ, пише в. „Гардиън“. Това е едно от най-студените обитаеми места на Земята.

До 30-те години на ХХ век там на практика не е имало нищо. Всичко обаче се променя с откриването на огромни залежи от злато и други метали. Сталин нарежда усвояване на района предимно чрез труда на хилядите изпратени там затворници.

Така далекоизточният регион става синоним на ужасите на ГУЛАГ – Главното управление на лагерите. Най-„консервативните“ изчисления показват, че в Колима от тежката работа са починали над 100 000 души. Други 11 000 са били застреляни.

 

„Аушвиц без пещи“

 

Покъртителни истории от това място се съдържат в книгата „Колимски разкази“ на знаменития писател Варлам Шаламов. Самият той е прекарал десет години в Колима, която нарича „Аушвиц без пещи“.

В днешна Русия обаче не е много модерно да се рови надълбоко в историята на ГУЛАГ, отбелязва „Гардиън“. В цялата огромна страна има само два музея, посветени изцяло на сталинските лагери.

Дори немалко оцелели лагерници имат изненадващо мнение за този епизод от историята на страната си. Един от тях е Иван Паникаров от затънтеното селище Ягодное, намиращо се на 8 часа пък с кола от колимската столица Магадан, откъдето пък се лети цели 7 часа със самолет до Москва.

Паникаров е превърнал двустайния си апартамент в нещо като музей на ГУЛАГ. Той пази ръждясали инструменти, с които лагерниците са работили, и белезници. Стените на жилището са облепени със снимки на затворници.

„Не трябва да правим едностранчива оценка. В лагерите хората са се влюбвали, забременявали са. Не всичко е било лошо“, смята Паникаров.

Според него отрицателният образ на лагерите е създаден от западната пропаганда срещу Русия.

 

Лагерите – в пакет с войната

 

С издигането от Владимир Путин в култ на победата на СССРвъв Втората световна война мнозина виждат лагерите като лош, но неизбежен страничен продукт, въпреки че оттам са минали милиони съветски граждани. В много музеи и дори в публични изказвания ГУЛАГ не е напълно игнорирано явление, но е „поставено в контекст“, така че да омаловажава ужасите, и винаги го комбинира с войната, като намеква, че двете неща вървят „в пакет“.

„Системата е била жестока. Но ако помислите, как иначе ще извлечете златото от земята? – пита Паникаров. – Ако не бяхме извадили цялото злато по време на войната, може би нямаше да победим нацистите“, допълва той.

Още има останки от някогашния женски лагер „Елген“. И до днес обаче няма не само паметник, а дори и малка паметна плоча, в която да е казано нещо за миналото на това място.

Болшевичката Евгения Гинзбург била осъдена на тежък труд в Колима и прекарала няколко години в „Елген“. Тя описва нечовешките условия през лютите зими и летата, когато идват комарите – „подути отблъскващи насекоми, приличащи на малки прилепи“.

Олга Гуреева от Западна Украйна била арестувана в края на 1945 г., след като СССРси върнал региона от нацистите. Тя била едва на 16 г. Арестували цялото семейство за предполагаемо сътрудничество с хитлеристите. Пребита няколко пъти на разпитите, Гуреева била осъдена на 20 години тежък лагерен труд. След дълго пътуване с влакове тя стигнала до Магадан с кораб от Владивосток. 87-годишната днес жена не може да сдържи сълзите си, когато разказва за кирливите дрехи, за облаците от комари, ужасния студ в бараките, яденето на трева, за да не умре от глад. А надзирателите повече от всичко обичали да събличат жените чисто голи и да ги проверяват.

За сметка на това Лариса – 40-годишна учителка по история от Магадан, смята ГУЛАГ за необходим страничен ефект от труден период от съветската история.

„Имало ли военна заплаха от Германия? Имало е. Имало ли е шпиони в страната? Имало е. Нямало е време да се разбере кой е виновен и кой не е. Трябва да помним невинните жертви, но мисля, че всичко това е било необходимо“, казва тя.

Все пак темата не е напълно игнорирана в Русия. На 30 октомври в Москва отвори врати новият музей на ГУЛАГ.

В Магадан има само един голям паметник на жертвите на сталинизма. Нарича се Маската на скръбта. Външно той прилича на статуя от Великденския остров. Навсякъде другаде в града обаче следите към болезненото му минало са старателно скрити. На брега на залива Нагаев, където стотици хиляди затворници са пристигали с кораби, откъдето са поемали за лагерите, има паметник със следния надпис: „Тук, на брега на залива Нагаев, през 1929 г. започна строителството на град Магадан.“

Желанието да бъде забравено тъмното минало е силно.