На испански „инсуеньо“ значи „насън“. Има такива състояния, които са гранични – когато човек не е буден, но и не е заспал напълно. На тънката граница между тези два свята живеят най-различни видения. Имам много любими поети – мъртви и живи. Всички те са мои приятели и винаги, когато имам нужда, мога да ги чуя и видя. 

Една нощ се настаних  удобно в креслото си, заслушах се в някакво фламенко и картината постепенно започна да изплува. Ето как ги видях. Моите любими поети. Те са 12. Часът също е 12. И войниците са 12. Всички са 12. Дори и месеците. Стоят моите мъртви приятели в един чисто бял, затрупан от сняг двор. Зад тях има чисто бяла стена. Те са с черни дрехи и черни шалове, които се веят като при силен вятър. На девет метра срещу тях стоят войниците, облечени в бяло парадно облекло. Офицер с мустаци като на Дали командва: „Огън!“ Целият взвод едновременно хвърля 11 бутилки червено вино и те избухват върху бялата стена зад моите поети. Върху стената се появяват червени ореоли, които бавно започват да се стичат надолу. Никой не пада. Единствената промяна е, че виждаме как по белите мундири на войниците се появяват малки капки вино.

Първо малко дифузни, разсеяни и срамежливи, после започват мощно и съвсем целенасочено да растат и само след секунди приемат формата на огромни пурпурни сърца. Единственият войник, който не е хвърлил бутилката, я вдига нагоре и започва бавно да пие. Изглежда точно като тръбач, който буди сутрин заспалите или умрелите. Докато пие, адамовата му ябълка се движи ритмично нагоре-надолу и дрехите му от чисто бели не стават червени, а черни и шалът му започва да се вее. След това той минава тези девет метра и застава до другите поети. На следващата сутрин в двора на комендантството няма никого. Само снегът по земята и червените петна по стената. Никой не погребва никого – трупове няма. Задухва силен вятър и издухва снега.

Долу, на земята, остават хиляди малки букви, подредени в стройни редици като поезия. Фламенкото свърши.

Границата между двата свята се стопи в тишината.