Хулио Паленсиа и Тубау е светла личност, на която упорито се търси място в историята - както в испанската, така и в  българската.

Името на този испански дипломат от времето на Франко доскоро не фигурираше в нито една публикация. През 2010 година на сградата на испанското посолство в София се появи обаче паметна плоча , в която се съобщаваше, че този доблестен дипломат на служба в царство България между 1940-1943 г. „е помогнал за спасяването на стотици български евреи, голяма част от сефарадски произход, заплашени от трагична съдба“.

Този енигматичен надпис не дава никаква информация нито за характера на въпросната „трагична съдба“, нито за природата на тази анонимна заплаха, нито за начините на оказаната помощ. Това е нормално. Не е работа на чуждо посолство да се занимава с интерпретации на деликатни моменти от историята на друга държава, особено когато последната всячески избягва да се задълбочава в тях.

Същевременно отдавна е широко известна ролята на други испански дипломати от същия период (1941-1944 г.) в спасението на хиляди евреи от лагерите на смъртта. Между тях са Анхел Санс-Брис в Будапеща, който между 1942 и 1944 г. издава в качеството си на шарже д'афер близо 30 000 испански паспорта на унгарски евреи (които не са сефаради). Той дори организира бързи курсове по испански за тях, за да им създаде алиби, включително при започналата през октомври 1944 масова депортация на унгарски евреи за „Аушвиц“ (след падането на Хорти и след окупацията на Унгария от нацистите). С не по-малка експедитивност действат негови колеги в други страни. Себастиан Ромеро Радигалес в Атина чрез испански паспорти успява да спаси евреи дори от окупирания от нацистите Солун. Хосе Рохас в Букурещ поставя табели на жилищата на сефарадски евреи с надпис „Територия на испанското посолство“. Бернардо Ролан де Миота издава паспорти на 5000 евреи в Париж. Хосе Руис Сантаея в Берлин успява да измъкне евреи дори от лгера „Дахау“ и да ги изпрати спешно в Испания.

За тези петима дипломати са написани книги, имената им са увенчани с почести, носители са на най-високото признание в Израел - званието „праведници“. Хулио Паленсиа не фигурира между тях.

Няма ясен отговор на въпроса как дипломатите на един диктаторски режим с нескрити симпатии към Хитлер (бомбардировките над  Герника през 1937 г. са кървавото доказателство!) се оказват „приятели на евреите“ в един много критичен момент от европейската история.

И ако испанската историография се предпазва да даде отговор на този въпрос, не по-малко неудобен за някои среди в България е въпросът в какво именно се състои ролята на Хулио Паленсиа в „спасяването на стотици евреи от трагична съдба“? И защо българската държава не е направила нищо досега, за да почете неговото дело?
„Трагичната съдба“ на евреите, на които Хулио Паленсиа е помагал (независимо какъв е техният брой - 150, 300, 600 или 800, както той нараства в аритметична прогресия от първото цитиране на фактите през 2011 година до днес) e евфемизъм за конкретни събития от периода 1940-1944 г. Те са Законът за защита на нацията, гласуван в края на 1940 година в Царство България, жестоко прилаган след това до септември 1944 година, изселванията на евреите и подготовката им за изпращане в лагерите в източните територии, депортацията на 12 000 евреи от присъединените територии Македония и Тракия. Тези събития имат своите конкретни автори. Това са правителството на Богдан Филов, институциите, създадени от него за преследване на евреите и не на последно място българският монарх цар Борис Трети.

Помощта на Паленсиа, от друга страна, е част от продължилата близо три години (с променлив успех) битка на различни представители на гражданското общество в Царство България (Българската православна църква, личности като Димитър Пешев, Петко Стайнов, Димо Казасов, интелектуалци и обикновени граждани) срещу държавния антисемитизъм, създаден от режима на Богдан Филов и от българския цар Борис Трети. Като във всяка друга битка, и в тази има победи и поражения. И ако победите на Хулио Паленсиа трудно се доказват с броя на издадените от него паспорти (за съжаление, всички са загубени), за неговото поражение като безспорен защитник на евреите има тежко документално доказателство.

То са нарича Делото „Арие“ – скалъпен в края на 1942 г. показен процес срещу индустриалците Арие. Това става по инсинуация на правителството и Двореца като част от инспирираната лично от Гьобелс кампания за дискредитиране на българските евреи (подготовка за предстоящата им депортация през март 1943 г.).

Именно през този период започва серия от позорни процеси (около стотина на брой) срещу „спекуланти“ евреи, които имат за цел не само тяхното ограбване, но и настройване чрез пресата срещу тях на българските им съграждани. В резултат на това дело, широко раздувано в пресата в продължение на месеци, Леон и Рафаел Арие са осъдени на смърт и обесени на 16 април 1943 г. Въпреки протестите на видни български индустриалци, интелектуалци, на Светия синод, на чужди дипломати, между които най-активен е Хулио Паленсиа.

Полицейското досие, което съпровожда делото, начините по което е водено то, самият характер и обосновка на присъдата, всичко доказва един умишлено скалъпен процес, при който правото изцяло е загубило своя смисъл и се е превърнало в слуга на една машинация, зад която не са се поколебали да застанат министри, главен прокурор, правници и дори самият монарх. Този процес е една от най-срамните страници от времето на българската монархия и не е чудно, че е бил умишлено заровен, за да бъде напълно забравен.

Ако Хулио Паленсиа е светла личност заради това, че е помогнал на български евреи „с трагична съдба“ (със 150, 300, 600 или повече паспортш, според журналистическото им нарастване в аритметична прогресия), той става велик с непреклонното си и смело поведение по време на процеса срещу индустриалците Арие. Дипломатът не само пише писма до Бекерле и Фон Рибентроп (съответно посланик на Германияу в София и външен министър на Третия Райх – б.р.) с искане фарсът да бъде спрян, но не се примирява докрай. Неговият бунт се изразява в донякъде безразсъдните му действия след процеса, при които Паленсиа действа вече не като дипломат, а като личен приятел на семейство Арие. Той осиновява двете пораснали деца на Леон Арие - дъщерята Клодия на 22 и сина Рене на 17 години, с цел да ги сдобие с дипломатически паспорти и да ги изведе от България. Паспортите са обаче отказани и Клодия и Рене се крият в продължение на два месеца в испанската резиденция. Оттам Паленсиа ги извежда тайно и успява да ги преведе в Букурещ, където е техният чичо Аврам.

Действията на Паленсиа предизвикват истински бяс в царската канцелария и в  протокола, откъдето до министър-председателя е изпратено официално становище. То гласи:

„Обстоятелствата, при които е извършено това осиновяване (отраснали вече деца, жива майка, съществуваща угроза от интерниране), навяват оправдано съмнение , че това осиновяване съставлява от страна на децата опит да се изскубнат от действието на Закона за защита на нацията... При днешната психологическа обстановка, при наличността на въведените по силата на Закона за защита на нацията противоеврейски мерки, при наличността на редовна присъда, издадена срещу бащата от българския съд, въпросното осиновяване, преценено като акт, извършен от дипломатически представител на чужда държава - съдържа очевидни елементи на вмешателство във вътрешните работи на държавата.“

Документът с номер 1/40/940 от архива на МВнР носи личната резолюция на Богдан Филов „Одобрявам“ с дата 24.06.1943 г. и резолюция на царската канцелария със следния текст:

„Българското правителство да съобщи в Мадрид чрез Царската легация, че г. Паленсиа не е persona grata, в резултат на което последува отзоваването на същия от София.“

Краят на този епизод е завръщането на Паленсиа в Мадрид.

Преди десетина дни обаче Хулио Паленсиа се завърна неочаквано в София. Под формата на тревна площ, определена от общината под формата на нейния зам.-кмет Чобанов. Тревна площ, достатъчно отдалечена от градската среда, за да  не предизвиква излишно любопитство и въпроси.

Ето какви са въпросите.

От кого е спасявал Паленсиа евреите в тяхната трагична съдба?

Защо между тези евреи внимателно се избягват имената на обесените на 16 април (специално избрана дата, съвпадаща с годишнината от атентата в „Св. София“ през 1925 г.?)  Леон и Рафаел Арие?

Защо из пресата се четат недомислици за това как Паленсиа е бил обявен за персона нон грата от германците, след като Царство България  е било  суверенна държава и си е  имало суверенен монарх, приятел на Хитлер?

Защо именно монархът е предложил „безмилостни мерки срещу спекулата“ точно преди процеса „Арие“ (тронно слово на Борис Трети пред Народното събрание в края на октомври 1942 г.), а след произнасяне на присъдата е отказал поисканата милост, въпреки настояването на Светия синод и на Комитет от видни общественици?

Защо,заради кого и поради какво се преиначава една иначе достойна за честване история с участието на един доблестен испанец, попаднал в хаоса на събитията в  България през 1942-1943 г.?

И защо и до днес някои се опитват да камуфлират този по същество героичен и наистина трагичен епизод , създавайки хаос в българската история, достатъчно сложна и без него? 

За жалост, доблестното дело на испанския дипломат Хулио Паленсиа ще търси още дълго своето място в историята, преди всички, които се занимават с нея, да приемат очевидните отговори. Те се намират в над 2000 страници документи по делото „Арие“ и всички съпровождащи го машинации, целящи да закарат с пропагандна цел до бесилката в Софийския затвор двамата блестящи индустриалци Леон и Рафаел Арие. Тези документи, пръснати в няколко архива, нагледно доказват как, при какви обстоятелства и най-вече ОТ КОГО е спасявал дипломатът евреите с „трагична съдба“.

А дотогова табелата с неизвестното на обществото име на Хулио Паленсиа  ще стърчи безпомощно над обраслата тревна площ, покрай която не минава никой.

(Възползвам се от случая, за да благодаря на Ваня Гезенко от ДАА за безценната консултантска помощ, която ми оказа и продължава да ми оказва при работата ми с този изключително интересен масив от архивите, който дава отгавор на много въпроси, останали досега в сянка.)