ЕМИЛ ГЕОРГИЕВ

Роби ли сме били или не? С Европа или с Русия? Бай Тошо голям политик ли беше или дребен селски тарикат, докарал България до фалит? Супергерой ли е Динко или обикновен престъпник? История или бутафория?  В грешка ли е Нешка? Имат ли право гей хората на права и редно ли е да настояват за тях публично? Да се гордеем ли с паметника на Самуил или да се смеем (или да плачем)? Ако съединим всички тези въпроси-точки, ще видим ясно дебелата червена линия, разделяща българското общество на две части, които много трудно могат да постигнат съгласие.  

За щастие има и явления, хора и теми, по които сякаш цари обществено съгласие. Сред тях са Данчо Йовчев, няколко оперни прими, националният мъжки волейболен отбор (но не и на художествените гимнастички), Гришо (въпреки съмненията, че напоследък страда от лек дефицит на „българщина“)… Не са много. Ако си мислите, че сред щастливците е и най-популярното българско име в световната култура, художникът Кристо – грешите.

Да, цял свят и огромната част от българския интернет се възхищават от най-новия проект на 81-годишния легендарен творец. Артистът е на първите страници на „Ню Йорк таймс“, „Ла Република“, „Кориера дела сера“ и някои наши вестници… и сред най-коментираните теми на всички най-авторитетни световни и повечето родни издания. Но няколко местни борци за социална справедливост са на друго мнение. Пръв срещу Кристо изригна още в края на миналото лято Петър Волгин, журналист и доскорошен кандидат за шеф на БНР.

септември

През септември бе открита първата изложба на Кристо, 58 г. след бягството на художника от страната. На снимката – опакован брой на „Ню Йорк Таймс“. Същият вестник посвети в събота първата си страница на новата инсталация на Кристо. Снимка Румен Добрев, „Площад Славейков“, архив

„Почва силно да ми писва от масираната реклама, която върви през последните дни за някаква си изложба на Кристо. Да наричаш „гениален творец“ някой, който опакова неща, е проява на тежка ментална деменция – написа Волгин във Фейсбук по повод първата изложба у нас на прочутия творец, 58 години след бягството му. А после журналистът, подвизаващ се под руско име, завърши с патриотична нотка гневната си тирада: – Човек, който отказва да говори на български, може да е всичко друго, но не и българин.“

Ако мислите, че Волгин няма нищо общо с изобразително изкуство, пак не сте прави. През последните дни, докато фейсбук се пълнеше със снимки на „ходещи по водата“ в езерото Изео, той се показа до новия паметник на „зелените вежливи човечета“ в кримската столица Симферопол.

Петър Волгин позира в Симферопол, докато светът гледа към Изео. Снимка: Темелко Темелков, Фейсбук

Петър Волгин позира в Крим, докато светът гледа към Изео. Снимка Темелко Темелков, фейсбук

Вчера „острото перо на вестник „Дума“, новият член на ИБ на БСП Александър Симов, уведоми обществеността чрез фейсбук, че 10 минути се опитвал да схване как инсталацията на Кристо може да мине за изкуство. И нарече творчеството му „апотеоз на пиара“, „опаковка без съдържание“, „флирт с глобалния полуидиот, който е чел оттук-оттам, но умира да се чувства значим, умен и възвишен“. Всъщност главното възмущение на Симов е не толкова от Кристо, колкото от журналистиката, която се занимава с него – българската и световната, от „това медийно пърхане, тази нагла снобарщина, която настоява производителят на консуматорска баналност да бъде обявен за гений“.

Всичко това ми напомни за едно изказване от преди 30 години на прочут някога български естраден певец, който отдавна живее в Русия.

„Знаете ли, че никой днес нямаше да е чувал нищо за „Бийтълс“, ако някои добри музиканти като Том Джоунс и Енгелберт Хъмпърдинк не бяха записали кавъри на техни песни?“

Разни хора, разни изказвания. Но все за неща, от които очевидно никак не разбират.

Само че проблемът изобщо не е в това. Соц-поп-звездата не харесва „Бийтълс“; Волгин, Симов и – да речем, Иво Христов (също журналист) – не харесват Кристо. Както е написал днес Иво Христов, „да харесваш или не е право, не задължение…“. Така е, всеки има право да не харесва нещо – или да го харесва.

„Възторгът не е задължение – продължава Христов. –  Можеш да си съгласен, можеш да си безразличен, можеш да си несъгласен, но нито едно от трите не е норма, стига да си толерантен. Пишман-либералната общност сочи с пръст всички, които не приветствали прайда или инсталацията на Кристо. Мигар сме на конгрес на Ким Чен Ун и се надпреварваме в задължителните аплаузи“.

Не знам дали „пишман-либералната общност“ сочи с пръст всички неприветствали инсталацията на Кристо или е пропуснала някой. Но знам как трима от най-видните представители на общността на „новите леви“ (каквото и да значи това), сочат с пръст и обвиняват всички, които харесват „Плаващите кейове“ в „тежка ментална деменция“, „глобален полуидиотизъм“, „нагла снобарщина“ и „копойско мислене“.

И се питам защо точно новите леви се дразнят толкова силно от медийния интерес към новото произведение (след 10-годишна пауза) на най-известния художник от български произход, принуден да избяга от България от техните бащи – старите леви? В изкуството на Кристо няма идеология, нито политика, освен ако не броим стремежа му към пълна свобода от всякакви финансови, политически, идеологически фактори.

Питам се още и защо премиерът поздрави Кристо от фейсбук, а министърът на културата, раздал повече ордени, медали, плакети, значки и сувенири от всеки друг, дори не споменава името на най-известния си колега. Но това май е друга тема.

Площад "Славейков"