След последните конституционни поправки Главният прокурор Цацаров стана формално отговорен единствено пред себе си. Той започна да упражнява самоконтрол като се разпитва и си отговаря в предварително записани интервюта по телевизията. Понякога режисурата включва и отделен интервюиращ, но най-вече от сценографски и жанрови съображения.

ХОРА, ЧИЯТО ПРОФЕСИЯ Е ДА ИСКАТ ОСТАВКИ, НАПАДАТ РАШИДОВ

Тази форма на самоконтрол не е съществен принос към конституционализма, а е по-скоро някакъв неудачен сурoгат на необходими checks and balances (стандартната доктрина за “контрол и противотежест”). Но темата за формалната (без)отговорност на прокуратурата у нас е достатъчно обстойно обсъждана и едва ли има какво ново да се каже по нея. Интервюто като форма на самоконтрол ни дава много интересен поглед върху една друга страна на конституционната ни уредба – неформалния конституционализъм.

Всяка институционална уредба – добра или лоша - съдържа и неформална страна. Английската конституция – първообразът на управление с ограничена власт – е изградена както от писани правила (статути), така и от неписани правила (конвенции), които обобщават установената практика. Парламентарното право на Обединеното кралство, например, представлява сборник от над 1000 страници, в които са изложени и формалната, и неформалната част на нормативната база. У нас все още нямаме систематизация на неформалната част, което не означава, че всичко конституционно значимо е разписано в основния закон или в решенията на КС. Това не е възможно както заради неизбежната неопределеност на абстрактния правен език, така и поради ограничените възможности на законотворците и съдиите да предвидят всяко възможно развитие на нещата. Тези две характеристики на правото отварят възможност за налагане на неформални практики, които могат да станат доста устойчиви във времето. В тези неформални практики често може да бъде открит и реалният принцип на функциониране на дадена институция.

Автоинтервюто като автотерапия

Хубавото на прокурорските автоинтервюта е, че те ни дават дълбочинен поглед в представите на висши магистрати за неформалната конституция. Тази специфична форма на автотерапия разкрива и някои смущаващи, но трайни практики и нагласи, които би трябвало да станат обект на сериозна обществена критика.

Неформално правило 1: Главният прокурор е страна в обществено-политически дебати и то винаги в полза на правителството на власт

Това правило може убедително да бъде изведено от публичната дейност на г-н Цацаров (а и на някои негови предшественици). Единственото сериозно поведенческо разминаване беше аферата „Костинброд“, където прокуратурата малко рисково (но като цяло щастливо) заложи на смяна на правителството малко преди тя да се е случила. Вербалната защита на министър Рашидов от Главния прокурор пък е показателен и най-пресен пример на съзнателно следване на правило 1. Първо, странно е магистрат – и то от ранга на Цацаров - да заема страна по спор за културата на министър или за качествата на политиката в неговия ресор. Второ, той го направи като емоционално описа опонентите на Рашидов в изключително негативни краски, напускайки на моменти терените и на приличието, и на фактите. Всеки може да има мнение по обществени въпроси, но, когато магистрат е толкова предубеден по отношение на защитниците на дадена обществена кауза, възникват съмнения доколко той би бил безпристрастен в прилагането на закона спрямо тях.

В крайна сметка единственото смислено обяснение за поведението на Цацаров е, че той се чувства длъжен да подкрепи правителството и най-вече министър- председателя, докато те са атакувани заради определени неудачи на конкретен министър. Т. е., Главният прокурор следва правило 1.

Неформално правило 2: Главният прокурор е страна в обществено-политическите дебати и може да застане зад политическата кауза на определени групи.

Това правило е в определена степен неизбежно: не е възможно натоварен с толкова отговорности пост да бъде абсолютно неутрален по важни обществени въпроси. Особено, ако господарят на разследването твърдо вярва, че определена група отстоява и интереса на обществото като цяло. Много зависи от това, с кои групи той се идентифицира, за какви каузи се бори и доколко се „партизира“. Интересното в случая с прокурора Цацаров е, че той е избрал да се идентифицира с езика и възгледите на определена част от българската преса – тази, която е под контрола на г-н Пеевски – без да твърди, че тя (най-удачно или изобщо) защитава обществения интерес.

Като извадено от емблематичните издания на Пеевски

Почти цялото интервю на Главния прокурор е все едно извадено от някое от емблематичните издания на младия медиен могул. Формулата „война на две олигархични групи“ е творение на тези издания. Идеята, че става дума за „личен или бизнес конфликт между Пеевски и Прокопиев“ е също техен принос. Твърденията, че и едните са маскари, но и другите са такива, е също от арсенала на Пеевската преса, която никога не е имала високо самомнение, а целта ѝ е била да принизи опонентите си до собственото си ниво. И накрая – черешката на тортата: всички журналисти пишат заради интересите на собствениците на медиите, в които ги публикуват – според най-официално изразено мнение на Главния прокурор. Разбира се, това прозрение има религиозно-конституционен статус в медийния свят на Пеевски, но все пак е странно, че идеята за други възможни светове изобщо не е достигнала до прокурора Цацаров.

В този смисъл, въпреки заявките, че той не е нито с Пеевски, нито с Прокопиев, речникът, понятийността, светоусещането и идеите на Цацаров са неразличими от тези на пеевската част от пресата. Всъщност той обитава света, създаден от Пеевски (който все пак е една виртуална реалност дори и за най-ентусиазираните си почитатели). В какъв смисъл тогава Цацаров твърди, че е „неутрален“ и не взема страна? Поне в публичните си речитативи той се е превърнал в доста стандартен говорител на пеевската медийна машина.

Съществуването на неформалната част на българската конституция демонстрира защо законовите и институционалните реформи са само едно начало (и то ако са на принципно правилен път, а от настоящите не всички са такива, за съжаление). Освен промяната на формалната уредба, трябва да бъде осветлена, промислена и систематизирана и конвенционалната, неформалната страна на политическата уредба. Специално по отношение на независимостта на съдебната власт, неформалната част на конституцията е дори по-важна и от формалната. Съществуването на правила като 1 и 2 по-горе ни обясняват и договорките на бели покривки, и sms-ите от ВСС към премиера, и ставането на крака и козируването при неговото влизане в заседания на уж независимия регулаторен и кадрови орган. А и като отчетем правила 1 и 2, става разбираемо, защо министър -председателят има интерес да се превърне в голям защитник на така-разбраната „независимост“ на прокуратурата.

Е, козируване във ВСС май нямаше, но това е само сценографска подробност.