Вежди Рашидов не да моли директора на Националната галерия Светла Иванова, а да ѝ нареди да продължи договора на Мария Василева. Такава молба Светлин Русев отправя в свое открито писмо до министъра на културата. То е публикувано в сайта „Епицентър“. В него той посочва, че досега не е подвеждал Рашидов и се е ползвал с пълното му доверие – и сега трябва да разбере, че Василева има нужда от галерията и галерията има нужда от нея, още повече, че тепърва предстои изграждането и завършването на Галерията за съвременно изкуство.
И ВТОРИ УВОЛНЕН В НАЦИОНАЛНАТА ГАЛЕРИЯ
„Прочетох 6-месечния отчет за извършената работа, който Мария Василева е публикувала вече, но и без него е ясно, че става дума за сериозен научен работник – пише Русев. – Аргументите на директора, с които не продължи договора, не убеждават, и не само мен.“
Художникът обяснява, че нещата са се задълбочили болезнено, дълбоко са се преплели емоционални, професионални и служебни страсти и сега всеки, съзнателно или не, е заложник на проблеми и взаимоотношения, които не винаги са най-конструктивните.
„Имам една молба (нямам самочувствие за съвети) – казва Светлин Русев. – Нареди (не моли) на Слава Иванова да продължи договора на Мария Василева.“
Той посочва още, че обидата и огорченията не отминават лесно, но над тях има по-важни и по-истински неща – а подадената ръка струва много повече. Русев пише, че говори от лично изстрадан опит и след толкова преживени обиди и огорчения знае, че човек е загубен в мига, в който им се поддаде.
Своето писмо до Вежди Рашидов художникът започва с публична защита на културния министър, като изброява аргументи за това – „Квадрат 500“, връщането на „Шипка” 6 на Съюза на художниците, възстановения Театър в Пловдив. Той посочва още, че много хора искат оставката за Рашидов, но без да имат нищо общо с културата, и така „правят заложници на техните политически интереси, морал и поведение хора, които са извън политиката, и които воюват от позиции с аргументи на културата, а не на техните амбиции“.
„Ти нямаш нужда от защита – и най-добронамерената ще бъде обявена за режисирана – пиша Русев. – Когато някои политици и държавници се научат да ходят на изложби и разберат какво означава изстрадването и изграждането на един музей, когато клеветникът се научи да си плаща в съда за клеветата, тогава може да говорят с аргументи на културата!“
Предлагаме ви пълния текст на писмото на Светлин Русев до Вежди Рашидов, публикувано в „Епицентър.бг“:
Драги Вежди,
Надявах се, да се видим след обявяването на Художествения съвет, но, очевидно че в цялото напрежение около писмото ти до Националната телевизия, не ти е било до задачите на съвета и правилника на галерията, за които смятах да говорим.
Може би писмото ми в определен смисъл е закъсняло, но тъй като затишието около замерянето и „поливането с фекалии” (извинявам се, авторството не е мое) не променя създаденото напрежение, си позволявам, от илюзиите на личния си изстрадан опит, да се опитаме поне частично да успокоим и без това цялостното ни напрегнато съществуване.
Позволявам си и от примера на преодолени взаимоотношения и от двама ни в името на общата кауза — Национална галерия и изграждането ѝ, да споделя тревогата си и потърся разбиране и подадена ръка от всички, които в името на съграждането са готови на действие над личните пристрастия.
Навремето, не си спомням по какъв повод, Тончо Жечев сподели, че на подадена ръка не се отказва! Мисля, че с подобно разбиране се постигнаха неща, на които дълги години щяхме да бабуваме и да си прехвърляме проблемите от власт на власт, от правителство на правителство, обезсмисляйки усилията на тези преди нас и затруднявайки тези след нас.
Говоря само за неща и действия, в които по една или друга причина самият аз съм участвал и имам сравнително обективен поглед. На откриването на Националната галерия — Квадрат 500, не като протоколен куртоазен акт, а като реален факт казах, че доживяхме и ние като френските президенти, които след всяка власт оставяха по един музей! Всичко друго — преди и след това — приказки, противоречия и т.н. — остава без значение!
С това не искам да те защитавам — и Музея, и връщането на „Шипка” 6 на Съюза на художниците, и възстановения Театър в Пловдив, и … са аргументи със значение.
Пресконференцията, която даде и извинението, и личната ти оценка на изключителното интелектуално присъствие на Георги Ангелов в българската култура, и обяснението за състоянието ти след клеветата на един от участниците (а това, ако не се докаже, е чиста клевета), мисля, че това беше колкото мъчително, толкова и разумно поведение. Бойко Борисов в свой стил го нарече „посипване на главата с пепел”, други видяха задължителна съобразителност, а всъщност има един достоен момент с висока лична емоционална цена, които съм в състояние да разбера. Това би трябвало да се съзнава и от тези, които ти искаха главата, и от тези, които го приемат като нормална служебна необходимост.
Има обаче нещо друго, което в момента е по-тревожно и което ни прави заложници на действия и поведение извън протеста или привързаността ни в най-чистия им вид. Мога да разбера всеки, който по някакъв начин е в културата да иска оставката на министъра, и на който и да е служител в тази система, но когато видях Радан Кънев, „културния специалист” ген. Атанас Атанасов, (другия „специалист” до него не го познавам) да искат оставката на министъра, не осъзнавайки (а може съзнателно), че правят заложници на техните политически интереси, морал и поведение хора, които са извън политиката, и които воюват от позиции с аргументи на културата не на техните амбиции!
И до сега не ме напуска ехидната усмивка на това момче Радан Кънев, когато хунвейбините от неговото политическо младежко обединение бяха нацапали като „творчески акт” композицията на Л. Далчев на ул. „Позитано”! На същия този Далчев, на когото с охота четем емигрантските писма, забравяйки скулптурите в Съдебната палата, релефа на паметника на „Съветската армия”, паметника от Матхаузен, величествения пантеон в Пловдив „Бунта”, фигурата на Климент Охридски, малката концлагеристка и т.н., и т.н.
За съжаление, от другата страна се появиха твои „защитници”, които по-добре да се скрият с конюнктурните си изцепки и да не ни връщат в плагиатското си минало!
Подобна подкрепа реално направи заложници достойнството на артисти, които по своему те защитиха.
Заложник се почувствах и аз, и колеги, които знаят за какво става дума при подобна „защита“. Заложник се чувствам на всяко съобразително действие и поведение и на директорката на Националната галерия, с което се разминаваме!? Превръщането на реалните проблеми в някаква барикада измества професионалното им решение и дава възможност за агитки с извънкултурни интереси. На един съвет (в чиято добронамереност не се съмнявам), да напусна Художествения съвет, попитах къде отивам — зарязвам всичко, което е кауза, с всичките битки и противоречия, и отивам при Слави Минеков ли?! Съжалявам!? Ти нямаш нужда от защита – и най-добронамерената ще бъде обявена за режисирана? Когато някои политици и държавници се научат да ходят на изложби и разберат какво означава изстрадването и изграждането на един музей, когато клеветникът се научи да си плаща в съда за клеветата, тогава може да говорят с аргументи на културата!
Драги Вежди,
Не бих ти писал това писмо, ако не познавах драматично-конюнктурната история на Националната галерия. Навремето (1988 г.) за 15 минути ме разкараха като директор на Националната художествена галерия и директор на дирекция „Галерии” в Министерство на културата. След това, до сега следваха низ от уволнени, съкратени, наказани, пенсионирани директори и уредници. Уволнявани и отново връщани, и отново уволнявани – и пак възстановявани… с право, и без право!
Всичко това натовари НХГ с пристрастия, противопоставяне и разделяне, които изправят всеки нов (стар) директор пред професионални и чисто човешки изпитания. Изпитания, пред което е изправена и новата Национална галерия, особено след обединяването на двете институции — нещо само по себе си необходимо и задължително. Изпитания, пред които е изправен целият професионален екип с всички нови и стари проблеми.
Прочетох 6-месечния отчет за извършената работа, който Мария Василева е публикувала вече, но и без него е ясно, че става дума за сериозен научен работник. Аргументите на директора, с които не продължи договора, не убеждават, и не само мен. Мария Василева няма място при тези, които ти искат оставката — тя няма място там. Тя има нужда от галерията и галерията има нужда от нея. Да не забравяме, че тепърва предстои изграждането и завършването на Галерията за съвременно изкуство.
Разбирам, че нещата много болезнено се задълбочиха — обидата и огорчението тегне над поведението и на най-чистите намерения и реално обслужва не съзиданието, а стихията на разрушението.
Дълбоко се преплетоха емоционални, професионални и служебни страсти и в момента всеки един от нас съзнателно или не става заложник на проблеми и взаимоотношения, които не винаги са най-конструктивните!
До сега, при няколкогодишната ни работа, не съм те подвеждал и имах пълно доверие и разбиране от твоя страна.
Имам една молба (нямам самочувствие за съвети). Нареди (не моли) на Слава Иванова да продължи договора на Мария Василева.
Мария Василева отиде твърде далече в протеста си, но по необходимост ще се увери, че спасението не е там, където го търси, а в галерията — и това тя ще го разбере. Знам каква ще бъде първата ти реакция — и твоята, и нейната, но не само заради Вас, но и заради себе си, за собствените си илюзии и вяра във възможностите ни за сътрудничество. Обидата и огорченията не отминават лесно, но над тях има неща — по-важни и по-истински. Подадената ръка струва много повече — и това го знаеш.
Говоря от лично изстрадан опит. Преживял съм толкова обиди и огорчения и знам, че в момента, в който им се подадем — сме загубени. Напълно разбирам наранената ти човешка гордост и чест при това, което се е изсипало върху теб при предаването, и едва ли ще е последно… Преживях го в личен план, и то точно, когато излизах от болница преди няколко месеца.
В едно от тези многотиражни вестничета, в които всеки може да напише всякакви гадости без да отговаря — такава мръсотия и лъжи се изписаха, с толкова низост, клевети и лъжи ме посрещна изписването от болница, че ако имах малко по-слаби нерви, трябваше да постъпя в друг тип лечебно заведение.
С две писма до главния редактор го помолих, не да се извини, да се разграничи от материала. Уви! Малко го засяга, че някой в неговия вестник е наклеветен и омърсен!? Естествено полемика и отговор са безсмислени! Заведох дело и както си му е реда, ще трябва да си платят за лъжите и клеветите. В това не трябва да се съмняват.
За съжаление, „свободата” на словото по други поводи продължава с други клевети. Много пъти съм казвал, че ако през седмица не ме споходи някаква гадост, имам чувството, че съм умрял!
А винаги се намира някой да ми напомни, че все още съм жив!
Защо ти го пиша и това?
Колкото и тъжно да е, и твоят истински отговор е в съда!
Жалко!
Един художник съди друг художник!
Бъди здрав!
Светлин
25 юли 2016
Р.S. Не ползвам и не чета Фейсбук. И няма да мога да стигна до цялата „добронамереност“, с която ще бъда зачетен.
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни
