В какво време живеем? Това искам да знам всеки ден, искам да го разбера с всяка дума, която пиша в коментарите си. Правя го с удоволствие, тъй като често и сам не знам докъде ще ме доведат мислите ми.

То е една игра и съм благодарен на всеки читател, дори и ако не споделя мнението ми. Но по същество, а това е журналистиката, само заедно можем да опитаме да постигнем сближаване по този въпрос, който е сложен и вълнуващ точно във времена, когато няма лесни отговори.

Лесните отговори са типични за авторитарна и дори фашистка епоха. Сега пък сме на границата на човеконенавистен радикализъм. Би отнело много място да го обясня подробно. А и много може да се спори и анализира. Едно обаче ми изглежда ясно. Най-късно от 2010 г. демокрацията беше отслабена с голям замах. Процесът започна не в периферията, а в центъра. Там, където политиката пренебрегна демократични принципи.

Страховете на левите

Очевидното нарушаване на демократичните процеси в хода на икономическата и финансова криза през 2007 и 2008 г., което доведе до истински епохален обрат, може да се сравни с Голямата депресия. Това, което последва посредством институции без демократична легитимност,  доведе до свалянето на избрани правителства първо в центъра на Европа, впоследствие беше обхванат целият континент.

Радикалната десница не се появи от нищото. Това се отнася и до онези, които потърсиха отговор в авторитарни движения, стигайки до един кандидат за президент – Тръмп. Това от една страна може да се обясни със специфични обстоятелства. Към тях се числи и откровен расизъм, който изглежда е оцелял невредим през годините на демокрация. Но точно примерът с Тръмп показва колко сложни всъщност са отговорите.

Да вземем съпротивата, която демонстрират много от привържениците на Тръмп точно от средите на работниците. Тя е съпротива срещу неолиберална политика на глобализация, която беше обявена за безалтернативна и също така безалтернативно раздели обществото на печеливши и губещи.

Страховете сред подкрепящите Тръмп идват от левите. Това са страхове на хора, които се чувстват социално онеправдани.

И в Европа няма да е по-различно. Партиите, които се определят като леви, трябва да прозрат, че преди много години доброволно отстъпиха този терен. Лявата безпомощност се корени в липсата на отговори на неолибералната революция от 80-те години на миналия век и на падането на Берлинската стена.

Капитализъм и демокрация

Грешките обаче не дойдоха само от лявото пространство. Проваленият процес на разширяването на ЕС на Изток показва, че голяма част от еврократичните елити бяха убедени, че трябва да изнасят само капитализъм, за да се стигне впоследствие до демократични общества. Едно от най-важните прозрения от изминалите години е, че капитализмът и демокрацията не са свързани изначално. Напротив! Капитализмът се справя доста добре без демокрация.

Обратното - до този момент не е изяснено какво означава това за демокрацията. По-конкретно: как би могла да изглежда демокрация през XXI век, която се е освободила от принудите на капитализма, възникнал през XVII и XVIII век, процъфтял с пълна сила през XIX и XX век и който през XXI век най-вероятно дава изцяло погрешни отговори – отговори от вчера на утрешни проблеми?

Това е, с което ще се занимавам през идната година. Знам, че задачата е налудничава и не съм сигурен, че ще намеря отговор. Може би и самото понятие “отговор” е погрешно.

Едно ми е ясно – така не може да продължава. Ето защо трябва да започнем да питаме, да търсим, да сформираме нови коалиции, нови форми на колаборационизъм, както това вече отчасти става в политическата теория и практика. Та нали вече живеем насред бъдещето. Силите от миналото обаче пречат да го забележим.

Георг Диц е известен германски журналист и автор на редица книги. Той пише за реномирани германски издания, коментира и за сп. “Шпигел”, откъдето препечатваме анализа му. Преводът е на КлубZ.