Доста безсмислици се изрекоха на отминалия 10-ти ноември, който тази година се падна на 13 ноември. Първенството на глуповатия патос се държи от фразата „Днес преходът свърши“. Нищо не свършва, даже и не започва, едни и същи сме и, където и да отидем, вече сме там. Движим се по спирала. Мантрата, че преходът е свършил, е точно толкова смислена, колкото беше и еуфорията, че комунизмът е свършил на 10 ноември 1989 година.

То е малко като при прогнозите за времето – навън е 10 градуса, чувстват се като 5. Заради вятъра се чувстват. Сега ни е завял нов вятър на промяната и за добро или зло ние повече вярваме на вятъра, отколкото на термометъра. Не се научихме на нови неща, затова сега сме ентусиазирани да правим точно същото, каквото всъщност направихме през 1989-а година.

Тогава направихме Велико народно събрание. Това беше българският принос в особеностите на прехода от планово към пазарно стопанство. Никоя от другите страни в източна Европа не направи толкова рано нова конституция. Ние обаче се заехме първо с това. И най-вече заради чл. 1 на Конституцията, в който тогава пишеше, че ръководната роля в държавата се осъществява от Партията. Приличахме на жена, която се развежда с мъжа си и точно една година сменя бравата на външната врата, укрепва я, поставя й шпионка – за да не се върне съпругът. През това време съпругът изнася през прозорците покъщнината, защото изобщо няма намерение да се завърне през вратата, а да си устрои същия добър и познат живот на друг адрес.

Заради Великото народно събрание загубихме една година, в която държавите от така наречената тогава Вишеградска тройка устройваха новия си живот не на хартия, а на практика. Ние се дърлехме, а през това време приватизацията си вървеше по неписани правила. Сега отново говорим за Велико народно събрание като за универсално лечение, като теглене на черта, която после не може да се прескочи.

Този път паролата, с която се предполага, че се отключва непробиваемата българска порта към справедливостта, е различна. През 1989 година беше „демокрация“. Сега е „мажоритарна система“. Тъй като преди 27 години не бяхме много наясно какво е демокрация, обяснихме си го по най-мързеливия начин: демокрацията е противоположното на социализма. Тези две думи бяха възприемани като симетрично противоположни, като позитив и негатив. Цялото непознаване на демокрацията бе лековато и небрежно компенсирано с отличното познаване на социализма: щом нещо е било по време на социализма така, значи при демокрацията трябва да е обратното. Следствията от тази аксиома също ни устройваха със своята леснота и простота: Щом не го е имало при социализма, значи е демократично. Щом е против червените, значи е демократично. Щом е построено при социализма, значи демокрацията трябва да го разруши.

Така много неща бяха представени за демократични, без да са – те само и просто бяха противоположни на времето до 89-та. Например аргументът, че щом можем да говорим свободно против когото искаме, без да ни транспортират към Белене, значи живеем в демокрация. Сега вече знаем, че безстрашното говорене не е достатъчно. Видяхме, че когато хората говорят – това е свобода, а демокрация е, когато правителството ги чува. Свободата е монолог, демокрацията е диалог. Да разказваш виц е свобода, да упражниш натиск за търсене на отговорност от героя на вица, е демокрация.

Точно толкова големи са заблудите ни сега за новата парола – щом целият този надменен, некадърен, безотговорен, крадлив, безочлив елит е подбран по правилата на пропорционалната система, значи при мажоритарната няма да е така. А това, че трябва само пет минути размишление, за да се досети човек как при нашата бетонно конструирана корупция мажоритарната система може да напълни парламента с още по-съмнителни и безскрупулни личности – не, това да размишляваме не ни е в традициите.

За три десетилетия опит вече можем да си дадем сметка какви сме – редуваме дълги периоди на търпение и мълчание, с бурни изригвания, в които пеем песни и се зъбим на тирана. Такива са нашите революции – да направим обратното на това, което е, щом сегашното е зле, значи обратното е добре. В това кратко изречение се побира нашата народополитология.

Хайде да го направим по-разумно този път. Без патоса на юруша, а с разум. И докато разумяваме, да си решаваме онези проблеми, от които зависи живота ни – демографския срив, сбърканото здравеопазване, боледуващото образование. Изборите минават и заминават, изборните системи също, нищо не става по-добре от системите и изборите, ако проблемите растат, ако политиката и бизнеса са терен за отмъщение, но най-вече ако съдебната система не раздава справедливост.