Веднъж се ядосах и написах във фейсбук следното:

„Днес гледах новините от България в една от късните емисии на нейните телевизии. Водещите три заглавия бяха пътнотранспортни – катастрофа на камион в Хаинбоаз, блокада на границата с Гърция и катастрофа на автобус в Македония – парчета за полицейска хроника. Всичко, което засяга най-много живота на човека и на обществото, беше по-нататък. Четвърта новина – смяна на министъра на образованието. Пета – кризата на доверието във Висшия съдебен съвет. По-нататък – икономическата прогноза на Европейската комисия за България. Още по-нататък – протести в Гърция и международна донорска конференция за Сирия в Лондон. Малко преди края на емисията ни разказват как една риалити персона се бори с анорексията – за време, колкото беше отделено на образованието, Висшия съдебен съвет, икономиката и Сирия, взети заедно... Няма как да живееш глупаво и щастливо едновременно. Или живееш глупаво, или живееш щастливо. Българинът не живее глупаво, защото е нещастен. Той е нещастен, защото живее глупаво в голямото си мнозинство. Той демократично избира вечно омразната си власт. Прави свободен, но глупав избор и на другия ден започва да го псува. Не е никаква изненада, че ако са ти най-интересни и най-важни катастрофите по пътищата, един ден и животът ти става катастрофа.“

После ядът ми мина и се сетих за превърналата се в баналност новина, че България през 2015 г. е на 106-о място в Световния индекс за свободата на медиите, съставян от „Репортери без граници“. Пред нея са дори страни като Буркина Фасо (46-о място) и Хаити (53-то място). Комшиите румънци са 52-ри, а унгарците с техния „диктатор“ Виктор Орбан – 65-и. Бил съм и в Хаити, и в Буркина Фасо и не смятам, че да си журналист там е по-безопасно, отколкото в България, нито че колегите в тези страни и техните редактори слушат само съвестта си.

Бил съм много пъти и в Румъния, и в Унгария. В Брюксел работя всеки ден с румънски и с унгарски колеги и не смятам, че българските политици и олигарси се опитват да се месят на нас повече, отколкото на тях. Всички румънски кореспонденти в Брюксел например бяха или сменени, или отзовани, когато Виктор Понта дойде на власт в Букурещ. За отношенията на Орбан с медиите е излишно да разказвам.

Защо тогава тези африкански, карибски и европейски страни са някъде по средата на таблицата от общо 180 държави, а България е далече зад тях? Защо след влизането си в ЕС тя всяка година пропада все по-ниско – от 35-о място в последната предприсъединителна 2006 г. до 106-о през 2015-а? Всяка година по седем позиции надолу.

Да видим как го обясняват самите „Репортери без граници“:

„Демонстрациите и актовете на насилие, които белязаха 2013 година в България..., бяха последвани през 2014 година от вълна от паника, предизвикана от нередности в банковия сектор. В отговор на загубата на доверие у обществото в неговите банки правителството бързо прокара закон, превръщащ банковия сектор в крепост. Комисията за финансов надзор, правителствена агенция, беше превърната на практика в медиен полицай. Налагайки глоби и разпореждайки на журналистите да разкриват източниците си, тя ясно предава желанието на правителството да запуши устите на медиите, които смеят да покажат проблемите в банките и в регулаторната система.“

Ето къде е заровено кучето – проблемът не в това, което медиите публикуват, а в това, което хората искат да знаят. Българските медии на пръв поглед преливат от свобода – на съдържание и на изразни средства. Но съответстват ли те на това, за което публиката пита, е голям въпрос. Т.нар. медийно пространство се пръска по шевовете от скандали, сензации, хипотези, теории, мнения, призиви. Нищо от тях обаче не отговаря защо живеем така. Как стана възможен възходът на КТБ? Как се случи падението ѝ? Къде са парите? Дълъг е списъкът на скандалите, затихнали с открити въпроси: Какво означава досието на „Буда“? Кой организира „атентата“ срещу Ахмед Доган? Кой самоуби „мъжката секретарка“ в Сараите? Как така партиен лидер получава 1,5 млн. лева хонорар за хидротехническа консултация? Вярно ли е казаното в „Ало, Ваньо“? Кой пусна „червеите“ в архива на МВР? Кой организира аферата с бюлетините в Костинброд? Кой предложи Делян Пеевски за шеф на ДАНС? Кой е тайнственият изпращач на есемеси от Висшия съдебен съвет? Кои са „гнилите ябълки“ в съдебната система? Кои са политическите им покровители? Какво правят? На кого? Как? Списъкът е колкото скандален, толкова и непълен.

По тези и по други болни теми публицистиката е в излишък. Фактите – в дефицит. Информацията рядко отива отвъд стойката на микрофона. Професионализмът и етиката – отвъд буквалното (защо се бърка с професионално?) предаване на чуждите слова. При карикатурите на Комарницки е трудно да твърдиш, че българският печат не е свободен. Но те не обясняват (не това е ролята им) как така главният им герой продължава да управлява и да води в рейтингите? Как така българинът хем му се ядосва и му се присмива, хем го избира?

Чавдар Николов на протеста в негова подкрепа.

Свалянето на карикатурата на Чавдар Николов от сайта на Нова телевизия беше поредното по­твърждение, че българските медии имат проблем не толкова с цензура, а със самоцензура. Властта не ги плаши пряко и не може да бъде обвинена за това, но ситуацията, която създава с упра­влението си ги принуждава „да си опичат акъла“.

Българският проблем „106-и номер“ е, че да се пише може, но да се знае не може. С други думи – информацията е подменена от пропаганда. Парадоксът е, че това става все повече, откакто Европа призна на България, че отговаря на критериите за членство в ЕС, включително и на политическите, т.нар. Копенхагенски критерии, които включват свободните медии. Проблемът за свободата на медиите не свършва в самите тях, а продължава в свободата на аудиторията им да знае, а не само да се съгласява, или да противоречи на готовите картини и твърдения, които те ѝ поднасят. Знаковият въпрос на България е: КОЙ? Липсата на отговори не говори за свобода. И 106-ото място става обяснимо.

Йордан Радичков нарича пропагандата „крамолическа“. Това е един от обикнатите му изрази. Тя е обратното на образованието и на информацията и често е съчетана с цензура, отбелязва в своята "Европа. История" Норман Дейвис. По думите му "тя апелира към страха, омразата и предразсъдъците". Пропагандата не съществува изолирано, а като част от цялостната среда на човека – медийна и социална. Ако демокрацията ти е фасадна, няма как медиите да не са като нея.

Необходимо условие за наличие на пропаганда са различните и противопоставящи си възгледи, посочва още Дейвис. Достатъчните условия са да съществува интерес един от тях да бъде наложен при липса на реално свободен избор и да има средства за това. Пропагандата е война за съзнанието на хората, т.е. за техните вътрешни мотиви за поведение, които следват от знанията и от формираните на тяхната основа убеждения. Никое оръжие, никой режим не може да накара човека да направи това, което само му идва отвътре.

"Съзнателната и интелигентна манипулация на навиците и мненията на масите е важен елемент в демократичното общество. Хората, които манипулират този невидим механизъм на обществото, представляват невидимо правителство, което е истинската управляваща сила на нашата страна... Ние сме управлявани, нашите умове са моделирани, нашите вкусове са формирани, нашите идеи са внушени до голяма степен от хора, за които никога не сме чували", пише в труда си "Пропаганда" през 1923 година австро-американецът Едуард Бернайс, смятан за "баща на връзките с обществеността".

Пропагандата вероятно започва от религията, доколкото тя от древни времена е била синтез на разбирането за света и обосновка за политиката. В Католическата църква има Officium de Propaganda Fidei (Служба за пропаганда на вярата), която през Средновековието работи ръка за ръка с Инквизицията. Но пропагандата има несъмнена връзка и с държавата. Като един от най-ранните ѝ образци се сочи надписът на Бехистунската скала от VI в. преди Христа (в днешен Иран), който прославя победата на Дарий над метежници. Археолозите подчертават: скалата под барелефа е изсечена така, че човешка ръка да не може да го достигне и да го "редактира".

Политиката, войните, революциите, рекламата са следващите полета на пропагандата. Развитието на медиите – от ръкописната венецианска gazzetta през Гутенберговата преса до интернет и социалните мрежи – само добавят нови оръжия в нейния арсенал.

Исторически принос в нея имат тоталитарните режими. Още когато създава Болшевишката партия, "вождът и учителят" на пролетарската революция в Русия Владимир Илич Ленин пише, че нейна основа трябва да стане вестникът. Нуждата от него обосновава в статията си "Откъде да започнем?" през януари 1901 г., която при комунизма се изучаваше като класическо произведение:

"Изходна точка на дейността, първа практическа крачка към създаването на желаната организация, най-сетне, основна нишка, държейки се за която ние бихме могли неотклонно да развиваме, задълбочаваме и разширяваме тази организация, трябва да бъде постановката за общоруски политически вестник... Ролята на вестника не се ограничава обаче само с разпространението на идеи, само с политическото възпитание и привличане на политически съюзници. Вестникът е не само колективен пропагандист и колективен агитатор, но също и колективен организатор... С помощта на вестника и във връзка с него от само себе си ще се създава постоянна организация."

По-открито и по-ясно от това едва ли може да се каже. Понятия като просвета, знание, свобода напълно отсъстват. Крайната цел на вестника не е да служи на обществото или на индивида, а да изгради около себе си целенасочена организация. Двата най-важни отдела на комунистическите партии бяха "Организационен" и "Пропаганда и агитация". Те бяха "инквизицията" и "службата за разпространение на вярата" на партията. И работеха ръка за ръка.

"Пропагандата ни помогна да дойдем на власт... Пропагандата ще ни помогне да удържим властта... Пропагандата ще ни помогне да завоюваме целия свят”, казва Йозеф Гьобелс, министър на пропагандата и информацията на Третия райх. "Когато разказваш една голяма лъжа и я повтаряш достатъчно често (подчертаването е мое – б.а.), хората започват да ѝ вярват. Лъжата трябва да се твърди, докато се удаде на държавата да заблуди своите граждани относно политическите, икономическите и военните последствия от лъжата. От решаващо значение за държавата е да използва цялата си власт за потискане на различните мнения. Истината е смъртният враг на лъжата, с което истината е и смъртният враг на държавата", казва още Гьобелс.

Изписан е океан мастило за методите на пропагандата. Ето някои от тях, извлечени от различните класификации и с примери от българския народен живот.

  • Опростяване. За да ти повярват, първо трябва да те разберат. Шансът за това е толкова по-малък, колкото по-сложна е картината. Следователно пропагандистът трябва да я опрости, като я сведе до понятията на възприемащия. Полезен инструмент за това са клишетата. Типичен пример за пропагандно клише е свеждането на Европейския съюз с целия му сложен организъм от институции и правила до "Брюксел": "Брюксел иска…", "Брюксел погва...", "Брюксел не дава...", "Брюксел предлага...", "Брюксел подкрепя...", "Брюксел наблюдава..." В зависимост от националния и политическия контекст, в който попада, "Брюксел" може да бъде много неща – от deus ex machina до въплъщение на злото. Във всички случаи обаче реакцията на адресата на клишето е предвидима. Влезе ли то във всекидневния речник, става употребимо не само в коментарни, но и в информационни текстове, от които се очаква да бъдат безпристрастни. Затова големите медийни компании имат списъци със забранени думи – повечето от тях са клишета, които са по един или друг начин смислово и емоционално натоварени.

"Брюксел" е удобен и защото е безличен. Ако напишеш за него обида или клевета, той не може да те съди, защото не съществува – нито като физическо, нито като юридическо лице. Той живее само във "втората реалност" на медиите. Той е общ и неточен етикет на онова далечно, чуждо и бюрократично нещо, което "ни се бърка", посяга на суверенитета и на идентичността ни. Той е виртуален обект на отношение, което после хората пренасят върху многото му реални прототипи. "Брюксел" – това е и Европейската комисия, и Европейският парламент, и Съветът и Европейската служба за външно действие, и Съдът на ЕС, и Европейската сметна палата, и Икономическият и социалният комитет, и Комитетът на регионите, и многобройните агенции и служби на ЕС. Така с един "Брюксел" пропагандата удря десетина заека. Затуй това клише е еднакво мило и на западните евроскептици, и на руските хибрид пропагандисти, и на българските им имитатори.

  • Противопоставяне. Веднъж опростен, светът трябва да бъде разделен – на черно и бяло, на добро и зло, на наши и чужди, на приятели и врагове. Няма ли враг, няма пропаганда. Следователно, ако няма враг, трябва да го измислим. Врагът служи да го мразим. А за да го мразим, трябва да ни е страх от него. Следователно двете ключови думи тук са – враг и страх. Плодотворни в това отношение са теориите на конспирацията – за световния еврейски заговор например. Да си спомним, че при тоталитарния режим омразата към врага беше част от добродетелите на строителя на социализма и комунизма. Не мразиш ли, не ставаш. И днес обаче не липсват примери за отглеждане на страх и омраза. С тях изобилства например пропагандата против бежанците. Описват ги като "нашественици", които идват "да ни завладеят" и да възцарят исляма по изконно християнските земи, да щипят и изнасилват жените ни като онези в Кьолн. Те са "нарушители на държавната граница". Да я защитим от тях е патриотичен дълг. Те са "терористи", които утре ще се взривят на публични места, избивайки стотици невинни хора. Те носят радикален ислям и ще заразят с него българските цигани, турци и помаци, та да поискат и те халифат – със столица Пазарджик. Ако сте човек с прогимназия в малко и бедно селище; ако животът не ви дава да мислите за нищо извън мизерния ви бит; ако не говорите никакъв чужд език и през живота си сте стигали най-много до областния център; ако сте виждали свят само по телевизията; ако един-два български канала са меродавните ви източници на информация; ако през ден по тях някой "експерт" ви повтаря горните заплахи, какво ще си помислите? И какво ще направите, ако срещнете бежанец? В българския случай тези заплахи попадат на особено благодатна почва – народът ни има обясним исторически страх от исляма и произтичащи от този страх предразсъдъци.
  • Контекст. Експлоатирането на предразсъдъците ни отвежда към друга особеност на пропагандата – тя води публиката от познатото към непознатото, от простото към сложното. Новата информация трябва да се поставя в подходящ познавателен контекст, който ще обуслови разбирането и интерпретацията ѝ. Анализирайки дневниците на Гьобелс в американското научно списание Public Opinion Quarterly през 1955 г., Леонард Дуб пише: "Пропагандата трябва да етикетира събитията и хората с отличителни фрази и лозунги. Те трябва да извикват отговори, които публиката има отпреди."
Кадър от видеокарикатурата на Чавдар Николов със „свинската опашка“, заради която бе цензуриран.
  • Полуистина. Освен да се повтарят лъжите, Гьобелс препоръчва съотношението между истина и лъжа в пропагандното съдържание да се определя от вероятността публиката да повярва. Обикновено е нужна доза истина, която да направи лъжата да изглежда правдоподобно. Влезли ли са няколко от брюкселските и парижките атентатори в ЕС като "бежанци"? Безспорно. Имигрантите, които канцлерката Ангела Меркел покани, нападнаха ли германките в Кьолн? Нападнаха ги. Тези от Идомени пробиват ли дупки в оградата на границата с Македония? Пробиват. Замерят ли полицията с камъни? Замерят я. Това го показаха по телевизията. Значи са диваци и варвари. Бой за тях. И свински опашки. Тук вече е безсмислено да пледирате за европейски ценности, за толерантност и хуманизъм, за уроците от миналото, за бягащите от войната хора, за тяхната безизходица и отчаяние, за това, че само малкият Ливан приютява два пъти повече от тях, отколкото Европа с цялото ѝ богатство и 505-милионно население. Всички тези аргументи плуват бездиханни като удавени бежанци в Егейско море. Защото те са втората половина от истината. Първата половина вече се е настанила в главата на средния кюстендилски реципиент заедно с прикрепената към нея лъжа и за повече няма място. "Повечето" му създава психически дискомфорт и той го отхвърля. Колкото и вярно да е то. А лъжата е очевидна: не може всички тези нещастни хора да са терористи, не може всички да са изнасилвачи, не може всички да са радикални ислямисти. Европа не може да ги бие и отблъсква, защото тя и отделните ѝ държави имат международноправни задължения към тях. Европа не може да приеме всички, а само бежанците, без икономическите имигранти, но отделянето им трябва да стане организирано и цивилизовано, с уважение към човешките права и достойнство. Умряхте ли вече от скука? И това дължите на пропагандата. Тя си служи с по-кратки изречения и с по-разбираеми думи. Тя е по-приятна, защото я разбирате. Човек се страхува от неразбираемото и затова го мрази. Вижте горе за врага, страха и омразата. Особеност на очевидното е, че понякога е трудно да го приемеш. По-лесно е да влезеш във фаза на отричане.

 

  • Перде на очите. И така, дотук опростихме света, разделихме го на добри и лоши, поставихме ги в контекст, поляхме ги с малко истина и върху нея им залепихме по една голяма лъжа. Време е за основното ястие – пълно окепазяване на „лошите“, без подбор на средствата. Тук българският и световният опит са неизбродни.

Малко световна класика – Марк Твен, "Кандидат за губернатор":

"Нямаше никакъв възможен начин да се измъкна от тази каша и така, дълбоко унизен, аз се задоволих да изготвям отговора си на куп неоснователни обвинения и зловредни и злобни лъжи. Не успях обаче да свърша тази задача, защото още на следната сутрин един вестник се появи с нов ужас, с нова клевета, като сериозно ме обвини, че съм изгорил една лудница с всичките болни в нея, понеже пречела на изгледа от къщата ми. Това ме хвърли в известна паника. След това дойде обвинението, че съм отровил вуйчо си, за да си присвоя имота му, като настоятелно се искаше да бъде разровен гробът. Това ме доведе до границите на лудостта. А на всичко отгоре бях обвинен, че когато съм бил управител на яслите за подхвърлени деца, аз съм назначавал там беззъби и некадърни роднини, които да приготовляват храната. Започнах да се колебая – да се колебая. И най-после като необходима и подходяща кулминационна точка на безсрамното преследване, на което ме беше подложила политическата злост, девет едва пристъпващи деца, от всякакъв цвят и в различна степен на парцаливост, бяха подучени да се впуснат на трибуната на едно публично събрание, да се заловят за краката ми и да ме нарекат „татко“! Капитулирах. Свих знамената си и се предадох."

Сега там е цаката – дали правителствен, дали опозиция? Не знам, дявола да го вземе, колко ще изтраят днешните (...) Па сетне, като подушим, че им се разклатят краката, да им ритнем едно текме и с  новите пак на власт, а? Илюстрация Илия Бешков

А сега – малко българска класика: Алеко Константинов. "Бай Ганьо журналист":

" - Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно. Ами как!

- Е, като бъде тъй, аз съм съгласен – заявява Данко Харсъзина.

- Тъй, ами как! Ще викаме Гуня Адвокатина, той е майстор на уводните статии, па ний – кое дописки, кое антрефилета, кое телеграми. Нали е работа да омаскарим тогоз-оногоз – за туй нещо не се иска кой знае каква философия. Данко, я се запусни, моля ти се, до писалището, та повикай тука Гуня Адвокатина.

- Тоз хайдучага видите ли го? – каза бай Ганьо, след като излиза Данко Харсъзина. – За псувни като бъде – остави го! Ще те изпсува тъй, че бъбрека ще те смъдне. Мати-маскара направя човека. Ама било право, било криво, и окото му не мига. Страшен вагабонтин! (...)

Вратата се отваря и на прага се показва Гуньо Адвокатина със своята лисича остра муцунка, след него влиза Данко Харсъзина.

- Гуньо бе, ти какво ще речеш? – обръща се приятелски бай Ганьо. – Ний искаме да издаваме един вестник, а?

- Защо не, да издаваме. Кьораво има ли? – пита Гуньо с подмигване и с бързо шаване на пръстите си.

- Ти си гледай кефа.

- Ама има ли?

- Има, има, гледай си кефа.

- Добре. Какъв вестник да издаваме – за правителството ли или опозиция? Казвай скоро, че ме чакат клиенти.

- Сега там е цаката – дали правителствен, дали опозиция? Не знам, дявола да го вземе, колко ще изтраят днешните.

- Казвай скоро, че ме чакат клиенти.

- Знаеш ли какво, Гуньо? – съображава бай Ганьо, без да обръща внимание на думите на адвокатина. – Аз мисля сега засега да я караме с правителството...

- Тъй, тъй, най-добре с правителството – бързат да заявят Гочоолу и Дочоолу.

Бай Ганьо ги изглежда сърдито, задето му пресичат думата, и продължава:

- ...Па сетне, като подушим, че им се разклатят краката, да им ритнем едно текме и с новите пак на власт, а?

- Става. Обещаха ли ви нещичко?

- То се знай, без него не може."

Удивително е как 146 години след Марк Твен и 121 години след Алеко Константинов българските медии изобилстват от тази перде-пропаганда, която сякаш е писана под диктовката на техните герои. Полюбувайте се:

  • ПОЗОРНО, ЦАЦАРОВ! Арестувахте ловеца на бежанци. Баба Меркел и "Протестна мрежа" ви ръкопляскат, но народът няма да прости... (ПИК, 12 април 2016 г.)
  • Жорж Ганчев пред ПИК и "Ретро": Всичките ни президенти са мушмули. Отечеството ни потъва като тесла в кладенец (ПИК, 10 април 2016 г.)
  • Брутално: Млад мъж изнасили и уби кучето на 8-годишно момченце (БЛИЦ, 13 април 2016 г.)
  • Разкритие на БЛИЦ! Лозан Панов-Камората с нова схема за източване на пари, измита неудобни кадри от ВКС. Скандалният шеф на съда наел външна фирма да оценява администрацията, скъсват се да попълват анкети: Скандалният шеф на Върховния касационен съд Лозан Панов е измислил нов начин да източва бюджета на институцията и да размита неудобни кадри от администрацията. Камората е наел външна фирма, която да прави оценка на работата на служителите във ВКС. Това научи БЛИЦ от отлично информирани източници. (БЛИЦ, 13 април 2016 г.)
  • Жени Калканджиева не изтрезняла три дни в столичен клуб. Изглежда като пребита, от шеметна красавица се е превърнала в запусната лелка, твърди свидетел на запоя:
  • Мис България Жени Калканджиева отново се е хванала здраво за бутилката, съобщи HotArena, като се позова на сигнал от свой читател. Красавицата е участвала в тридневна алкохолна вакханалия в Студентския град. „Жени Калканджиева не изтрезнява трети ден в столичен клуб”, пише в сигнала. Миската се излагала, като се правела на тийнейджърка. „По една бутилка водка на вечер я пращаше директно под масата. Гледката не е много приятна, особено щом става въпрос за красива жена с претенции. Ужасно е да я гледаш как се клати и залита на дансинга, а след това да заспива на пода!”, твърди очевидецът. (БЛИЦ, 13 април 2016 г.)
  • БЕСЕН СКАНДАЛ В ЕФИР! Размазаха генерала гном Атанас Атанасов, Ани Цолова изкрещя: Подайте си оставката незабавно! Той истеряса (обновена) (ПИК, 18 март 2016 г.)
  • ЕКСКЛУЗИВНО пред ПИК! Ицо Петрофф разкри шокиращи факти от гей миналото на Слави Трифонов! Вижте кой ще финансира Славуца в политиката! Изплуват нови снимки на Рада Дълбоката! (ПИК, 26 януари 2016 г.)
  • Днес легендарният рокаджия Ицо Петрофф хвърли поредната си бомба в общественото пространство, като заяви, че шоуменът Слави Трифонов е бисексуален!
  • БОМБА в ПИК! Шефката на сдружение "План Б" разкри какви са връзките между боса на "Сиела", Лозан Панов и Цветан Василев! Прокопиев иска да събори Бойко от власт заради Рада Дълбоката? (ПИК, 22 януари 2016 г.)

И един расов образец от ПИК, който би заслужил „Златното перде“, ако имаше такава награда. Затова ще го цитирам изцяло:

„ПЕДАЛИ ОБЛАДАВАТ БЪЛГАРИЯ. Вие искате ли да ни управляват мъже, които ги чукат отзад?

Радан, Лозан, Кристиан, Чехлю, Лилавата перука... Да, наистина – стига вече! Гейове, лесбийки, наркомани, травестити, сектанти, доносници на посолствата – тази шайка сбърканяци иска да спасява България от модела КОЙ.

Автор Недялко Недялков

15:38/17.01.2016 г.

Бойко обича жените. Радан обича мъжете.

Това е положението.

Не желая да ме управляват мъже, които ги чукат отзад и лапат пишки. А после си правят селфита на гениталиите и ги разпращат на любовниците си.

Сигурно звучи грубо, даже просташко, хомофобско. Това е положението. Добрият тон трябва да отстъпи на здравия разум, ако не искаме сбърканяците да завладеят държавицата ни.

Вие искате ли да ви управляват мъже, които ги чукат отзад? Радан Кънев, Лозан Панов, Кристиан Таков, Росен Плевнелиев-Чехлю, Асен Генов-Лилавата перука, Найо Тицин, Росен Босев, Венелин Петков, Антоанета Цонева, Галя Прокопиева... Педали, лесбийки, асексуални, травестити, наркомани, сектанти, доносници на посолствата и Брюксел?

Аз защото не искам.

Педалът не е вреден сам по себе си, педалът е вреден, когато задрапа към властта. И когато се изживява като морален съдник.

Педалът е зависим, педалът те клепа, педалът те дебне в гръб и не непременно за да ти го вкара. Породата му е такава.

Откъде накъде ще ме нарича "мафиот" някакъв клетник, известен сред гей общността като Рада Дълбоката? Ако "мафията" са нормалните хетеросексуални българи със здрави семейства и потомство, значи съм "мафиот".

Бойко имал любовници... Ще има, разбира се, нали е мъж в разцвета на силите си. По-добре той ли да стане нечия любовница – като Радан? За "либералките" да си педал е гордост. Посвещаване, инициация. Да си "чукач" е тъждествено на мракобесник и ретроград. Регресивен елемент, който спъва модерния лайфстайл, заченат в перверзии.

Не е време за куртоазия. Време е да наричаме нещата със собствените им имена. "Протестна мрежа" и кръгът "Капитал" са пълни с "амбриажи" и "двуцевки". Сега искат да ни ги насадят във властта.

Аз обаче не желая да ме управляват мъже, които лапат пишки. Лапат ги в буквалния, не в преносния смисъл.

Ще ги гоня до девето коляно, пък нека минавам за слуга на Пеевски, Борисов и модела КОЙ. В модела КОЙ поне меките китки са дефицит.

При модела „Кой“ нямало меки китки, пише „ПИК“, затова пък някои с твърда ръка прибират по джобовете...

Това е голямата битка. За каквито и идеали да ви говорят, става дума за обладаването на България от хомосексуалистите.

Ще им позволим ли?

Прав сте, господин Лозан Панов, наистина сте прав – стига вече!“

Дори въображението на Марк Твен и Алеко Константинов не би стигнало дотук.

Има обаче и по-просветени „пердета“. Ето едно:

"Маковей и анатомията на червата

Валери Найденов

Брюксел е машина за разбиването на нациите

Писмото на Моника Маковей е нагледен пример как Брюксел ерозира и убива нациите. Претенциите на тази евродепутатка към България са преувеличени поне 1000 пъти. Дето се казва – от мухата слон прави. А от слона – кюфтета.

Много от маковейщините са абсурдни. Защо например Софийският университет да преподава атомна физика на румънски, когато всеки ром може да я учи в Букурещ? Или защо в българската църква да се въведе богослужение на румънски, когато тя е именно българска и автокефална? Има си румънска църква. Има и арменска.

Ако Маковей беше румънски депутат, щеше да пише не на Бойко, а на арменския поп. Просто защото това е от сферата на междудържавните отношения. Цялото се договаря с цялото. Румъния като цяло няма никакъв интерес да бърка в попарата с малцинствата, тя си знае защо..."

Освобождаването на словото от комунистическата цензура у нас в много случаи преля в обратната крайност – скъсване с елементарното приличие и с уважението към читателя. Беше заличена границата между публичния и уличния език. Това беше добре дошло за целите на пропагандата. В нейния арсенал влезе необузданата словесна агресия. Започнахме да я приемаме като нормално явление, в реда на нещата. За това допринесоха слабостите в правосъдието, липсата на преследване и разубеждаващи наказания за обида и клевета, за разпалване на омраза и подстрекателство към насилие, за проповядване на расистки и тоталитарни възгледи. Тези, които по този начин "освободиха" езика на медиите, разполагаха с пари не само да го правят, но и да си плащат глобите, ако случайно им се наложи. Не им се налагаше много често. И не беше много скъпо. Вече 26 години в България има медии, които се създават и използват като инструменти за психически тормоз, предназначени да разделят и да озлобяват хората, да изнудват бизнеса или да пречупват политическия опонент.

  • Истерия. Задача на пропагандата може да бъде да поддържа публиката в състояние на постоянна тревожност. Първо да я алармира с проблем. След това да я облекчи с рецепта за решение. После пак да я алармира. И пак да я успокои. Проблемът е като врага – служи да те плаши и да те кара да любиш и мразиш. Да любиш този, който го решава, и да мразиш този, който го причинява. Плашенето, както и повтарянето на клишета трябва да са дозирани, за да не предизвикат обратен на желания ефект.

Гьобелс подчертава, че пропагандата трябва да ограничава тревожността и страховете на населението (откриване на обекти, рязане на ленти – б.а.) и да ограничи въздействието на чувството за безсилие (военни маневри, можем сами да пазим границата, не ни трябва НАТО - б.а.). Тя трябва да бъде внимателно планирана по време и съдържание, да бъде ръководена от един център и да изпреварва ходовете на противника.

Типичен пример за пропагандно инсцениран проблем при първото правителство на ГЕРБ беше измислицата, че с планирани промени в директива за тютюна и тютюневите изделия ЕС иска да забрани влагането на ориенталския тютюн в цигарите и по този начин да унищожи поминъка на много български тютюнопроизводители. Европейската комисия веднага опроверга този слух, тръгнал от тяхна браншова сбирка и разпространен с помощта на правителствената пресслужба. Но част от медиите у нас не престанаха да го повтарят, докато тогавашният министър на земеделието Мирослав Найденов не дойде да се срещне (съвсем излишно) с ресорния еврокомисар и след това победоносно да обяви, че Европа няма да забранява ориенталския тютюн, защото той, министърът, е убедил "Брюксел" да не прави това и така е "защитил националния интерес".

Редовното, но дозирано насаждане на страхове и несигурност у публиката може да бъде изгодно за статуквото. Те ще я карат да иска стабилност и да се противопоставя на промяната. Така пропагандата може да бъде разбирана и като емоционален рекет. Да, това правителство не ми харесва. Но трябват ли ми избори? В тази криза? При тези бежанци? При тази Русия? И при тази Турция? И при тази Европа? И да има избори, какво променят те? Има ли алтернатива?

"Ако ми казвате, че няма алтернатива, значи ми казвате, че няма демокрация", каза веднъж Даниел Кон-Бендит, легендарният лидер за зелените в Европейския парламент.

Истеризирането на публиката унищожава средата за спокойни и информирани дебати, отваря път за емоциите да надделеят над разума.

Внушаваният проблем може да отклонява вниманието на хората от реалния, който властта предпочита да не обсъжда. Например, че се меси в правосъдието и че доверието в него е ниско.

Често съм се питал – случайно ли е, че в дните без изключителни събития, каквито са повечето, телевизиите започват новините си с някакво произшествие или с криминален сюжет – дори те да са тривиалност от полицейските сводки?

Клишетата, че добрата новина не е новина и че историята е непродаваема без драма, не дават достатъчен отговор. Трудно е да се допусне такава хронична липса на въображение у редакторите, че при световния информационен водопад всяка вечер да започват емисията с катастрофа или с убийство. По-скоро изглежда, че наистина е важно публиката им да е тревожна, а нуждата да бъде успокоявана – хронична.

  • Легитимиране. Норман Дейвис свежда формулираните от теоретиците правила на пропагандата до пет, като третото и четвъртото от тях са следните:

"3. Правилото за преливане – манипулиране на консенсусните стойности на публиката в своя полза.

4. Правилото за единодушие: представяне на твоята гледна точка така, сякаш тя е единодушно мнение на всички правилно мислещи хора; принуда на съмняващия се индивид да се съгласи чрез социален натиск и чрез "психологическа зараза".

Очевидно тук пропагандата стъпва върху конформизма. "Нашето определение за конформизъм отговаря на идеята, че дадено лице променя позицията си по посока на позицията на групата", пишат Джон М. Левин и Марк А. Павелчак в студията си "Конформизъм и подчинение".

Пропагандата често подменя въпроса за истината с въпроса за мнението на мнозинството или на авторитета. Не е важно какво казват, важно е кой го казва и колко души мислят по същия начин. Това е трансмисията на тоталитаризма. Тя експлоатира масово вкоренени стереотипи или предразсъдъци. Посланието е – ако не си съгласен, не си нормален. Щом не си нормален, не си от нашите. Щом не си свой, значи си чужд. А щом си чужд, значи си лош.

Обикнат пропаганден метод в България (а и на Балканите) е да бъде обявен обектът на обезобразяване и дискредитиране за хомосексуалист. Това не работи в Западна Европа. За културно-консервативните мнозинства в Югоизточна Европа обаче "мъжеложството" е непростим грях, срам и дори болест. Обратно – хетеросексуалността е белег на нормалност и причина за одобрение.

Най-яростната пропаганда срещу агенти на промяната в България стъпва именно върху твърдения, че са хомосексуални. Така беше при Филип Димитров и ред негови министри, така е при Радан Кънев, така беше отчасти и при Сергей Станишев, що се отнася до враговете му в консервативното крило на неговата партия и извън нея. Най-лошото в тези твърдения не е тяхната неистинност, а тяхната тоталитарност, идеята, че не можеш да бъдеш достоен, ако не си като мнозинството, ако си "обратен".

Това е посланието на еврофобското "Гейропа". То значи: този съюз не е нашият свят, той не е нашият дом, това не сме ние. Това е анти-ние, т.е. врагът.

Скандалът с т.нар. Панамски досиета направи актуален отрицателния стереотип "офшорка". Той е брутално ефикасен убиец на политически кариери и репутации, макар да обозначава напълно законна фирма. Престъпленията, с които пропагандата я свързва, се извършват обикновено преди и извън нея – избягване на данъци, натрупване на престъпни доходи.

Други любими за пропагандата "консенсусни стойности" у нас са патриотизмът и религията. Да си ляв, десен или либерал е винаги в една или друга степен проблематично, особено ако преди това си бил партиен секретар в БКП, доносник на Държавна сигурност, или и двете едновременно. И християндемокрацията, и консерватизмът, и либерализмът, и социалдемокрацията подлежат на критика и несъгласие. Но за това, че се кълнеш в любов към отечеството и се изказваш за мир и любов между человеците и взаимно опрощение, едва ли някой би те съдил.

Затова, след като свалиха Тодор Живков през ноември 1989 г., първата работа на довчерашните атеисти от Политбюро на ЦК на БКП беше да отидат в храма и да запалят свещ – пред телевизията! Затова думата "България" винаги присъства в названието на парламентарните фракции на БСП и сателитите ѝ – „Коалиция за България", "Лява България".

Идентифицирането с надидеологическото, непреходното и общочовешкото е критично важно от пропагандна гледна точка в посттоталитарното общество и за посттоталитарния човек, които неизбежно преминават през криза на идентичността. Това е точно "преливане – манипулиране на консенсусните стойности на публиката в своя полза", за което говори Дейвис.

Пример за експлоатиране на консенсусни стойности е обявяването на украинския Майдан за "фашистки преврат" с цел да се оправдаят руската анексия на Крим и помощта за сепаратистите в Донбас. Има ли някой да не е против фашизма?

Най-сетне пропагандната теза може да бъде легитимирана, когато зад нея застане авторитет. Пропагандата да бъде подпомагана от лидери с престижна позиция, препоръчва Гьобелс. През 20-те години на миналия век Йосиф Сталин работи да привлече симпатията на леви западни интелектуалци – Ромен Ролан, Луи Арагон, Андре Малро, Хайнрих Ман, Бертолд Брехт – към кампании за "антимилитаризъм", "антиимпериализъм", "антифашизъм". Днес Владимир Путин връчи руски паспорт на кинозвездата Жерар Депардийо, който избяга от данъците в родната си Франция.

Бих прибавил пропагандата, от която медиите ни преливат, към заподозрените за прословутия български дефицит на щастие. Ако тя отнема на човека свободата да знае и да мисли, значи го освобождава от отговорността сам да решава. Замества я с очакването някой друг да мисли и да решава вместо него. Няма как такъв човек да се усеща господар на съдбата си и няма да е чудно, ако се чувства угнетен. А да си угнетен и щастлив е невъзможно.

----

* И тази дума е пропагандно клише. Употребявам я умишлено.

Този материал е публикуван в списание „Клуб Z” през май 2016 година. Поради непреходната му стойност и актуалност днес го предлагаме на читателите на www.clubz.bg. Ако искате да четете качествени политически, икономически, културни и спортни материали навреме, списанието „Клуб Z” ще излиза всеки месец и през 2017 г. и можете да го намерите на будката до вас. Или да се абонирате – каталожен № 1403 за „Български пощи“ или каталожен № 525-1 за „Доби прес“.