Треперете, ето ги истинските братя Грим

Човек и добре да живее, един ден научава, че краят на приказката не е толкова светъл и прекрасен, какъвто го познава. Свикнали сме с това, че приказките на Братя Грим, които като малък (а и голям) всеки е чел – за Снежанка, Хензел и Гретел, Златокоска и трите мечки и т.н. – имат добър завършек, принцът се жени за принцесата, гърмят фанфари, а злодеите са наказани (но не прекалено, не е възпитателно все пак).

Но истината е друга. Когато за първи път през 1812 г. Вилхелм и Якоб Грим издават събраните „Детски и домашни приказки“, те нямат нищо общо с адаптираните и захаросани версии, които четем в шарените книжки днес. Сега, за първи път, повече от два века по-късно, ще четем и на български език оригиналите.

А те, повярвайте, нямат нищо общо с това „детски“ от заглавието. Рапунцел забременява от принца, злата кралица от Снежанка е родната ѝ майка, а гладна майка уведомява дъщерите си, че ще ги изяде. И още, и още.

Изданието на „Дежа бук“ е луксозно, с твърди корици (и впечатляващ изглед – на Христо Чуков), илюстрации и забележителен мащаб – 832 страници. Преводът е по оригиналните немски текстове и е дело на Слави Ганев, който обогатява приказките със стотици пояснителни бележки, биографични и родословни справки, както и обширен предговор.

„Царството на приказките е обширно, с безкрайни дълбини и висини, изпълнено с какво ли не: всякакви зверове и птици; безбрежни морета и незнайни звезди; красота, която е и чародейство, и безконечна заплаха; насладите и злочестините са остри като кинжали – пише веднъж Джон Р. Р. Толкин. – Да поскиташ из тия владения, може да бъде считано за истински късмет.“

Сега, през 2016 г., най-сетне и българските читатели имат късмета да се докоснат до истинските приказки на Братя Грим. И да потреперят.

Предлагаме ви две от историите от „Детски и домашни приказки“:

Ръката с ножа

Имало някога едно момиченце с три братчета. Майка му била загрижена единствено за синовете си. По тази причина вместо топлина, момиченцето винаги срещало лошо отношение. Всяка сутрин го карали насила да копае на полето торф, който после използвали, за да запалят огън и да сготвят. На всичкото отгоре, за тази тежка работа то разполагало само с една стара лопата.

Момиченцето обаче имало възлюбен, който бил елф и живеел в един хълм недалеч от къщата на майката. Винаги, когато то отивало до възвишението, той протягал ръка от скалата, за да му подаде един нож с необикновена сила, способен да отреже всичко. С него момичето отделяло торфа от земята и бързо привършвало с работата. След това се връщало вкъщи щастливо с необходимия товар, а когато приближавало скалата, почуквало два пъти на нея и ръката се показвала, за да си вземе ножа обратно.

Майката обаче скоро забелязала колко бързо и безпроблемно момиченцето се връща с торфа. Тя казала на братчетата, че сигурно някой му помага. И така, момчетата я проследили и видели как взема вълшебния нож. Те ѝ се нахвърлили, надвили я и го взели. След това се върнали при скалата, почукали също, както то било направило, и щом добрият елф подал китката си, я отрязали със собствения му нож. Кървавата ръка се прибрала и понеже от тогава насам елфът вярва, че любимата му го е предала, повече никога не се показва.

Шивачът, който бързичко забогатял

Веднъж през зимата един беден шивач прекосил полето, за да навести брат си. По пътя намерил замръзнал дрозд.

– Голямо ли е нещо като въшка поне, шивачът в къщата си ще го занесе!

Взел той птицата и я мушнал в пазвата си. Като стигнал дома на брат си, решил първо да погледне през прозореца, за да разбере дали има някого вкъщи. Видял обаче един дебел монах, седнал до снаха му, а на масата имало печено месо и бутилка вино. Братът на шивача тъкмо се прибирал вкъщи. Той почукал и решил да влезе. От прозореца шивачът видял, че жената бързо скрила монаха в един сандък, после мушнала печеното във фурната, а виното скрила под завивките на леглото. Понеже брат му вече бил вътре, шивачът не чакал повече, влязъл и поздравил семейството. След това седнал върху сандъка, където се криел дебелакът.

– Жено, гладен съм! Има ли нещо за ядене? – попитал съпругът.

– Не, за съжаление. Нищо няма.

Шивачът обаче извадил замръзналия дрозд.

– Боже! – възкликнал брат му. – Какво ще правиш с този дрозд?

– Ех, не знаеш ли, че тоя дрозд е доста ценен? Той познава бъдещето.

– Нека тогава да каже за твоето и нашето бъдеще.

Шивачът доближил птицата до ухото си.

– Дроздът казва – подхванал той, – че в печката има чиния, пълна с печено.

Съпругът отишъл да провери и намерил месото.

– А какво друго ти казва?

– В леглото има бутилка вино.

Погледнали и бутилката наистина била там.

– Оха! Тоя дрозд ми трябва. Продай ми го!

– Добре, твой е, само ми дай този сандък, върху който съм седнал.

Братът изобщо не се поколебал, но жена му се възпротивила.

– Не! Не може така. Сандъкът много ми харесва. Не го давам.

– Как така? Да не си полудяла? За какво ти е тоя стар сандък?

И така замяната била извършена и шивачът отнесъл сандъка с една ръчна количка.

– Ей сега, като взема сандъка, ще го хвърля във водата! Ей сега, като взема сандъка, ще го хвърля във водата! – пеел си човекът, докато вървял.

– Знаеш какво има в сандъка – викнал накрая монахът отвътре. – Пусни ме вън. Ще ти дам петдесет талера!

– Добре, това ще стигне.

Пуснал го навън, взел парите и се прибрал вкъщи. Хората се почудили откъде бедният шивач е намерил толкова пари.

– Слушайте сега – казал им той, – кожите много поскъпнаха. Заклах кравата и взех доста пари.

Останалите селяни също решили да припечелят, затова изклали всичките си волове, крави и овце и откарали кожите в града. Като се появила толкова много стока изведнъж обаче, изкупили я на безценица. Хората много се разгневели и нахвърляли кал и други нечистотии по къщата на шивача. Той прибрал всичките си вещи в сандъка и отишъл в един хан. Там попитал собственика дали може да остави сандъка при него, понеже вътре е сложил много ценни неща, които няма да са в безопасност в дома му. Ханджията с удоволствие се съгласил да приеме всичко. Като отишъл след време да си вземе сандъка обратно обаче, видял, че в него има само пръст. Ядосал се той, проклел собственика на хана и го заплашил със съд. Уплашил се той за доброто си име в града и му платил като компенсация сто талера.

Селяните отново се разгневили, че след всичко, което им причинил, шивачът се замогнал още повече. Те му взели сандъка и го натикали вътре. След това го хвърлили в реката и течението го понесло.

– Няма да го направя! – викнал той. – Няма да го направя! Дори всички да го искат от мен!

Един овчар чул това и се обърнал към него:

– Какво няма да направиш?

– Ех – отвърнал шивачът, – един цар нещо го прихванало и казал, че който мине по цялата река с тоя сандък, ще се ожени за единствената му дъщеря, но аз съм решил да не го правя, пък каквото ще да става!

– А не може ли някой да те смени и той да се ожени за княгинята?

– Може, разбира се!

– Аз ще те сменя.

Шивачът излязъл от сандъка, а овчарят заел мястото му и останал затворен вътре. Веднага след това реката го понесла нататък. В това време хитрецът взел цялото му стадо и го повел към дома си.

Почудили се селяните как се е върнал и откъде е взел толкова овце.

– Потънах дълбоко-дълбоко във водата – казал им той. – Като стигнах дъното, там намерих това стадо и го поведох със себе си.

Хората веднага тръгнали към реката, за да си вземат овце. Небето било ясно и безоблачно.

– Ей ги овцете – долу! – викнали всички, понеже помислили, че виждат нещо.

– Аз ще скоча първи! – заявил кметът. – Като поогледам, ако всичко е наред, ще ви извикам.

Като влязъл вътре, водата изпличкала: цоп! Другите помислили, че им вика Айде, хоп!, и всички се хвърлили вътре. И така цялото село останало за шивача.

Площад Славейков