Диригентът Найден Тодоров зае директорския пост в Софийска филхармония на границата между две управления в Министерството на културата. Но дори да няма пълната подкрепа на министъра (който и да е той), диригентът трябва да спечели по-важната битка – за обединението на оркестъра. Съставът е раздиран от междуособици далеч преди напускането на дългогодишния им титуляр Явор Димитров. Скандалите – някои от които станаха публични – бяха в пълно противоречие с идеята за хармония в този елитен филхармоничен оркестър. Сега новият директор има амбицията да накара гласовете на 220 инструмента да зазвучат в един.

Поканихме на разговор Найден Тодоров, за да научим как смята да управлява в сложна и враждебна среда – междуособиците в оркестъра, смалилата се публика и ограниченията във финансирането, наложени от държавата.

– Г-н Тодоров, със страх ли заемате директорския пост в Софийска филхармония, или с амбиция?

– С надежда. Няма как да изпитвам страх от една институция, която познавам от много години и към която винаги съм изпитвал силни чувства. Ситуациите около, преди и след конкурса за директор създадоха у мен известно напрежение, но в крайна сметка моята история със Софийска филхармония ми дава една увереност, че имаме бъдеще заедно.

– И все пак ви предстои битка. С какви оръжия влизате в нея?

– Вярвам, че работата, която вършим, би постигнала много малко с битка. Бих имал успех, ако успея да спечеля доверието на хората. Оттам нататък идва страшното. Веднъж получил тяхното доверие, човек трябва да го запази. За мен Софийска филхармония е представителният оркестър на България, институция, която през последните години се е затворила в себе си. Причините са комплексни: икономическото положение в страната, вътрешни проблеми, отношението към културата на хората у нас. И най-важната ни задача е да си върнем уважението на зрителите, да ни възприемат като част от своя живот. Имам предвид концертите, а не скандалите. От друга страна, музиката винаги е била едно от малкото оръжия на България за добро представяне в света. Затова представителният български оркестър би трябвало да има по-широко участие в музикалния живот извън страната. И за разлика от другите български състави, които гостуват на различни места, по различни поводи, гостуванията на софийска филхармония трябва да са много по-внимателни, тъй като тя не представя един оркестър, а цялата българска музикална култура.

– Казвате, че Филхармонията е изгубила доверието на своята публика, с какво точно?

– Политиката на Филхармонията се променяше прекалено често през последните години – не бих казал дали за добро или не, просто е различно, а това създава несигурност. Преди години съществуваше тъй нареченият филхармоничен ден – четвъртък, ден за концерти. Защо е бил точно четвъртък, сигурно никога няма да разбера. Но през последната година концертите на Филхармонията се програмират в различни дни и един утвърден от времето навик започва да се разрушава – а публиката така или иначе не е много. От друга страна, ако се погледне настоящия сезон, могат да се забележат много интересни чуждестранни имена, някои от които имат потенциала да се превърнат в звезди… но значимите български музиканти отсъстват в значителна степен.

– Светлин Русев често излиза с Филхармонията… Веско Ешкенази от известно време липсва, а Васко Василев не съм чувала да е свирил заедно с този оркестър. Но пък Соня Йончева имаше концерт с Филхармонията…

– Според мен ние можем да изредим всеки един от тези концерти не заради друго, а защото това са събития – случило се е нещо много интересно. Обичайните филхармонични концерти са с чужди гости, но големите събития са с български звезди. Този факт ме прави щастлив, защото говори много добре за това какво България дава на музиката по света – у нас обаче концертите на онези, които формират българската музикална култура, са рядкост.

– Има диригенти, чиято биография е свързана със Софийска филхармония, но по една или друга причина не са излизали начело на Филхармонията от десетки години. Това са Минчо Минчев, Емил Табаков… Вие бихте ли ги върнали?

– Ще направя всичко възможно те да се върнат във Филхармонията.

– И Емил Табаков ли?

– Дори Емил Табаков. Той е голям диригент, цяла ера в историята на Софийска филхармония. Смятам, че големите български изпълнители трябва веднъж на една или две години да се появяват в афиша на Филхармонията. Това включва Пламен Джуров, Иван Кожухаров, Станислав Ушев, Павел Владев, Иво Венков… Също Веско Ешкенази, Минчо Минчев, Светлин Русев, Мила Георгиева, Людмил Ангелов – това са изпълнители, с които ние се гордеем по света, защо не се гордеем и в Софийска филхармония с тях? Надявам се на тяхната позитивна реакция. Времето лекува раните. Отношенията между хората имат върхове и спадове, но когато говорим за големи български музиканти, те не бива да бъдат пренебрегвани от афиша.

– Какво от грешките на вашите предшественици на поста не бихте сторили?

– Всеки е водил много различна политика. Моето виждане е, че трябва да показваме най-доброто от света, което можем да докараме тук, но в същото време трябва да представяме и българското. А проблемите, когато има такива, трябва да се решават вътре, преди да станат такава бомба. Понякога това не се случва от злонамереност, друг път човек е така улисан в задачите, които сам си е поставил, че не забелязва тлеещите конфликти, докато не се превърнат в пожар. Българите сме силно емоционални хора и големи индивидуалисти.

 – Остава ли в състава на Филхармонията вашата основна конкурентка за поста – цигуларката Светлина Терзиева, която управлява временно оркестъра преди вас?

– Няма причини да не бъде в оркестъра. Към настоящия момент тя е подала молба за 6-месечен неплатен отпуск, след което, предполагам, ще се върне във Филхармонията. Нямам лични проблеми с нея. Борила се е за позицията на постоянно изпълняващ длъжността директор и това е нещо нормално. И преди съм работил с хора, с които сме били конкуренти за една и съща позиция. Въпросът е човек да овладее своята индивидуалност.

– Какво наследство ви оставя Светлина Терзиева?

– Поставила е някои много интересни акценти в сезона, но те се забелязват само от тесните специалисти. Заложила е на произведения, които рядко се изпълняват и у нас, и по света; както и на изпълнители, известни в други държави, но не и у нас. И все пак неизвестни изпълнения с неизвестни изпълнители е лошо съчетание за публиката в България – защото всички ние е страх от непознатото, не само публиката. Хората тук не обичат неизвестността и понякога предпочитат лошото пред неизвестното.

Не мисля, че когато един човек спечели конкурс за директор, той трябва да застъпи веднага. Защото предишният директор е водил друга политика и трябва да има шанс да си я завърши. В цял свят е така.

Но аз ще се постарая да не нанасям корекции в така съставената програма – и то по една много обикновена причина. Не смятам, че конкурсите за директор у нас се провеждат по правилния начин. Но не в този смисъл, в който тя го твърди. Не мисля, че когато един човек спечели конкурс за директор, той трябва да застъпи веднага. Защото предишният директор е водил друга политика и трябва да има шанс да си я завърши. В цял свят е така. Примерно през 2016 г. Виенската филхармония обяви своя нов директор, който застъпва през 2020 година. Същото беше и при настоящия директор, който застъпи след като една цяла година в операта и двамата директори (старият и новият) имаха кабинети. Единият водеше политиката на операта за настоящия сезон, а новият – за следващия сезон. Това създава приемственост и лишава обществото от тези сблъсъци, които виждаме у нас. Оркестърът може да доизживее с удоволствие периода на предишния директор и да се запознае с новия.

Нека си спомним каква беше ситуацията преди години с Националния музикален театър и Старозагорската опера, когато новоизбраните директори не бяха допуснати да влязат в сградата. Този страх от непознатото би бил лесно решим с едно по-дългосрочно предаване на властта. У нас обаче понякога се случва човек да направи така, че след него да не могат да продължат.

– Това не е конкретният случай с вас, нали?

– Надявам се, че не е.

– В чужбина управлението на оркестър, подобен на Софийската филхармония, е разделено на няколко души. При вас как ще бъде – вие еднолично ли ще управлявате?

– Моята идея е да има един междинен период, в който оркестърът ще се запознае с някои диригенти, за да си хареса един или няколко. В крайна сметка е добре оркестърът да избере своя главен диригент – такава беше практиката в Берлинската филхармония. Дава се списък и се гласува анонимно – така ще постъпя и аз. Но самият избор на имена ще бъде, след като музикантите са имали възможност да работят с тези хора.

– За това ще ви бъде нужен вероятно един сезон?

– Може би по-малко от един сезон. Надявам се до средата на следващия да можем да се зарадваме с един главен диригент, който съвместно и с администрацията, и с мен, и с оркестъра да започне работа.

– Възможно ли е вие да сте този главен диригент?

– Не. Аз ще се радвам много да дирижирам Софийска филхармония и честно казано, ако на мен ми се отнеме възможността да я дирижирам, вероятно ще се откажа от позицията, която заемам в момента.

– Вие ще бъдете администратор, главният диригент ще е художественият ръководител, а кой ще определя репертоарната политика?

– Надявам се да я правим заедно с главния диригент. Ще търся комуникация и с музикантите, за да видя, че имаме общи виждания за бъдещето на оркестъра. В България всички се оплакват как се формират конкурсите за директори, как се случват, но малцина се замислят за по-големия проблем – какво представлява тази длъжност. Защото каквото и да реши диригентът, отговорността се носи от директора. В моята длъжностна характеристика пише, че аз отговарям за художествено-творческите процеси и за художественото израстване на състава. Тоест, ако главният диригент води различна от моята политика и се издъни, това ще бъде мой проблем. Затова при търсенето на главен диригент ще се оглеждам за личности, с които имаме общи схващания за бъдещето на състава.

На запад има две различни практики. Едната е тъй нареченият немски модел за управляване на подобен институт: триумвират със сравнително равни права – административен директор или интендант, главен диригент и финансов лидер. Американският модел е съвършено различен: има изпълнителен директор и музикален директор. Музикалният директор е диригент, а изпълнителният директор е администратор, но и двамата са подчинени на борд на директорите. В България художествената, административната и финансовата политика е в ръцете на един директор. Лошото е, че не съществува вид образование, което да подготви човек и за трите едновременно. Ако разбира от едно, то другото ще куца.

– Какъв е вашият случай? Вие имате опит в Русе. И доколкото знам направихте няколко турнета, които закрепиха финансовото положение на операта.

– Така беше. В Русенската опера се борехме непрекъснато с промените във финансовите изисквания към нас. Търсехме различни варианти. Това е част от цялостния проблем в България – правилата се сменят много често. Винаги съм твърдял, че при изяснени правила няма политика, която може да събори моите идеи. А правилата за 2017 г. ще ги разберем до броени дни. Надяваме се да няма изненади, но кой знае…

– Защо се сменят толкова често, какво е вашето обяснение?

– Според мен Министерството на културата се намира в сложна среда, в която не може да води дългосрочна политика. То винаги зависи от Министерството на финансите, което му налага ограничения. И за да оцелее самото Министерство на културата, то започва да налага рестрикции надолу по веригата.

Ще дам пример с прословутия делегиран бюджет. Имам двойствено впечатление към него – мога да говоря и за хубавите, и за отрицателните му страни. Проблемът е, че се създава една абсолютно отворена финансова система, а бюджетът на Министерството на културата е ограничен. И когато един или два института, както се случи миналата година, направят по-големи приходи, министерството се явява в невъзможност да изплати субсидията, която по собствените му правила трябва да изплати, и се налага да прави системи в системата, да слага допълнителни ограничения, за да удържи финансовия натиск върху себе си. Това показва нестабилност в системата. И когато се опитат да я коригират, отново настъпва проблем – в момента, в който се направи да е добре за едни, за други става лошо.

Една и съща субсидия има в Русенска, Старозагорска, Варненска, Бургаска, Пловдивска опера – градове с абсолютно различна икономическа среда. Симфоничните оркестри във Враца, Видин и Шумен получават субсидия на лев от билет. Националната филхармония получава субсидия от 6 лева. Оперите в Русе, Варна, Бургас, Стара Загора, Пловдив получават по 6 лева на билет. Националната опера получава по 4 лева. Тази система е балансирана изцяло на приходите и разходите. И се оказва, че например Пламен Карталов от Софийска опера е наказан за това, че е добър мениджър. Образно казано. Според мен трябва да има действително разграничаване от една страна на националните институти, които са представителни за България, и от друга страна на големите регионални институти, които поддържат огъня на културата в тези места. А от трета страна – да се подкрепят малки бисерчета на места, които да показват на хората нещо, което те иначе не биха видели. Финансирането на тези три категории би трябвало да бъде на различен принцип. Не говоря за суми, а за принцип на финансиране.

Софийска филхармония примерно би следвало да подпомага развитието на българската музика. Но публиката тук се притеснява от непознати неща. Ако ние поръчаме, което би трябвало да е политика на националните културни институти, на българските композитори да пишат за нас – какво се случва с публиката? Трябва да има формула, която да ни кара да се чувстваме сигурни в това, когато ние се обърнем към композиторите си. Най-известният конкурс за композитори у нас е „7/8“. Българските културни институти би следвало да търсят и да откриват талантите у нас. Да им дават сцена. Настоящата система прави съвършено обратното. Вместо да търсим неизвестното, ние търсим мечките.

– Какво разбирате под „мечки“ в класическата музика?

– Преди няколко години няколко оркестъра работиха с един страхотен актьор и певец – Руслан Мъйнов. Публиката не идваше, защото концертите са страхотни, каквито те бяха, а защото знаеха кой е Руслан Мъйнов. Нашият късмет беше, че този човек изпитваше влечение и към класическата музика. Той е тенор, звучи доста школувано и пееше сериозни оперни арии, които някои тенори не биха се хванали да изпълняват.

Ще ви дам един пример за „мечка“, която – за съжаление – не желае да играе тази роля, един изключителен български цигулар – Васко Василев. Той би могъл да влезе в тази роля, но не иска. С него българските състави биха могли да изнервят Министерството на културата.

– Как мислите – дали новият служебен министър на културата има воля да коригира Методиката на финансиране на сценичните изкуства? Двамата навярно се познавате от Русе, където той беше театрален директор, помните и как той напусна поста си там.

– Трябва да кажа нещо в този ред на мисли. Невинаги съм съгласен с оценките, давани от Министерството на културата. Защото това, че в даден момент определен лимит не е достигнат или не е надвишен, не означава, че съответният директор се е справил.

Спомням си с див ужас 2010-2011 година, те бяха потресаващи за мен, защото получих писмо какви съкращения трябва да направя… Да, българската култура има нуждата от реформа, но според мен тя трябва да бъде много по-обмислена и реформа не бива да се осъществява, когато няма пари. Не защото трябва да се спестят едни пари, а да се осъществява, за да се повиши ефективността на съществуването на тези институти. За времето, когато Рашко Младенов беше директор, аз останах с впечатлението, че артистите доста го харесваха. А честно казано имах и интересни лични преживявания с него. Той дойде при мен и ми каза, че иска артистите от театъра да пеят с оркестъра. Бях шокиран, а той ми обясни, че при известна подготовка би могло да се получи. Публиката беше в див възторг от крайния резултат.

– Твърдите, че Реформата чисто финансово не влияе добре на културата. А като естетика каква е културата след въвеждането на Реформата? Не намаляха ли събитията?

– Събития има, но те не са заради Реформата, а понякога са дори въпреки нея. За мен събитие е този Вагнер-цикъл, който се случи в Софийска опера. Но това са еднократни събития. Единици.

– Наблюдава се и бум на халтурата при тая Реформа…

– Да не мислите, че Русенската опера не се е издържала също с халтура? И в Софийска филхармония не всичко е високо изкуство. Има и халтура. Но музикантите не са виновни. Пак ще дам един пример. В Австрия има разделение на изкуството – сериозно и развлекателно. За тях развлекателното е музиката на Йохан Щраус.

– Има известна разлика с масовата култура в България.

– О, да, тя тук въобще не е Йохан Щраус. И какво се случва в Австрия – тъй нареченото сериозно изкуство се субсидира добре, а на развлекателното се създава мотивация да се развива от печалба на пари. Държавата трябва да направи това разделение – кое е сериозно изкуство, кое е развлекателно.

Невинаги съм съгласен с оценките, давани от Министерството на културата. Защото това, че в даден момент определен лимит не е достигнат или не е надвишен, не означава, че съответният директор се е справил.

– Да се върнем към наследството, което ви остави Светлина Терзиева. Имате заместник-директор, назначен безсрочно. Познавате ли новия си заместник в Софийска филхармония?

– Вече се познаваме. Гошо Мерджанов. Бивш военен. Искам първо да се запозная с него. Да си изградя представа за цялата администрация, понеже тя е доста голяма. Не искам да говоря с подробности. Защото ако започна да разказвам какво съм видял, създавам предварително отношение. Преди да тръгна да действам, искам да си създам лично впечатление за всеки един от тези хора. Какви са неговите качества, неговите възможности и място в Софийска филхармония.

– С какво полковник Мерджанов би могъл да ви бъде полезен?

– Добър въпрос, на който нямам отговор. Първо ще се запозная с работата му, и в случай че тя не отговаря с позицията, която заема, ще го помоля да се разделим.

– Какъв репертоар ще заложите за следващия сезон?

– Няма да говоря за имена и произведения, а за принцип. Чрез комбинация на популярни произведения с нови, непознати за нашата публика имена. И обратно – качествени, но непознати за публиката произведения, ще бъдат представяни чрез изпълнители, които зрителите познават и обичат. Винаги да има нещо, за което хората да се хванат и поискат да дойдат на концерт. В противен случай изчезва балансът и независимо от добрите намерения, се губим.

"Площад Славейков"