Европа на две скорости е новото 20 за българските политици. Моментът, в който това послание дойде откъм Брюксел съвпадна с предизборната кампания у нас. И естествено породи буря от "справедливо негодувание срещу лошата Европа, която за пореден път ни оставя в задния си двор".

Начело на парада срещу идеята "Европа на две скорости" застана лидерът на БСП Корнелия Нинова.

"Категорично не сме съгласни с развитие на Европа на две скорости. Заявавам позицията на БСП, ние категорично не сме съгласни с това. Влезли сме в ЕС като равнопоставени държави и искаме да бъдем такива. Не приемаме развитие на Европа на две скорости, защото това би се отразило пагубно", заяви Нинова.

Ако българската евроинтеграция се забави това наистина би било пагубно за нас. Точно от Нинова обаче, която продължава да разчита на евроскептицизма и криворазбрания патриотизъм, за да повиши изборния си резултат, тези думи са леко изненадващи.

Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов също заяви, че не е допуснал и няма да допусне Европа на две скорости. Аргументира се с това, че според изискванията от Маастрихт държавите не трябва да имат повече от 3% дефицит, а външният дълг не трябва да надвишава 60%. Докато неговото правителство оставило страната с бюджетен излишък, с 0% дефицит и с 27% външен дълг.

"ГЕРБ държа България на първа скорост, заедно с отличниците в Европа. На Балканите няма по-стабилна и напреднала държава от страната ни", гордо заяви наскоро Борисов.

Всеки български политик, който коментира по подобен начин идеята за т.нар. "Европа на две скорости" или не може, или не иска да разбере за какво става въпрос. Истината е, че тази новина е изключително добра за България. Вярно, добра е за обществения интерес, не за родната олигархия.

Редица европейски лидери вече поясниха, че никой никого няма да изключва или пък насила да праща по задни дворове. Идеята е проста и ясна - интегрираш се толкова, колкото искаш и за колкото имаш възможност. Българският интерес също е ясен - възможно най-голяма интеграция, при това не само де юре, а и де факто.

Ако Европа на две скорости стане политическа реалност ситуацията очевидно много ще наподобява времето, когато България водеше преговори за влизане в ЕС. Това бе в първото десетилетие на новия век и бе единственото време, в което все пак се вървеше с ускорени крачки към европеизацията на страната. Тогава се направиха първите, макар и доста плахи, промени в Конституцията, свързани със съдебната реформа. Тогава се прие законът за конфликт на интереси. В началото тогавашните депутати не разбираха какво точно означава това понятие. Когато им се изясни рипнаха като ужилени.

"Ако се приеме този закон цялата местна власт ще бъде блокирана", гръмко говореше един депутат от БСП.

Без да осъзнава, че този му аргумент не е нищо друго, освен най-откровено признание за каква шуробаджанащина иде реч у нас. Въпреки подобни изявления обаче законът в крайна смекта бе приет. А конфликтът на интереси като понятие и практика все повече започва да се налага у нас, макар и бавно и мъчително.

По времето когато България преговаряше за влизане в ЕС бе създадена и комисията за отнемане на престъпно имущество. И тя стартира трудно, със скандали, но все пак вече започна да дава резултати.

Целият този процес обаче замря веднага, след като влязохме в ЕС през 2007 г. Заплахата членството ни да бъде отложено вече не съществуваше и политиците ни се разпищолиха. Всеки глас за продължаване на проевропейските реформи бе задушаван с призиви за по-малко слушане на Брюксел и повече патриотизъм, който според политиците се изчерпва в защитаването на привилегиите на българската олигархия.

Не е права Нинова, че влязохме в ЕС като равнопоставена държава. Влязохме с механизъм за европейско наблюдение, който да следи как се справяме със съдебната реформа и борбата с корупцията. Този механизъм обаче не се оказа достатъчно ефективен. В първите години докладите на ЕК имаха някакъв отзвук у нас, докато сега политиците гледат на тях с насмешка. Европа се опитва да ги вкара в релси и чрез други способи - Шенген, еврозоната. Те обаче също не хващат дикиш.

Ето защо угрозата България да забави своята евроинтеграция, да остане и де юре в задния двор на Европа, където продължава да бъде де факто, може да се окаже изключително добър способ за активизиране на замрялото ни през последните години обществено развитие. Европейски натиск и обществена активност - това е рецептата за вкарване в правия път на политиците и техните задкулисни началници. Това е и единствения начин България лека-полека да стане като онези държави, в които емигрират мнозинството българи.

Накратко политиците няма защо да се репчат на Европа, че ни смята за втора ръка хора. Ако са искрени и наистина не искат България да е на по-бавна европейска скорост те просто трябва да спрат да дърпат ръчната спирачка.

Всеки български политик, който:

- крепи настоящото олигархично статукво, неговата съдебна система, особено безконтролната прокуратура, организирана по съветски модел;

- възползва се или най-малкото нехае за огромната корупционна среда на законодателно и административно ниво;

- се опитва да продава балкански тарикатлъци, вместо да се придържа към европейската солидарност по темата с бежанците и по други теми;

- громи лошия Брюксел в предизборната си кампания, за да трупа евтини дивиденти;

- се грижи повече за интересите на Путинова Русия, вместо за интересите на своята собствена държава, която е и членка на ЕС,

държи България в задния двор на Европа.

Докато мнозинството политици у нас, без разлика на партиен цвят, се придържат към подобна линия на поведение Брюксел няма защо да забавя скоростта ни. Ние си оставаме най-обикновени европейски охлюви.