Павел Васев е личност, чиято визия за българската култура често е непопулярна и предизвиква дебати, а нерядко и конфликти. Но той винаги държи на своите кое, как и защо – и ги следва докрай. Затова продължава да е сред най-ценените фигури в родното изкуство – и то във враждуващи помежду си лагери. Павел Васев може би е единственият, който поставя в едно положително изречение антиподи като Вежди Рашидов и Александър Морфов, Светлин Русев и Георги Господинов.

Васев бе сред малцината директори на Народния театър – трупа от особени характери и силни индивидуалности – който бе изпратен от актьорите с любов. На прощалното му тържество всички присъстващи бяха с фалшиви мустаци. Днес Човека с мустака ръководи Българския културен институт в Москва и организира гостуването на някои от най-интересните събития у нас в руската столица.

Павел Васев отговаря на традиционната рубрика на сайта "Площад Славейков" - „Въпросите на Площада“.

– В крак ли е с времето българското изкуство?

– Аз харесвам фактите на българската култура и изкуство. Обикалям света, гледам, слушам и чета много и намирам явни признаци на културни явления от европейско ниво в България.

– Има ли родни произведения, които поставяте на световно ниво?

– Да, поезията на Борис Христов (към поезията на Георги Борисов съм особенно пристрастен), спектаклите на Сашо Морфов, пластиката на Вежди Рашидов, анимацията на Николай Тодоров и Анри Кулев, картините на Стоян Цанев-Нанкиса…

– Кои според Вас са тримата най-влиятелни български творци?

– Влиятелни в какъв смисъл? Много повлияха Светлин Русев, Стефан Цанев, Георги Господинов, Маргарита Пуева, Рангел Вълчанов, Леон Даниел, да не говорим за Борис Христов, Гяуров, Гена Димитрова, днес много влияе на оперното изкуство Пламен Карталов…

– А кои са недооценените?

– Твърде много са. И ако за литературата, изобразителното изкуство, киното може да се намери и „втори живот”, то това не е така за театъра и операта. Те живеят днес и сега. Там са най-недооценените. Примерът с Любен Гройс – трябваше от СССР да дойде главният редактор на сп. „Театр“ Михаил Швидкой, за да ни каже че това е знаменит театрал. Но нито Копринка Червенкова, нито Любомир Тенев или други оператори на театралната критика имаха смелоста за това.

– Необходимо ли е да сте част от нечие лоби, за да имате успех?

– Според мене – не. Успехът е променлива величина. И лъжлива.

– Посочете три културни събития, които очаквате с нетърпение.

– Преди всичко те са свързани с моята работа – първото е представянето на съвременната българска книжнина, която аз много харесвам, на 30-я Московски международен панаир на книгата през септември. Там сме си поставили задачата да защитим по достойнство произхода на азбуката, на която пишем и четем, да представим научните изследвания на нашите институти в областта на езикознанието, историята на българската писменост и литература, както и най-интересни нови издания на български автори. А също така и преведените вече 10 нови български романа на руски език, които се разпространяват в Русия от 2013 г. насам.

Второто е проектът, който подготвяме съвместно с „Мосфилм” – „История и кино”.

И третото е гостуването на Софийската опера и балет на сцената на Болшой театър през май 2018 г. с четирите спектакъла от „Пръстена на нибелунгите”.

– Кое за Вас е най-значимото културно събитие в последно време?

– Не мога да преценя. Аз съм пристрастен много към авторите, които харесвам. Елин Рахнев тия дни ми изпрати едни свои стихове – още не мога да се освободя от тяхното влияние. За мен това е събитие.

– Кои три български издателства публикуват най-стойностните книги?

– Според моите интереси това са „Жанет 45”, „Захари Стоянов” и „Колибри”. Но има и други, които са много добри, „Изток-Запад” да речем… но в други области.

– Будител ли е днешният интелектуалец?

– Решително не. Той е затиснат в дъното на сандъка на нашето общество. Не може само да се руши.

– Кои са класиците в съвременното българско изкуство?

– Категорично съм против всякакви класации. Това е интимен процес и трябва да се уважава отношението и пристрастието на всеки. Тия, дето се обявяват за експерти и определят кой е по- и най-, обикновено бързо изчезват от хоризонта. Защото класацията, която правят, замества страха им от фактите на качеството в изкуството.

– Трябва ли да има специална държавна политика по отношение на живите класици?

– Трябва да има държавна културна политика. Тя не бива да се персонализира. Сега има само бюджет за културна дейност, пари за културни политики въобще няма.

– Какви са критериите, по които да бъде определяно кои са класици?

– Няма такива. Класиците нямат нужда от критерии. Те сами си определят хоризонта, сами са си достатъчни и обикновено не искат нищо от никого.

– Има ли битка между млади и стари в родното изкуство?

– Не. Няма такъв сблъсък.

– Страдат ли от предразсъдъци хората на съвременното изкуство у нас?

– И още как. Но това е страдание на безпомощните. Тези, които могат, страдат за душите ни. Това е друго страдание и няма нищо общо с предразсъдъците.

– Коя тема е пренебрегвана от съвременните български творци?

– За темата „къде бяхме” работим много, на за темата „накъде вървим” – нищо.

– Избягват ли да коментират явления и пороци в политиката?

– Българските творци не се занимават с политика – и не съм много наясно дали това е добро.

– Съществува ли травма в българската култура?

– Да. Това е травмата на значимоста на културните факти, които достигат само до Драгоман. Писал съм на тази тема във в. „Култура“ през далечната 1993 г.

– Защо културата е последна грижа на държавата?

– Заради несъстоятелноста на политическите формации. Те още не са научили, че равнището на демокрацията е равнището на културата. Политиците са само обслужваща прослойка. За всичко. Като им „светне”, че ако искат да издърпат държавата напред, трябва първо да издърпат културата, тогава ще има някакъв видим просперитет. Иначе… забрава.

– Довършете стиха на Петко Славейков: „Не сме народ…“.

– Не бих си разерешил такова нещо. Народ сме. И то як народ.