Свикнали сме, когато говорим за детските книги на Йордан Радичков, да се сещаме за „Ние, врабчетата“ и „Малки жабешки истории“. Но писателят е автор и на много други нежни и красиви работи, насочени към по-малките читатели. Сега, повече от двайсет години след последното си издание, по книжарниците отново може да се намери „Шарена черга“, първата детска книга на Радичков.

Магаре, което спори със собствената си сянка, жаба, която разваля детската фантазия, овни, които срутват цели дворци, прасе, което спори с ветровете, охлюв, тръгнал на околосветско пътешествие, и деца, откриващи света, са сред историите в „Шарена черга“, която Радичков издава през 1964 г.

Освен въображението си писателят използва и собствените си детски спомени. Научаваме как е измислена стенобойната машина, колко котки са нужни, за да изядат един кит, как да се качим на небето, за какво се иска зурла, как се опознава светът, за какво се карат жабите и откъде идва силата на слънцето…

„Шарена черга“ с илюстрациите на Мария Вълкова ще бъде представена в Детско-юношеския отдел на Столичната библиотека от 12,30 до 14 часа на 30 септември (събота). Тогава ще бъдат раздавани и безплатни карти за библиотеката за деца – нужно е само тяхното присъствие и снимка.

Предлагаме ви една от историите в „Шарена черга“ на Йордан Радичков.

Мирише на риба

Миналата година в село докараха кита „Голиат“. За първи път виждахме толкова голям камион и толкова дълъг. Цялото село се събра на площада, за да види туй чудо, защото никой не бе виждал истински кит. Разбира се, черказци бяха виждали на панаира много работи — агне с две глави, човек, който гълташе ками, една жена, тежка двеста и петдесет килограма, която, щом стъпеше в един файтон, и файтонът ставаше на трески.

Ето такива чудеса помнеха, а имаше и хора, гледали самия Дан Колов — бореца. Но кит никой не бе виждал.

Което си е истина, тази риба беше много голяма. Тя бе преминала из цяла Европа и всички се бяха удивлявали на ръста й. Черказци питаха как е хваната в океана, как е извадена на сухо и хората, които придружаваха „Голиат“, им разказваха всичко, каквото трябваше. Селяните гледаха, цъкаха с език, клатеха глави от учудване и най-после си отидоха по домовете.

Слънцето залезе, духна вятър и разнесе мирис на риба из цялото село. Котките на Черказки по туй време дремеха вкъщи или пък предяха невидимата прежда на невидимите си хурки. Но щом усетиха мириса на риба, захвърлиха хурките и се разтичаха из селото, за да разберат какво става.

Те се събраха на площада, обикаляха около платнищата или клечеха и приглаждаха мустаците си. Най-храбрите се промъкваха съвсем близко, дишаха дълбоко и се връщаха при другите, за да им кажат, че отвътре мирише също както миришат сомовете, когато черказци ги донасят за рибниците на Никулден.

Тъмнината ставаше все по-гъста, вятърът обикаляше наоколо с котешки стъпки, пазачите на кита заспаха и тогава черказките котки стегнаха обръча и всяка котка обмисляше откъде да нападне и колко голямо парче от рибата ще може да отнесе. Едни дори загубиха търпение и почнаха да мяукат тихичко, но другите им се скараха u тe трябваше дa млъкнат, въпреки че рибата тъй силно дразнеше апетитите, че някои можеха да стигнат и до припадък.

Като се облизаха достатъчно и почистиха езиците си, най-сетне котките решиха да нападнат голямата риба. Разбира се, те не знаеха колко е голяма тази риба, дали е само една риба или пък са много риби, но всички вярваха, че ще има достатъчно ядене, а и за вкъщи ще може да се отнесе нещо. Важното бе всички да се нахвърлят изведнъж и да не се изпреварват, защото няма да бъде честно едни да вземат по-хубави парчета, а другите да вземат по-лошите парчета или пък да глозгат костите.

Тъй и направиха. Тръгнаха вкупом и вкупом се хвърлиха върху платнищата, търсейки пролуки, и в следния миг вкупом хлътнаха вътре.

Пазачите си спяха спокойно и не подозираха каква опасност грози океанската риба, преминала през цяла Европа. Китът също не подозираше и си лежеше спокойно; пък той и не се безпокоеше, защото един кит няма никакво чувство за страх, независимо от туй дали се намира в океана или на сушата.

И така котките в един миг само пробиха платнището, облизвайки се.

Но в следния миг те се втурнаха навън и нито една от тях не се облизваше.

Защото щом видяха кита „Голиат“, всички котки на село Черказки си прехапаха езиците от страх.

Като разбраха тази работа на другия ден, селяните казаха, че котките втори път няма да ходят за китове, колкото и силно да миришат те на риба. А самите котки дълго лекуваха прехапаните си езици и когато селяните им хвърляха някоя рибка, уловена в черказката бара, те не се спускаха веднага върху нея, а я обикаляха, миришеха я дълго, спомняха си за океанския кит, побутваха я с лапа и чак тогава се решаваха да я захапят.

Така черкезките котки разбраха, че не всяка риба, която мирише на риба, може да бъде изядена от котки.

"Площад Славейков"