„Този, който днес иска да се бори с лъжата и невежеството и да пише истината, трябва да преодолее поне пет трудности: трябва да притежава смелостта да пише истината, макар че тя навсякъде бива потискана; трябва да притежава проницателност, за да я разпознава, макар че повсеместно бива прикривана; трябва да владее изкуството да я превръща в оръжие, с което може да се борави; трябва да се упражнява в умението на преценката – да подбира онези, в чиито ръце истината става действаща сила; трябва да се научи на хитроумие да я разпространява сред тези хора.”

Из „Пет трудности при писането на истината”, Бертолт Брехт, 1935 г.

Неслучайно 82 години по-късно Брехтовият постулат за петте трудности при писането на истината е все така актуален. Истината – или фактите, скрити зад думи, ситуации и реплики – продължава да тормози голяма част от публичните лица и професии, изложени под светлините на прожектора, по принцип или принуда. Конкретно у нас казусът „Цацаров“ не излиза от употреба и сякаш колкото повече бива дискутиран, анализиран и обговарян, толкова повече идеята за правосъдната система като прокрустово ложе бива възприемана ултимативно, едва ли не непроменяемо.

Аналогичен е и казусът „Боршош“: колкото повече време минава в разследване на случая, колкото по-многобройни коментари, прехвърляне на топката и заплахи за съдебна разправа, толкова повече обикновеният зрител на този театрален спектакъл се обърква. Дори и в началото да е било ясно каква е ситуацията според установените факти, колкото повече се разтяга във времето темата, толкова по-абстрактен става този въпрос, обрасъл с ненужни изказвания, целящи да отдалечат реалните неща от режисираните.

В този смисъл проницателността за открояване на истината и изкуството да се владее това оръжие стават по-важни от смелостта, която би трябвало да се подразбира.

Още по-атрактивни и дълготрайни „спектакли” по пътя за установяване на истината са безкрайните американски комисии за разследване на реалната ситуация около президентските избори. И там започна да доминира театралната част: колкото по-дълъг става спектакълът, толкова повече публиката започва да вярва на всичко, което й се подхвърли – независимо дали е нов факт или рецидив на измислена ситуация. Тук важна роля има хитроумието, за което пише преди Втората световна война Брехт. Подобно интелигентно хитроумие е било сред необходимите инструменти по време на студената война, когато методи като дезинформацията са били сред успешните „театрални” прийоми на съветските служби.

Днес историята сякаш се повтаря, но в малко по-друг жанр. Какъв е един от най-успешните театрални жанрове в момента?

Театърът като съдебно разследване

Театърът като вид документално разследване или театърът като съдебен процес отново става актуален в Европа и у нас в началото на XXI век. Този специфичен и много силен вид театър в момента отново набира скорост и успехите му напомнят за периода, когато е възникнал, а именно през 60-те години на миналия век, когато постмодерната документална драма започва да се занимава с някои от престъпленията на ХХ век.

„Нощта на 16 януари“, театър „София“.

Да вземем за пример холокоста (но и не само). У нас режисьорът корифей Леон Даниел налага този вид театър с много успешния си спектакъл „Съдебно дирене” от Петер Вайс (1967, ТНА), а преди това Даниел прави един от най-добрите си политически спектакли: „Хамлет” от Шекспир, поставен като вид разследване на конкретната политическа ситуация. Разбира се, партийната критика не му прощава това „своеволие” и целият екип е наказан, но затова пък тази ситуация разбужда гражданското общество в момент, когато „социалистическият реализъм” се стеле като мъгла над полуспящите. Леон Даниел е прогонен, прави спектаклите си от театър на театър, бяга, надлъгва се с цензурата и като истински брехтианец (един от първите у нас) продължава да търси истината – според петте правила, наложени от Брехт.

Леон Даниел

Легендарна е постановката му на друг спектакъл-разследване, този път по американска пиеса, която през годините е не само поставяна по сцените на посткомунистическите държави, но и филмирана с огромен успех. Това е представлението „12 разгневени мъже” от Реджиналд Роуз, което взривява публиката през 1990 г. с изключително силното си присъствие в афиша на Народния театър „Иван Вазов”. Актьорският екип е подбран великолепно. Участват следните актьори: № 1 Антоний Генов, № 2 Андрей Баташов, № 3 Михаил Петров, № 4 Марин Янев, № 5 Кирил Кавадарков, № 6 Атанас Воденичаров, № 7 Мариус Донкин, № 8 Стоян Алексиев, № 9 Стойчо Мазгалов, № 10 Велко Кънев, № 11 Борис Луканов, № 12 Красимир Марянов и  Иван Тонев в ролята на Разсилен. Публиката онемява от силата, с която думите откънтяват като изстрели в този ангажиран спектакъл. Самият подход на театъра като вид разследване със специфичните за съда техники (в случая участниците са 12, защото толкова е броят на съдебните заседатели в американската съдебна система) е нещо ново, което веднага е прието с огромно доверие и успех не само у нас, но и по света.

Определено има защо.

Публиката като заседател

Точно 25 години след големия успех на Леон-Даниеловия експеримент „12 разгневени мъже” в по-ново време Пламен Марков поставя на сцената на театър „София” една неизвестна в Европа американска пиеса: „Нощта на 16 януари” от Айн Ранд. Спектакълът моментално става хит и продължава да се играе пред препълнените зали. Една от „тайните” на този голям успех е, че публиката е поставена в състояние на активно участие. Не само да мисли, но и да действа, а също и да дискутира ситуациите, показани на сцената. Това никак не е за пренебрегване, тъй като най-голямата цел на социално ангажирания театър е да провокира зрителя към активно мислене, поставяйки го в ролята на реален „съдебен заседател” в един вид „съдебен процес”. В този смисъл говорим за представление, което е изградено като възстановка на съдебно дело (макар и фикционално), а зрителят е поставен в неудобната за някои роля на действен съдник.

Айн Ранд

„Ние ще опитаме да дадем възможност публиката да се сблъска челно с идеите на Айн Ранд, като я преоткрие. Ще се възползваме от възможността съдебните ни заседатели, според идеята на авторката, да са не от подставени лица, а да са съвсем реални представители на многоглавата хидра – тазвечерната публика. Така се надяваме да се доближим до истинска дискусия и равнопоставеност на тезите, както си е пожелала самата Алиса Зиновиевна Розенбаум, тя и госпожа Франк О`Конър, преродила се под името мис Айн Ранд.“

Думите на режисьора демонстрират ясно намерението му да постави зрителя в ролята не просто на критичен наблюдател, но и на съдник, от чиито действия буквално зависи изходът на съдебното дело, т.е. на самия спектакъл, който се разиграва на сцената. Следвайки точно инструкциите на Айн Ранд, още в началото на представлението под формата на лотария се избират 12 души от публиката, които се качват на авансцената в ролите на 12 съдебни заседатели. Те остават там до края – седнали с гръб към залата и с лице към обвинителите и защитниците.

Тези анонимни хора всъщност са избрани на демократичния принцип, с който се избират съдебните заседатели в Америка. Всеки от тях се качва на сцената, поемайки своя ангажимент. Идеята е да се участва активно, гласувайки с „да” или „не”, „приемам” или „отхвърлям”, „вярвам” или „не вярвам” – след всяка сериозна и възлова реч на свидетелите, защитниците и обвинителите. Именно тези 12 зрители, излъчени от „народа”, решават изхода на делото/спектакъла. На съвестта им остава да тежи коя от двете ценностни системи, воюващи в съда, ще победи точно днес, цели 81 години след написването на пиесата.

----

Този материал е публикуван в последния (септември) брой на списание "Клуб Z". Още материали от списанието можете да прочетете, като проследите този ЛИНК.