Премиерата на новия роман на писателката Леа Коен - "Рафаел" - Убийството на розата, е днес. Книгата е първият документално-исторически роман за българския холокост - това е история за възхода и краха на най-знатната еврейска фамилия в началото на миналия век - фамилията Арие, пише в анотацията за романа, издаден от "Ентусиаст". 

Работата на Леа Коен по написването на „Рафаел“ продължава над 5 години. След проучването на стотици архивни документи, кореспонденции и статии от периодичния печат парче по парче писателката пресътворява една знакова епоха – България в 20-те и 30-те години на XX век – време, в което настъпва най-голямото архитектурно, икономическо и битово модернизиране на страната. За да пресъздаде достоверно историята на семейство Арие, Леа Коен стига до Далас, Тексас, където до ден днешен живее последната останала от клана Арие – 94-годишната Диди Арие-Бейкър. Книгата излезе от печат преди дни и вече е в книжарниците.  

Ето какво мисли журналистът Илия Вълков за новото произведение на Леа Коен. 

Ще ми се за тази книга да се говори направо. Както и тя те хваща за ръка, приятелски и без да пита, и те отнася във „ветровитите“ години на следвоенна България. Времето, в което е извършен първият най-жесток атентат в Европа, а политическите кризи създават новата нормалност. Превратите се прескачат „като бълхи“, недоверието на хората в политическата класа се изражда в паравоенни формирования за „защита“ на Отчеството. Но не става дума само и единствено за това. Ръката, която те води в този разказ, е на Рафаел, ценител на красотата, който се интересува от всичко друго, но не и от политика... И за фамилия Арие, чиято парфюмерийна компания „Жермандре“ е създател на един от първите еталони на българската парфюмерия. За да намери своя край в скалъпено обвинение от диктата на реваншизма.

Именно като подобие на класическа гръцка драма големият конфликт в този разказ се поражда от сблъсъка на красотата, хедонизма, свободата на мисълта и предприемчивостта. И от другата страна - злобата, завистта, конформизма и пълзящата отмъстителност, които прерастват в гонения.

И този конфликт се гради около образите на Рафаел Арие и Димитър Калпакчиев.

Рафаел, търговски директор на парфюмерийната компания „Жермандре“, който предпочита „театъра на живота“. Описан е като ценител на добрата компания – „с мъжете се забавляваше в клубовете, в каретата по бридж, в изисканите ресторанти, които посещаваше, в пътуванията и дори в успешните сделки, които сключваше с тях.“ А жените Рафаел „ухажваше, обичаше, съблазняваше, после изоставяше, споделяйки преди това щедро с тях неутолимия си апетит за удоволствия“. И уточнението: „Внимаваше да не ги наранява.“

В антагонистичния ъгъл е Димитър Калпакчиев, чиито образ се гради историографски. В делото срещу него от 1932 г. за „извършени признати от него деяния над евреите“ той самият в документ от разпита разказва за себе си.

„Още като малък в гр. Пазарджик, когато се обяви Общоевропейската война, бях принуден да уча в еврейското училище. Там еврейчетата, докато ние ядехме царевичен хляб, ядеха плочи шоколад и се подиграваха на дрипите, които носехме. Тогава бех още слаб да се разправям с тех. На пътя ми винаги се изправяха евреи, чифути и аз виждах това, което те вършеха.“

Калпакчиев е един от хилядите омерзени след войната, чиято натрупана омраза и желание за възмездие намира утеха в нароилите се паравоенни организации в България след Първата световна война. Такива са „Хан Кубрат“, а след това и „Родна защита“, забранени и ограничени заедно с комунистическите организации и опозиционните партии след 1934 г. Но и „наметнали“ нови фашистки шинели в „Ратник“ и „легионерите“ на ген. Христо Луков в годините на Втората световна война. Тези процеси са подминавани, а изглежда често и насърчавани от структурите на държавната Обществена безопасност, по-късно и основен участник в делото срещу фамилия Арие.

Само за десет години българското общество претърпява изключително преобръщане.

И то във време, в което за България, а и за София настъпва бързо модернизиране, архитектурата процъфтява, Париж и Виена навлизат в бита на градския човек. Появяват се първите луксозни кабриолети, кафенетата стават център на интелектуални беседи.

И когато през 1932 г. трима души са осъдени в България, едва ли някой по това време е подозирал, че делото ще се превърне в първото за антисемитизъм в Европа. Димитър Калпакчиев е осъден на 7 години строг тъмничен затвор, Тома Стоянов - на година и половина, а, Радан Радев - на шест месеца.

Неусетната промяна минава през поредица от ограничиетелни закони.

Реваншизмът се превръща в кредо.

Защото десет лета след този процес България е разтърсена, а от днешните разбирание и „скандализирана“ от „сапунена афера“. По Закона за защита на нацията и Закона срещу спекулацията Рафаел Арие и Леон Арие са осъдени на смърт. По скалъпени обвинения и пред смутеното смълчаване на цар Борис (по закон с право да помилва). Бащата Исак Арие ще каже пред банкера Атанас Буров (чиито свидетелства също присъстват):

„Антисемитизмът ходи по простите хора, дето все някой им е крив за нещо. По селата и в крайните квартали. Не може да се намърда в царския дворец. Помня, още Фердинанд не даваше дума да се издума срещу евреите. Аз да ти призная, Атанасе, освен по онова дело на Руфи преди десет години антисемити по нашите земи не съм срещал.“

А омразата често има комична физиономия...

И това се вижда от „очерка“ за създаденото през 1942 г. „Комисарство по еврейските въпроси“ от „ратника“ Александър Белев, „дребен чиновник и голям антисемит“ (по определението на Буров). Комисартвото се настанило в одържавената печатница на Самуел Патак. За времето си била една от най-големите на Балканите. Печатала дори държавни документи на правителството и Българската монархия. А самият Патак е бил познат със своето меценатство и специален благотворителен фонд за постижения в българската култура, граматика и географски постижения. С идването на „кафявия ботуш“ всичко е заличено.

„Големият надпис Сампатак на покрива беше свален не без усилия, а на вратата беше сложена бяла, грозновата емайлирана табела с надпис «Комисарство по еврейските вапроси». На табелата имаше правописна грешка. Думата «въпроси» беше изписана неправилно, но никой не обърна внимание и не смени табелата. Предназначението на Комисарството не беше да се занимава с граматика.“

16 април има особено място в българската история.

На този ден през 1925 година е извършен атентатът в храма „Св. Неделя“. Единият от обесените за масовото убийство е Марко Фридман, ръководител на военна секция към комунистическата партия. През 1943 година, отново на 16 април, са обесени за търговия с „два куфра сапун“ двамата Арие. Има ли връзка? Нека всеки сам да си отговори.

Но тази история, романът „Рафаел“, няма задача да се превърне в разказ за антисемитизма, напротив. Авторът й Леа Коен описва без патос и магически обобщения, без излишни епитети, внушения и лекомислени алегории, с историческа последователност и дори документална истинност 20-те и 30-те години на България. И това е голямата му сила – свободните валенции на романа позволяват всеки сам да открие своя отговор. Не този, който му налага груповият натиск на конформистите. Отговори, които търси всеки свободен човек. И може би най-важното - за това, че свободата и това да си различен имат цена.