Политиката е само за политиците. Това бе една от големите новости в политическото говорене у нас през последната година. Политици от почти всички партии, и управляващи, и в опозиция, по един или друг повод твърдяха, че за политика могат да говорят само тези, които имат партия и се явяват на избори. Случайно или не тези твърдения се появиха по повод критиките към съдебната реформа и борбата с корупцията. Или по-точно липсата на такива. Както и по повод забележки, че държавата се опитва да си превиши правомощията, когато използва специални разузнавателни средства.

Политиката, обаче, касае всички граждани. Те може дори да не се интересуват от нея, но тя задължително се интересува от тях. За политика в демократичните държави има право да говори всеки. Това, всъщност, е същността на демократичната държава. Времената, в които политиката е била само за политиците, са известни като Средновековие.

При това българските политици са твърде лош материал, за да им делегираме правата само те да се занимават с политическа дейност. Най-активни в опита за монополизиране на политиката са в ГЕРБ. Това е партията, която управлява вече трети мандат като на три пъти спечели демократични избори. Тя обаче няма нищо общо с демокрацията. Нейният партиен модел напомня по-скоро абсолютизма с крал-слънце на върха на пирамидата. Проблемът е, че този модел все повече се налага и в държавата. Приказките на герберите, че само политиците могат да говорят за политика не са нищо друго, освен опит за налагане на този модел и в обществото като цяло.

БСП е по-демократична партия от ГЕРБ. На "Позитано" 20 има истински вътрешнопартиен живот с всичките му положителни страни и недостатъци. БСП обаче е всичко друго, но не и това за което се представя - лява партия, която защитава пролетариата. В нея членуват някои от големите български олигарси, а други пък успешно я използват за политическо представителство. Освен това съмненията, че за БСП българският национален интерес е второстепенен, като отстъпва място на един друг, имперски интерес, североизточен, са твърде сериозни, за да бъдат пренебрегнати. От БСП твърдят, че са опозиция, но по някои от най-важните обществени въпроси  - съдебната реформа да не засяга прокуратурата, АЕЦ "Белене" е жизнеспособен проекти и т.н. - партията е в пълен консенсус с ГЕРБ. Колкото и да не им се вярва на българските политици санитарният минимум на нивото на морала е определящ фактор за правенето на успешна политика. Този фактор липсва при БСП, а и при другите.

ДПС пък е първообразът на ГЕРБ, който е наложен над българските мюсюлмани, при това от много години. Партия, в която бащицата коли и беси, а останалите могат само и единствено да го величаят и да му се възхищават. Почетният председател на ДПС Ахмед Доган незнайно защо има вече неофициален статут на почетен председател на републиката. Неговите новогодишни слова са по-задължителни за четене и тълкуване дори от тези на Тодор Живков отпреди 1989 г.  От нивото на морала на ДПС също има какво да се желае. Тази партия крепи властта най-богатите, като се възползва от гласовете на едни от най-бедните хора у нас. Подобно поведение определено има нужда от коректив. И то възможно най-силен.

Всичко гореизказано важи до голяма степен и за "Обединени патриоти". В тази коалиция влизат три партии, които са силно зависими от лидерите си, до степен авторитаризъм. Патриотите твърдят, че най-големият им противник е ДПС. По-удобен противник обаче движението просто не може да си представи. Патриотите и ДПС често са на едно мнение по важни обществени въпроси като имитацията на  борба с корупцията, например. Има достатъчно основания да се мисли, че един от министрите в настоящото правителство от квотата на патриотите задкулисно обслужва един корупулентетн депутат от ДПС.

А "Воля: никога не е имала нищо общо с политиката. Партията направи първоначален фурор не с политическите си идеи, а с това, че лидерът й Веселин Марешки продаваше евтин бензин. Все повече обаче става ясно, че тази партия е поредната патерица на ГЕРБ, създадена с цел и да разпилява вот, който в противен случай вероятно би отишъл срещу третомандатниците.

Бившите реформатори, които сега водят в ранглистата на извънпарламентарните партии също трудно могат да претендират, че са особено добри политици. В момента освен реформатори те са и автентично десни, както и в демократична общност. Политическите им идеи са прекрасни и ако се реализират то България би станала истинска европейска демократична държава. Сред тези хора обаче винаги се намира някой, който да предпочете конюнктурната полза пред отстояването на принципите. В резултат на това взаимните подозрения и недоверие са толкова големи, че не позволяват изграждането на стабилен политически проект. Освен това години наред политиците от това пространство се опитват да правят политика предимно на жълтите павета, което няма как да е успешен подход. Цяло чудо е, че все още са им останали някакви избиратели. Тези хора - избирателите им -  са просто едни отчаяни идеалисти. Идеализмът е достоен за уважение и важна част за правенето на успешна политика, но сам по-себе си не е достатъчен, ако липсва добра организация.

Поради тези и много други аргументи политиката в никакъв случай не трябва да се оставя само и единствено на политиците. Особено на българските.