По-малко от месец продължи тази олелия. Започна с „Помощ! Въвеждат тайно трети пол!“. Премина през скорострелното решение на Министерския съвет, който предложи на парламента да ратифицира т.нар. Истанбулска конвенция. После третият пол не бе открит, но се появи „социален пол“. Някъде към третата седмица народът чу думата „джендър“, а от екрана му обясниха, че джендърът е едновременно хем извратен човек, хем цяла философия, хем коварен план на Запада за заличаване на клетата ни родина.

Някъде по това време забелязахме, че всъщност става дума за Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, но не му обърнахме много внимание на това насилие. Джендърът вече ни причакваше в дамските тоалетни на моловете, обявиха го за дяволско творение, а поповете започнаха да четат молитви срещу приемането на Конвенцията. Чухме „Анатема“ и на тая тема...

Шепа политици плахо защитаваха смисъла от приемането на този документ, докато други обявиха битката на живот и смърт. Третият пол съвсем изчезна, само телевизиите забравиха да си сменят надписа на екрана и лепяха на всеки разговор по темата етикета „Трети пол“.

Към края на първия месец олелията започна да заприличва на дандания, властта се уплаши и замрази за неопределено време процеса на ратификация на Конвенцията.

Време е за глътка въздух, а и за уроците от този месец.

Първо, не се прави така. Приемането на закони е сериозна работа, нищо че често става със зелен и червен маркер. Насилието над жени също е сериозна работа, за да тръгваме да го изкореняваме с набързо и тихомълком приета Конвенция. Управляващите пропуснаха да обяснят какво и защо смятат да направят. Да насочат разговора наистина в същинската му посока – насилието над жени. Двете министърки – Цецка Цачева и Екатерина Захариева, бяха оставени сами да защитават Конвенцията, все едно насилието над жени си е някакъв там чисто женски проблем, те да си обясняват, те да си се борят...

Второ, ролята на политиците е да водят, а не да бъдат водени. Просветителството е част от работата им. Нормално е едни хора да са по-консервативни, други да са по-либерални. Нормално е едни да са по-информирани, други да са по-изолирани от нещата. Доверието за това се получава от избирателите, за да можеш в ключови моменти да се облегнеш на него и да поемеш отговорността за посоката. Дори и когато не всички са убедени в нея.

Трето, кампанията срещу Истанбулската конвенция е нагледен пример за ресурса, с който разполагат антизападните кръгове в България. Разбира се, че много хора имаха искрени страхове и откриха разминаване между някои елементи от Конвенцията и своя мироглед. Но нека не се лъжем – в основата на олелията стоеше добре структурирана кампания, чиято цел бе да разклати доверието на българите в Европа и да ги направи лесно податливи на антизападни послания. Еврегейове, гейропа и целия останал репертоар на фабриката за тролове в Санкт Петербург.

Александър Дугин ни го описа подробно в текста си „България е наша“ - недоверие, враг, заплаха, затваряне, без различия. Първи на амбразурата се хвърлиха говорители от т.нар. библиотекарски кръг. Последваха партии, които откриват кампанията си в Москва или пък получават готови законопроекти оттам. Разбира се, без съществуващите неясноти в документа и без мълчанието на управляващите, тази кампания нямаше да бъде толкова успешна.

Четвърто, рано или късно политиците имат нужда от истински медии. Удобно е да се ползваш от комфорта на медийния монопол, но не можеш да разчиташ на него, когато обществото има нужда наистина да дискутира. Без крясъци, без лъжи, без заклинания и анатеми. За това са необходими медии с интегритет, които осъзнават отговорността си пред публиката и служат единствено на нея. Лесно е да пратиш партиен секретар в обществената телевизия, който да повишава рейтинга. Винаги можеш да разчиташ на него за лафкаджийски сеир, но не можеш да очакваш разумни дебати.

[[nid:63261]]