"Някога домът на Обломови бе богат и известен, но след това, Бог знае поради какви причини, започна да обеднява, да издребнява и накрая незабелязано се изгуби между по-новите дворянски домове...", Иван Гончаров, романът „Обломов“.

Прилив на неочаквана сила се усети в Съюза на българските писатели-1913, след като министър Вежди Рашидов заговори за подновяване на международните писателски срещи. Нещо като трета младост, второ дишане – разбирайте го както искате, но енергията е налице. За да бъда точна, ще кажа, че първият сериозен тласък дойде, след като Бойко Борисов бе избран в края на 2005 година за кмет на София. Срещата на СБП-1913 през 2008 година с новия кмет установила, че Борисов е „новото лице на надеждата“, като някои от присъстващите творци призовали кмета да заговори като Васил Левски. Останалите участници не изразили никакво съмнение, че това може да стане.

Какво нещо е творческото въображение! Та всичко това било изречено, а нищо извънредно не се случило – музата не ги фраснала през устите и никой от присъстващите не получил позиви за повръщане. Както казах, годината е 2008-а и ако си мислите, че нещо се е променило в този съюз, не сте прави. Точно новото ръководство с председател Боян Ангелов застана зад министър Вежди Рашидов, когато – за кой ли път – му бе искана оставката. Основният аргумент беше готовността на министъра да съдейства за възобновяване на международните писателски срещи. Желанието да се покажем пред чужденците е съпътствано с оживление в организацията на писателите, което спокойно може да се обедини под мотото „кипи безсмислен труд“.

През януари 2017 година Съюзът на българските писатели-1913 внесе в Народното събрание „Закон за съхранение и т.н., и т.н. на българския език“. Този проектозакон бе направо арогантен с демонстрацията на невежество и откровена глупост. В него се открояват особено две предложения: оперите на българска сцена да се пеят на български и да бъде създаден седемчленен Съвет за българския език с двама представители от СБП-1913. Приемането на тези идеи би било екзактна форма на дискурс за темпоралната екзистенциалност. Разбрахте ли? Няма значение, защото всъщност става дума за бакалски сметки на вносителите. Ако им излязат – те увеличават своята заетост и значимост. И при подобно поведение на ръководството на СБП-1913 се очаква някой да им изпее на български Vincero (Nessun dorma). Законът не беше приет, така че това ще си го оставя на италиански.

Когато в средата на 2017 г. отново се заговори за нуждата от подобен закон, Съюзът на писателите-1913 не бе сред инициаторите. Но пък тогава видният член на същия този съюз Иван Гранитски, защитавайки идеята, разкри, че „подобен проектозакон бе направен още от Николай Хайтов, но той изчезна... Това е заради общата тенденция на чиновниците в Брюксел да налагат на по-малките страни отказ от национална идентичност.“ Аз самата не понасям чиновниците от всякакъв вид и националност, но че тези от Брюксел са отмъкнали проектозакона на Николай Хайтов, за да забравим „езика на Ботев и Левски“?! Не, не ми се вярва.

Струва ми се, че през същата тази 2017 година Съюзът на българските писатели-1913 откри компютъра. Така започнахме да получаваме на имейлите си покани за... не знам как да ги нарека тези сбирки. Отчитане на дейност? Мероприятия в стил „средата на шейсетте“? Май най-подходящото е комбинация от двете. И когато чета констатациите, че Държавата не се грижи за СБП-1913, си казвам: „Слава Богу!“ Защото в противен  случай щеше да се наложи да четем оди за Иван Костов, Симеон Сакскобургготски, Сергей Станишев и пр. Тя, държавата, си е такава: или ти плаща, за да мълчиш, или не ти обръща внимание, когато казваш нещо, което не иска да чуе. Но събрания, посветени на „Една година от безсмъртието на Фидел Кастро“, не допринасят с нищо, за да се промени това положение.

Удивлява ме способността на това съюзно ръководство по най-различни поводи да прави еднакво безлични, скучни събрания. Навярно тази година честването на 170-годишнина от рождението на Ботев надмина всичко постигнато, като особена заслуга имаше професор Симеон Янев – да построиш текста си за Ботев върху въображаем спор с разни соросоиди и прочие нехранимакойвци не е просто безвкусно. Безобразно е. Не знам как се е изявил другият професор, Иво Христов, който СБП-1913 „има честта и удоволствието да представи с новата му книга „Пред пепелището на нестаналото българско общество“. Ами когато главата ти се намира в примката на безизходната глупост, да се озовеш пред някакво пепелище е най-доброто, което може да ти се случи.

Често се споменава, че България сякаш се намира в един тунел, от който все не може да излезе. Ако ръководството на СБП-1913 смята, че с дейността си пали някаква светлинка, сочеща края на тунела, предпочитам да е насрещният влак.

П.П. По примера на нашия (техния) председател, изброявайки имената на предишни негови членове, талантливи, светли личности, се опитах да направя по-приемлива тази организация. После си казах: „Да де, ама те също са я напуснали.“

*Обломов – герой на Иван Гончаров, синоним на застой, рутина, апатия.

**Манилов – герой на Гогол, символ на мечтателно-бездейно отношение към света.