Днес се навършват 139 години от първото заседание на Учредителното събрание във Велико Търново през 1879 г. Това събрание приема Търновската конституция. По този повод публикуваме части книгата "Строители на съвременна България" на Симеон Радев и по-точно от главата, която е посветена на дейността на събранието. В тази глава е уловена изключително добре атмосферата, в която фактически е дадено началото на третата българска държава. И ясно се вижда как депутатите не възприемат идеята на "разумен консерватизъм", а напротив - тръгват по пътя на либерализма, направлявани от Петко Каравелов и П.Р. Славейков. И до днес въпросът дали ако през 1879 г. е бил възприет "разумния консерватизъм", проповядван от просветеното малцинство в Учредителното събрание то съдбата на България нямаше да е по-различна, по-добра е повод за анализи и размишления.

Член 4 от Берлинския договор постановяваше, че едно събрание от първенци (notabiles) ще бъде свикано в Търново, за да изработи Органическия устав на княжеството. Още през лятото на 1878 г., щом станаха известни решенията на конгреса, Дондуков се загрижи за изработването на един проект, който да бъде представен като програма на предстоящото Учредителното събрание, в неопитността на което никой не се съмняваше...

Не трябва да се забравя, че либералното течение, което бе почнало с царуването на Александра ІІ и бе се ознаменувало с освобождението на крепостните, бе завладяло след войната и най-умерените умове в Русия. То бе проникнало даже в императорския двор. Когато Александър ІІ биде убит от терористите, в ящика на писалището му се намери един пълен проект на конституция, изработен от Лорис Меликоваb. Царят Освободител се готвеше да го обнародва, когато бомбата на нихилистите покоси живота му. Имаше при това у руските съчинители на проекта съревнование спрямо европейската комисия, която тъкмо по това време изработваше Органическия устав на Източна Румелия. От Пловдив бяха дошли известия, че по настояването на английския делегат комисията поставяла уредбата на бъдещата автономия на консервативни начала. Княз Дондуков искаше да покаже със своя проект, че Русия е за свобода и прогрес, докато Англия поддържа деспотизма и турския гнет. Не е било чуждо за руските либерали, под влияние на които се намираше Лукиянов, и желанието да извадят из щастливото и плодотворно приспособление на една демократическа конституция в България ново доказателство за навременността на едно парламентарно управление в Русия. И друго едно важно обстоятелство подбуждаше русите да дадат на българите едно широко конституционно управление. Още тогава, през есента на 1878 г., можеше да се предполага, че за княз на България ще бъде избран някой чужденец. Нямаше ли да бъде крайно опасно да се предоставят на такъв един княз, чужд на славянството, враг нему по всяка вероятност, безгранични права върху един млад и неопитен народ...

На 10 март събранието пристъпи веднага към разглеждане на проекта за конституцията. Един от секретарите прочете устава. Д-р Стоилов предложи да се избере една комисия от 15 души, която да даде "точно мнение за главните мисли, които са в основата на устава, да ги извади наяве, да ги освети с науката и опита от живота ни". Дядо Славейков не се съгласи с това предложение. Той нямал доверие към комисиите, "защото нашите комисии, каза той, се някак разкомисват". Събранието се развесели от тая шега на дядо Славейков, но възприе Стоиловото предложение. Избра се за преглеждане на устава една комисия, в която влизаха: Стоилов, М.Балабанов, Т.Икономов, Климент, Ил.Цанов, Начович, Греков, митрополит Симеон, Др.Цанков, Хр.Стоянов, Андрей Стоянов, Даскалов, д-р Вълкович и д-р Помянов. Комисията представи на 21-ви своя доклад до Събранието. Докладът е забележителен както по литературната си форма, тъй и по своите идеи. Комисията формулираше още в своето въведение теоретическите начала, върху които тя градеше своите предложения. Тия начала съответстваха на "декларацията на човешките права", прогласена от Френската революция, и бяха систематизирани съобразно с немската философия на държавното право. Те бяха 4:

1) началото на свободата;

2) началото на равенството пред закона;

3) началото на самоопределението (Selbstbestimmung), "което намира своето приспособление в участието на народа в законодателната власт", и най-сетне

4) началото на обезпечението (сигурността).

"На това начало - четвъртото, - казваше докладът, са основани неприкосновеността на лицето, жилището и собствеността. На това начало се основават и правата, дадени на изпълнителната власт, т.е. на княза и на правителството му."

Какво приложение трябваше да се даде на тия теоретически положения в младото княжество? Докладът даваше следното мнение:

"След като указахме на отвлечените начала, които лежат в основанието на всяка една свободолюбива и напредничава конституция и които следователно трябва да са краеъгълни камъни и на нашата бъдеща държавна организация, ние постъпяме във втората част на задачата, т.е. към указването на тия учреждения и към формулиранието на ония правила, които, вземени вкупом, трябва да съставляват конституцията на българското княжество. Преди всичко комисията, като обсъди сериозно положението и нуждите на народа ни, като взе във внимание, че във всяка една политическа организация трябва да се избягват крайностите; че преходът от робството към самоуправлението трябва да бъде постепенен; че като във времето на турското владичество българите не са имали никакви политически правдини, ползуванието от политически правдини изисква не само дадена степен на умствено развитие, но и редки нравствени качества; че самоограничението, почитанието към властта и нейните представители са неизбежни условия в едно свободно управление; като взе във внимание още и тежките обязаности, които ще тежат на нашето ново управление както спрямо вътрешната ни организация, тъй и спрямо външната ни политика, комисията се убеди, че е неизбежно нужно, щото в нашата конституция да вее един дух на разумен консерватизъм и нашето правителство да бъде силно и крепко. Нашата конституция и нашето бъдещо управление трябва да имат за цел да възпитат народа ни в почитанието на закона и да го пригодят, щото в кратко време да може достойно да се ползува от тази свобода, към която се стремят най-просветените народи. Комисията счита първите години на нашия политически живот за твърде опасни, защото неприготвеният преход от близкото деморализирающе робство в един самостоятелен живот възможно е да развие у нас и елементи, противни на всеки порядък и на истинска свобода. Ето защо считаме за потребна засега да имаме една конституция, която да гарантира правата на народа, да полага здрави основи на едно свободолюбиво развитие и в същото време да дава пълна сила на правителството в кръга на неговата компетентност".

В тоя дух на "разумен консерватизъм" комисията правеше ред важни предложения: да се въведе имущественият и образователен ценз за изборите на народни представители; да се създаде - от лица, назначавани от княза, взети право из средата на висшето духовенство , из съдилищата и учените дружества и в незначителна част избирани от народа - един сенат, който "като консервативно тяло да служи за сдържание и прекращение на увлеченията на Народното събрание, които князът не може да регулира от висотите на положението си". Предлагаше се също, щото на 25000 души да се избира само по един депутат, за да не се усложнява парламентарната деятелност от неудобствата на едно многобройно представителство...

В 1879г. недоверието към  всеобщото гласоподаване бе наистина още много живо. На учените българи то се виждаше още по-основателно, тъй като се касаеше за една непросветена маса, каквато бе в техните очи българският народ. Те не вярваха в зрелия политически разум на тоя народ, както чорбаджиите не вярваха по-рано в неговата способност за революционна борба.

Вярата в добродетелите на народа бе именно главната характеристика на либералите. Техните водители бяха се борили заедно с масата, черпили бяха кураж в нейната твърда воля, окрилявали бяха своя дух с нейния възторг и считаха за светотатство да се изкаже съмнение относително нейното съвършенство.

"Оскърбително е за целия народ, провикваше се Славейков, да се приеме една предубедителна присъда на пълната си неспособност и некомпетентност в решението на народните дела и да признае за способни и компетентни само някои привилегировани лица... Няма по-голяма глупост от тая да счита човек себе си по-умен от всички и да претендува за ръководство на другите... Много по-добре и по-умно мисли за себе си сам един народ, който носи тегобите и разбира де го утрепват, отколкото могат да мислят за него привилегированите лица, които и при добра воля и присърце, що биха могли да бъдат полезни, мъчно угаждат де и как трябва да му помогнат, и излиза, че много пъти те го чешат там, дето не го сърби. Оставете народа сам да търси цяр за болките, които усеща, и бъдете уверени, че той по-скоро ще го намери и ще съумее да го приспособи... Имайте, господа, по-голяма вяра към народа и към неговото благоразумие; вгледайте се по-добре в него, изучете по-положително неговите качества и свойства и бъдете уверени, че ще си съставите по-добре мнение, за да можете да се положите повече от него, отколкото на неуместни и ненужни някои отбори"

Думите за равенство всякога подкупват многолюдието. Особено силно трябваше да бъде тяхното действие върху един народ като българския, който никога не бе допускал основателността съсловните различия. Тия различия се явяваха сега олицетворение на предложението за Сенат. За това учреждение простите депутати нямаха, разбира се, никакво ясно понятие. Те виждаха в него само един опит да се възстанови в законна форма властта на чорбаджиите, едва понасяна в турско време. Колкото за тъй наречения "разумен консерватизъм", те подозряха в него едно презрение към народния дух. С една реч, получи се впечатлението, че "старите" искат да посегнат върху извоюваната от руското оръжие свобода...

Кой можеше да съкруши теоретическите мотиви но комисията, да я развенчае от нейния престиж на ученост, ако не Каравелов? И наистина, още щом д-р Помянов прочете доклада, Каравелов се качи на трибуната и почна да говори посред едно всеобщо и напрегнато внимание. Той нарочно бе отказал да влезе в комисията, за да може да унищожи нейното дело с няколко думи. Самоуверен, той се нахвърли сега върху доклада с една рязка, нервозна, саркастическа реч, достатъчно къса, за да я цитираме изцяло. Той каза:

"Аз бях от ония, които желаеха да се избере комисия. Тя, като комисия за изработване на проекти на закони, трябваше да се ръководи само от един принцип, по който са се ръководили всичките законодатели, именно: учрежденията и законите трябва да принасят колкото е възможно по-малко зло и повече полза: защото законите принасят понякога и вреда. Второ, тя трябваше да постави тезиси, под които аз разбирам най-главните предложения на бъдещия наш устав; тия тезиси трябваше да бъдат мотивирани и това беше най-главната работа на комисията да приведе аргументи за и против относително тоя или оня тезис. И що виждаме ние в тоя рапорт, който ни представи комисията?!... Наместо принцип някои си четири начала, подплатени с консервативен вятър. Наместо тезиси - гвачка. Наместо мотив... За мотивите няма да говоря; само мога да кажа думите на Данте: "А на тия погледни и върви си...

С една дума, в този рапорт няма ни политика, ни логика, ни граматика. Затова аз предлагам: 1-во, да се забележи, че комисията не е оправдала доверието на Народното събрание; 2-ро, да считаме нашето положение statuquo ante commissionem и 3-то, да пристъпим да разгледаме глава по глава Устава, който ни е предложен от централното правителство. Колкото за рапорта, той е литературна собственост на комисията, която и може да прави с него каквото ще, а ний да си гледаме работата".

Критиката на Каравелов бе много остра и именно затова подействува силно върху събранието. Тоя тон на умствена надменност, тоя замах на върховно пренебрежение спрямо противниците, тая бърза, ядовита присъда, хвърлена с един презрителен жест върху комисията, всичко това бе от естество да направи голямо впечатление върху простите депутати. Прибавете към това физиономията на Каравелова - бледен, с дълги коси, които му падаха над рамената - и легендата, която се носеше вече за неговия гений на мислител и за престижа му в Русия. Четена сега, след 30 години, тази реч на Каравелова ни се вижда много слаба. Тя е главно несправедлива. В доклада има всичко, което той търсеше...

То (събранието - б.р.) ръкопляска на Каравелова с голям възторг, доволно, че той бе смазал с научни доводи враговете на свободата. Доволството на събранието се увеличи още повече, когато взе думата П.Р.Славейков. Тънък познавач на народната душа и хуморист, Славейков можа едно по друго да възбуди слушателите си, като разтрогна у тях чувствителните им струни, и да ги очарова със своя весел игрословен език. Без риторически увод той атакува доклада остро и свойски. Първата му дума бе: "Какви са тези бабини деветини?" Веднага в събранието избухнаха смехове и ръкопляскания. Ръкоплясканията не утихнаха до края на речта. Славейков биеше на слабостите на народния характер, както и на неговите добродетели, намесваше твърде майсторски името на Русия и величаеше свободата, която бе в опасност.

"Всичките ни неприятели, казваше той, са ни борили с това, че не сме били узрели за свободата. Но ето че една комисия от Народното събрание иде да потвърди думите им, като казва и печатно заявява, че ние не сме още за пълна свобода, когато за тази свобода толкози драгоценна кръв проля братският нам руски народ и нашият народ понесе толкова скъпи жертви (ръкопляскания). Комисията иска да ни се дава свободата като комка – малко по малко, защото ни бил слаб стомахът; също като на человек, който дълго време е бил под затвор и който не трябва да се пуща изведнъж на видело, но по-напред да се тури в кафе оджаъ, за да привикне. Монархия, която да управлява нашия нов и неопитен народ, това разбирам; но конституция консервативна не разбирам; то прилича като да казва някой леща на кебап. Те искат конституция, в която да вее нещо, с други думи, искат някаква вятърничава конституция (ръкопляскания)... Като народен представител и в името на народа не приемам рапорта".

Посред овациите на събранието той завършваше:

"Народът не бивало да бъде свободен, защото тъй се родило в главата на някои си, които не би говорили по тоя начин даже и тогава, ако да бяха подкупени от нашите неприятели".

Намесата на Славейкова реши окончателно съдбата на доклада. Славейков бе в това време най-популярната личност в България. Неговият живот бе обгърнал всичките почти форми на обществена деятелност; неговият талант бе създал почти всичките родове на народната литература. В неговите стихове младежта бе се научила да скърби за миналото, да мечтае, да люби, да пее. Неговият хумор бе утешавал две поколения. Две поколения бяха пили от извора на неговата ясна мисъл. По Църковния въпрос Славейков бе известен като борец срещу чорбаджиите и ето че сега пак бе въстанал срещу техните нови съблазни, неуморим, както го знаеха, остроумен, весел, ловък и свръх всичко – приятел на народа и защитник на неговото достойнство.

Впечатлението от речта на Славейков бе извънредно. Самите консерватори бяха тъй смутени от нея, че не посмяха дори да направят някакъв опит за защита на своето дело. Само софийският митрополит Мелетий представи едно боязливо възражение и Климент повтори думите на Madame Rolland пред гилотината: "Свободо, какви не злоупотребления не стават с тебе?" Събранието не искаше обаче да слуша; то викаше: "Стига! Въпросът е изчерпан!" Посред голям шум стана гласуване и докладът биде отхвърлен. Българският либерализъм има своята първа победа и демагогията влезе официално в политическия ни живот.