Теодор Ушев, художник и аниматор в Канада, който миналата година бе номиниран за „Оскар“ за филма си „Сляпата Вайша“ (по разказа на Георги Господинов)отново е в България. От седмица насам той работи от сутрин до вечер по създаването на арт инсталация с „миксирана реалност“, наречена „Като в тъмно огледало/In the mirror, dimly“. Откриването ѝ е на 20 февруари в Софийска градска галерия.

Разговаряме с Ушев за търговията с изкуство, за културата и финансирането ѝ, за предстоящата му екранизация на дистопичния роман „Пумпал. Брутална приказка“… Срещата ни е във вече доста променения от него салон на втория етаж на Градската галерия, в една кратка почивка от работата му по рисуването по десетки спасителни термо-одеала, с които са облепени част от стените и колоните на залата.

– Вашата инсталация – или изложба, която ще бъде открита на 20 февруари в Софийска градска художествена галерия…

– Инсталация е. Аз не правя, не искам да правя изложби (смях).

– … Инсталацията ще съдържа „миксирана реалност“. С какво ще миксирате реалността?

– Тази инсталация е огледало на реалността, на действителността, каквото я усещам. С нeясен, неотчетлив образ. Заглавието идва от Библията – Коринтяни, 13-а глава („Сега виждаме смътно като през тъмно огледало, а тогава – лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат“). Това е посланието на инсталацията – идеята за настъпилия на дневен ред политически, религиозен и обществен фалш, лицемерието и спасението като личен и социален акт. Понякога образът ни в огледалото може да не е това, което очакваме, понякога плаши, изненадва.

По отношение „миксираната реалност“ – това се постига чрез техника, която използвам в един от модулите на инсталацията, в които ще има прожекция на филм с каска-очила, които постигат за зрителя оптичната илюзия, че е част от действието, че е „вътре“ в него. Това е иновативна технология, която комбинира истинско изображение с привнесено такова и ги слива в едно. Много е интересно и мисля, че ще е любопитно за зрителите.

– Тук виждаме облепени с фолио колони, затъмнени прозорци, рисунки върху спасителни термични одеала…

– Да, всички тези елементи образуват едно цяло. Изложени са рисунките върху термични одеала, които използвам за направата на един филм с миксирана и виртуална реалност и друго галерийно видео. И двата ще се прожектират на място в Софийска градска галерия. Оформлението на пространството цели не просто да провокира размисъл, но да създаде изживяване. Смятам това за важно в съвременното изкуство.

Тези рисунки не се продават, нямат художествена, нито комерсиална стойност. След развалянето на инсталацията ще бъдат унищожени. Всичко се създава само за мига. В началото мислех инсталацията да съществува за много кратко, максимум 2 седмици. Впоследствие директорът на галерията Аделина Филева и продуцентът ми Десислава Бинева ме убедиха, че може да останем и още една допълнителна седмица. Но така или иначе, концепцията е да бъде създаден отпечатък, моментна снимка на времето, мястото, на това, което се случва днес, тук и сега.

– Подходът Ви към изкуството има общо с този на Кристо – произведението винаги е временно, не се продава, никой не може да го притежава…

– Разликата е в това, че Кристо финансира своите инсталации, като продава картини, а аз не търгувам с моето изкуство. Правил съм го само с една-единствена изложба. Можа да излагам в частни галерии, но никога не продавам. Всъщност, разликата е във финансирането и във философията…

– Има и прилика – и при него, и при Вас моделът на финансиране е част от творбата…

– Не, при мен моделът на не-финансиране е част от творбата (смях).

– Все пак финансирането е неизбежно, защото тази инсталация струва пари.

– Истината е, че тази инсталация струва скъпо заради супер новите технологии, които използва, програмирането, както и скъпите устройства, необходими за възпроизводство на виртуална и миксирана реалност.

Много съм благодарен на Столична община и Програма „Култура“. Всичко започна в един разговор с Малина Едрева миналия юни, в който споделих идеи и тя ми предложи да участвам в конкурса на Общината. Нещата се получиха и така те осигуриха една част от сумата за тази инсталация. Включи се и Националният филмов борд на Канада, с когото работя по повечето от проектите ми. Имаме и партньори, които ни помагат.

– Взели сте изключително необичайно решение – никога да не продавате свои произведения, защо?

– Защото съм скептичен към съвременния модел на търговия с изкуство и към начина, по който функционира артпазарът – в него има нещо тотално сбъркано. Имал съм досег с този пазар. През 2007 г. в Канада направих една изложба и тя беше 90% разпродадена. И това, което видях в този процес, не ми хареса.

– Значи от принципни съображения?

– Ами, това не е моят свят и не искам да ставам част от него. Твърде снобски е за мен, пазарът се движи единствено от печалба, играта на къси позиции, в която целта е да продадеш бързо с голям марж. И само това. Слава Богу, имам възможност да преживявам и по други начини, без да участвам в комерсиални проекти. Не правя реклами, не работя по поръчка. Всичко, което работя, е финансирано от държавни субсидии, грантове – помощта, която ми оказва Националният филмов борд на Канада, е безценна. Не е лесно, но е възможно. Освен това много помагат и майсторските класове, които водя, както и преподаването ми в различни университети.

– Заминавате за Канада през 1999-а, когато българите напускат страната главно по икономически съображения, но Вие не сте от тази категория?

– Не съм икономически емигрант. В България имах компания за графичен дизайн, която вървеше много добре. Но ситуацията в страната не беше добра, не ме вдъхновяваше – бях политически и най-вече културен имигрант. Бях отчаян от ситуацията. Омръзна ми да се боря, омръзна ми да ходя по митинги, да демонстрирам… а ако бях останал, трябваше да правя пак същото. Нали виждате – през 3 месеца се налага да се излиза и да се протестира. Мисля, че старите лица трябва да изчезнат от политическия живот, за да се роди най-накрая една истинска нова, политическа класа.

Това е и една от причините, поради които правя тази инсталация. Тя е като тъмното огледало на София, зимата на 2018 година. Всичко измислено и нарисувано в нея отразява усещането ми за това място и пространство, това, което виждам отвън, когато вървя по улиците, гледам новини или сутрешни блокове.

– Когато разчитат на държавно финансиране, Вашите колеги в българското кино не могат да имат сигурност, нито яснота, нито достатъчно пари. Вие чувствате ли се достатъчно свободен като творец, защото също ползвате държавна помощ, макар и не българска, а канадска?

– Често казвам, че съм най-свободният художник на света. Защото при всички положения моето изискване № 1, за да получа някакво държавно финансиране е, че никой няма право и не може да ми се меси и да ми казва какво да правя. Тоест идеята на всичките ми проекти започва и завършва с мен. В повечето случаи държавите и хората, които отпускат парите, не се интересуват дали произведението на изкуството ще обслужва някакви държавни интереси. По принцип изкуството винаги е пропаганда. Но хората в нормалните общества отдавна са разбрали, че колкото по-свободен е един артист, колкото по-интересни и предизвикателни са нещата , които прави, толкова по-добра пропаганда и реклама за държавата е това. Поне в Канада е така. Аз работя най-много с Канада, Франция и Япония – това са държави с изключително свободно и либерално отношение към художниците и артистите.

– У нас не изглежда да е точно така, но ето, че и тук получавате държавно финансиране – но само за тази изложба, но и, доколкото знам, сте спечелили помощ от Националния филмов център за снимане за игрален филм…

– Да, спечелихме, но финансиране още няма, ще видим кога ще се случи (смях).

– Знаете, че съвременното изкуство у нас има ограничена публика, може би сте ходили в Музея на съвременно изкуство в София, който не е музей, защото няма колекция?

– Ходих – и когато отидох, лампите бяха загасени, защото нямаше никой.

– Вероятно пестят ток и когато дойде посетител, палят осветлението. Притеснява ли ви това покрай предстоящата Ви изложба?

– Като непоправим оптимист, аз смятам, че тук публика има – и то немалко. До каква степен тя е образована, е друга тема. Иначе мисля, че в България публиката е нито повече, нито по-малко, отколкото в други страни. Но да, в някои други страни може би публиката е доста по-информирана, начетена, знае какво се случва… Проблемът тук е, че се случват много малко интересни неща. Българската култура е доста ретроградна, доста зациклила във времето и това е един от големите ѝ проблеми. Не влиза и много чуждо изкуство, което да е актуално. Съвременното изкуство на днешния ден не съществува, не се показва, за съжаление не се и прави. Това е проблемът. Защо – е голям въпрос, по който можем да си говорим часове.

– Вероятно имате предположение?

– Често си мисля какво щеше да стане, ако след така наречената промяна от 1989 г., въпреки че промяна нямаше… Какво щеше да стане, ако след мимикрията на промяна, държавното финансиране на културата беше спряно примерно за пет или десет години? Ако всички тези хора, които са около културата, само за да се облагодетелстват, бяха изчезнали? Може би това щеше да има ефект на шокова терапия и българската култура щеше да се отърве от фосилизацията, която тотално я сковава в момента.

– Тази инсталация е временно отклонение, Вие продължавате с анимацията, нали?

– Никога няма да спра да правя анимация.

– Какво бъдеще има ръчно рисуваната анимация (въпреки успеха на филма „Да обичаш Ван Гог“), освен като елитарно изкуство?

– Елитарното изкуство е положително нещо. То фактически дърпа масовото и комерсиалното изкуство напред. Нека не се лъжем – колкото повече високо изкуство има, колкото по-добро, по-интересно и по-авангардно е то, толкова по-високо ще е средното ниво на популярното изкуство. Това е принцип, който съществува навсякъде.

– Но не навсякъде го признават – тук министър на културата оценяваше театралните спектакли според продадените билети…

– Този министър на културата, за когото намеквате, смятам да не го коментирам, защото не си заслужава. Но елитарното изкуство е много важно и в този смисъл ръчно рисуваната анимация предизвиква промени и налага тенденции. Това е нейната роля. Хората, които правят комерсиални продукти, винаги се обръщат, гледат, вдъхновяват се от авторска анимация, а понякога и директно крадат от нея.

– Как се отнасяте към анимациите на „Дисни“, „Пиксар“ и останалите големи студиа?

– Те са перфекно занаятчийски направени и в момента спасяват финансово цялата индустрия на Холивуд. Като изключим, че често налагат лош вкус и пошла естетика, единственото лошо нещо в тях е, че са направени така, че да се харесат на всички деца и на техните родители. Това, което предизвиква един хамбургер от голяма верига за бързо хранене на Вашия стомах, същото предизвиква и един филм на „Дисни“ в съзнанието на Вашето дете. Разбира се, че на него ще му хареса, разбира се, че ще му вкусно, въпросът е доколко ще му е полезно. Ясно е, че култура и вкус се възпитават и образоват. Никой не се ражда с добър вкус. В същината на човека е той да харесва пошли, кичозни, лъскави, лесносмилаеми неща – така наречените забавления. Всичко, което тръгва оттам нататък, е въпрос на образование и възпитание. И тук е най-големият проблем: специално за България възпитанието и образованието в сферата на културата просто отсъстват. За мен винаги най-основното нещо в училищата е обучението по музика, обучението по изобразително изкуство, обучението по творческо писане, свободният анализ на литература, а не надъханото националистично наливане в главите, което прави така, че децата намразват четенето, вместо да ги накара да го обикнат. Виждаме докъде води това.

– На какъв етап е работата по екранизацията на „Пумпал“ – последния роман на Владислав Тодоров?

– Сценарият е направен, написахме го заедно с автора. Спечелихме финансиране, но се оказа, че между конкурса и евентуалното получаване на финансирането има едно огромно време и много „ако“, и много бюрокрация, и много бумащина, за което аз не бях подготвен. Но събираме финансиране от различни държави, имаме творчески екип. Държа да кажа, че сценарият няма много общо с книгата.

– Когато я четох, ми се стори невъзможна за екранизиране.

– Възможна е. Виждам я и ще бъде много интересен и амбициозен проект. Естествено, амбициозните проекти искат и добро финансиране, но аз съм оптимист, засега отзивите са положителни и смятам, че ще го направим. Снимането ще бъде догодина, есента.

– Не знам дали знаете, но първата екранизация по Владислав Тодоров – „Дзифт“, през 2009 г. изкара 255 хил. лв. – най-добрият резултат за български филм след промените до този момент. Но 5 години по-късно боксофисът на „Цветът на хамелеона“ (по „Цинкограф“) бе само 10 хил. лв., въпреки добрите отзиви. Питам, защото у нас добрите филми рядко са касови – и обратното.

– Да бъдем честни – аритметично погледнато е невъзможно филм, произведен в България, на български език, да спечели пари. Хората навън много рядко гледат филми на чужди езици, ситуацията е много трудна… Дори да го продадеш във всички страни по света – това, което накрая остава за продуцента, е един голям геврек. Самата идея за касовост и масовост автоматично отпада. Естествено, когато правиш произведение на изкуството – и не само кино – идеята е не да го гледате само ти и семейството ти, а да стигне до максимален брой хора. Тук вече имат значение много неща, на първо място маркетингът. От значение е и добрият избор на време. Дали си уцелил ваксата, е много важен принцип в изкуството и това е казано още през 70-те години от Сюзан Зонтаг: „Единственото нещо, което е важно за едно произведение на изкуството, е да уцели времето си“ – да излезе в точния момент, в който ще има резонанс с публиката. За съжаление, в киното това е много трудно постижимо, защото филмите се правят дълго време и струват доста пари. Но смятам, че е възможно.

– Вие сте сред малцината творци у нас, които изказват открито политическите си възгледи и несъгласия публично в социалните мрежи. Защо голяма част от колегите ви от творческата интелигенция се притесняват да го правят?

– Ще перифразирам хърватския художник Младен Стилинович, който беше казал:„Творец, който не говори английски, не е творец“. Аз ще кажа, че художник, който не се занимава с политика, не е художник. Такава е ситуацията в момента и то по много лесно обясними причини. С настъпването на популистките антилиберални и изолационистки настроения и влияния в почти всички страни по света, антиинтелектуалният дискурс стана изключително популярен. В ултрапопулистките държави отново стана модерно да се извежда на преден план „истинския обикновен човек“ – стара максима още от времето на фашизма, тоталитаризма и така нататък. Простият, неук човек е в центъра на тези общества. Оттам идва маргинализирането на интелектуалците, които се капсулират в себе си. То е, защото или са страхливи и нямат увереност в себе си, или се превръщат в така наречените „надменни комуникатори“. Което е също толкова лошо. В редките случаи, когато му се даде думата, такъв интелектуалец започва да говори на толкова високопарен език, че абсолютно никой не го разбира, дори и самият той себе си. Истината е, че ако искаш да комуникираш и да бъдеш разбран, трябва да говориш на достъпен език.

– Накрая да ви попитам промени ли номинацията за „Оскар“ живота Ви? Преобладават ли положителните промени?

– Ама, разбира се. Всичко, което се случва в моя живот, е положително – дори и лошото. Проектите ми се случват по-лесно, имам два пъти повече работа. Единственото, което ми тежи, без да казвам, че е отрицателно, е това, че ми се наложи да давам много интервюта, което не ми е любима дейност. Преди оскарите това беше най-тежката част. От пресслужбата ме чакаха сутрин в 5 и до 10 ч. обикаляхме всички сутрешни блокове, радиа, преса… Това беше причината близо половин година на не давам никакви интервюта след това. И сега нямаше да го направя, ако не беше инсталацията. Все пак хората трябва да научат, за да дойдат да я видят.

– Когато направите филма „Пумпал“, ще се наложи отново да давате интервюта…

– Да, това е част от договора с дявола, който всеки артист сключва в един момент.

"Площад Славейков"