Решаващ исторически фактор за днешното напрежение между Русия и Запада е пропуснатият шанс от 90-те години на миналия век. За Запада бяха неочаквани рухването на Съветския съюз през 1991 г. и последвалият опит за европеизация на новата Руска федерация, пише Андреас Умланд* в "Ди Велт".

Вашингтон, Брюксел и Бон не се замислиха по посока на една демократична и прозападна Русия, когато в края на 80-те години перестройката на Горбачов все по-осезателно се превръщаше в революция.

Всъщност като резултат Западът не се отнасяше неуважително към нова Русия при Борис Елцин, както понякога днес твърдят дилетанти в областта на съвременната история. Вярното е, че направените от Запада през 90-те години на Москва предложения за сътрудничество не бяха координирани, липсваше и цел.

Налице бяха много единични стъпки в правилната посока като приемането на Русия в Съвета на Европа, превръщането на Г-7 в Г-8 и създаването на Съвета НАТО – Русия. За разлика обаче от новооснованата Федерална република Германия от 50-те години на миналия век за новата Руска федерация от 90-те години липсваха както ясна стратегическа визия, така и достатъчни стъпки в дългосрочна перспектива за приобщаване на Русия към западната общност.

Проектите на Запада, като така наречените четири съвместни пространства между ЕС и Русия от 2008 г. (икономика, свобода, сигурност и правосъдие), както и германско-руското сътрудничество от същата година бяха развити едва когато Путиновата система беше започнала да се установява. Така тези похвални инициативи закъсняха.

Има много разлики между Съветския съюз от ранните 80 години и днешната Руска федерация. Приликата между късните години на СССР и сегашната руска държава са, че както залязващият Съветски съюз, така и режимът на Путин маневрират в социално-икономически задънени улици.

Докато къснокомунистическото ръководство в Москва пропусна навреме да реформира съветското планово стопанство, от 1999 г. Путин създаде в Русия странен корпоративно-клептократичен ред. Този псевдодемократичен режим е обречен на гибел.

Въпрос на време е кога ще колабира системата на Путин

В крайна сметка бъдещето на Русия е възможно единствено при поетапна интеграция в западните структури на икономика и сигурност. За Москва няма азиатска алтернатива на европейския проект за интеграция, като се изключи неравностоен съюз с Китай. По подобие на клептокрацията на Путин и неговият евроазийски икономически съюз е ограничен във времето. Русия е част от Европа, а не на някаква митологична Евразия. За разлика от рухването на Съветския съюз сега Западът трябва предварително да е подготвен за нов колапс на руски режим, а след февруари 1917 г. и август 1991 г. и за трета прозападна ориентация на Москва.

По всяка вероятност през следващите години първоначално ще има рисковано влошаване на отношенията между Запада и Русия, както беше в началото на 80-те години на миналия век. Този път Западът би трябвало да разполага с детайлиран план за действие в случай на нов руски опит за европеизация и да го оповести колкото се може по-скоро.

Конкретно това означава на Русия, както преди това на Украйна и Грузия, да се предложи либерализиране на визовия режим, свободна зона за търговия с ЕС и поетапен прием в НАТО.

Споразумението за асоцииране на ЕС с Молдова, Украйна и Грузия, както и икономическото и търговско споразумение с Канада (CETA) може да послужи като основа за създаване на свободна зона за търговия от Ванкувър до Владивосток.

В крайна сметка по подобие на обещанието от 2008 г. за прием в НАТО на Украйна и Грузия такова предложение за бъдещо членство в пакта би могло да се отправи и към Русия.

Има живот и след Путин

Смисълът още сега да се направи подобно обхватно предложение е да се покаже на руснаците, че за страната им има живот и след Путин – без империя и в Европа. Изтеглянето на руски войски от Република Молдова, Грузия и Украйна, както и окончателното възстановяване на интегритета и суверенитета на тези три държави би превърнало Руската федерация икономически и от гледна точка на политиката за сигурност в част от Запада. Тъй като Русия сама би била част от зона за свободна търговия и от Северноатлантическия пакт, ще станат излишни претенциите по отношение на Украйна. Вече не би имало привидни причини за руска анексия, окупация и експанзия в постсъветското пространство, тъй като въпросните държави, както и Русия, ще са част от общо икономическо пространство и зона за сигурност.

Чрез публикуване на детайлиран план за сътрудничество, асоцииране и интеграция на една постимпериална руска национална държава в сравнение с 1917 и 1991 г. Западът ще е не само по-добре подготвен за един нов опит на Русия за демократизиране. Европейски дипломати, западни политици, руски демократи, експерти в областта на политиката и актьори на гражданското общество още днес биха получили важен инструмент за публична комуникация.

Така на партньори в Русия би могло да се обясни, че Западът в никакъв случай не желае изолиране на Москва, а напротив – цели тясно партньорство и всестранна интеграция с Русия. Естествено че руснаците сами трябва да прозрат колко желателна за страната им е раздялата с империята.

Във всички случаи дните на Путин и на неговата политическа система са преброени. Когато в крайна сметка настъпи времето за нов прелом в Русия, не би трябвало да се повтарят големите грешки от 90-те години.

*Андреас Умланд е научен работник в Института за евро-атлантическо сътрудничество в Киев и е автор на поредица книги, посветени на постсъветските политики, издадени в Германия. Препечатваме с малки съкращения публикацията му в германския в. “Ди Велт”. Преводът е на Клуб Z.