В чест на 80-годишнината от рождението на Владимир Висоцки и в памет на годишнината от смъртта му (поетът почина на 25 юли 1980 г.)Еврейският музей и център за толерантност в Москва откри изложба, посветена на поета, и издаде книга, описваща кой беше той за своята страна.

Лента.ру разказва за Висоцки като поет, актьор, денди и главно като мит.

Завършилият преди дни Мондиал ни помогна, колкото и странно да звучи, да възстановим в паметта си важния за всички момент на смъртта на Владимир Висоцки (1938-1980) – в разгара на Олимпиадата, с която Световното първенство по футбол бе съпоставимо по мащаби. Преди почти 40 години Москва бе измита и изчистена от хора, а контактите с чужденци – сведени до формалния минимум. На този безжизнен фон дивото неформално стълпотворение — безкрайната опашка от отчаяно желаещи да се простят с кумира, изглеждаше, а и беше  — немислимо, извънземно явление.

На изложбата в Еврейския музей и център за толерантност (ЕМЦТ), която ще бъде отворена до 23 септември, няма да видите нищо подобно. Но тя е важна дори и само заради това, че никой, освен ЕМЦТ, изглежда дори и не забеляза кръглата дата. „Коридори. Седемте свята на Владимир Висоцки“ е проект, старателно пресъздаващ не обстоятелства от живота и смъртта на поета и не автентичната обстановка от неговото време, а атмосферата на песните, средата, която обитаваха неговите персонажи — Витка и Генка, Евдоким Кирилович и Кися Моисеевна от „Балада за детството“, с които започва автобиографичната песен на Висоцки. Изложбата също започва с нея.

Филмова истина

„Той пресече коридорчето и стигна до стената, май“, изпя Висоцки през 1975-а и организаторите на проекта, приемайки цитата буквално, са построили апартамента със стаичките от песента.

За всичките „тридесет и осем, с една тоалетна“ мястото не е стигнало — в тесния страничен проход на Бахметиевския гараж (сградата, в която се намира ЕМЦТ) са събрани само седем стаи, по една за всяка песен. Песните звучат в слушалки, докато зрителите оглеждат тесните помещения с емайлираната кана (като при баба на село), черния ебонитов телефонен апарат, старата закачалка, мръсния, никога немит прозорец — и се потапят в атмосферата на една забравена епоха. Трудно е да се каже кое тук е по-голямо — радостта от разпознаването на предметите от детството, ужаса от правдоподобните детайли или възхищението от това колко точно е пресъздадено всичко.

Тук за много зрители нищо не е „като родно“, но какво значи „родно“ – ако не разпознаете веднага кухненската маса от бедната комуналка и не замрете от възторг пред дървеното конче-играчка като от детските снимки на татко… В изложбата генералисимусът наднича от стар вестник в кръчма за правостоящи, има и затворнически коридор с надзирател и — а как без нея — лудницата от песента, от която всеки помни поне една строфа наизуст.

Ян Визинберг, автор на изложбата, разказва, че половин година той и екипът му събирали предмети за нея, дори донесли половин къща от белоруско село.

Тук истината е като във филм, даже по-добре – като в добър филм. В крайна сметка екипът, създал  „Коридорите…“ се състои от кинаджии: художник постановчик е Андрий Понкратов, работил по три филма на Звягинцев и един на Серебренников, осветлението е дело на Владислав Опелянц, оператор, снимал „Заложници“, „12“ и „Лято“ – имена на филми – знаци за качество, като шампионски титли. Ръководителят на екипа Ян Визинберг е креативен директор на компанията „Lorem Ipsum“, разработила мултимедийните инсталации в център „Елцин“ в Екатеринбург. Работи на „Lorem Ipsum“ могат да се видят и в постоянната експозиция на ЕМЦТ — това е обновеният следвоенен раздел, който разказва за разгрома на Еврейския антифашистки комитет и „Лекарското дело“. Пресъздадена е, например, килия от Лубянския затвор с автентична затворническа врата.

Изложбата логично се вписва в постоянната експозиция, като отчасти е нейно продължение. Дори и да не стигнете до „Коридорите…“ – струва си да разгледата музея, в който има не само предмети, но и оживели герои. И в комуналката има от тях — художничка по костюмите, обличала героите в половината от споменатите по-горе филми, се е постарала и за персонажите от изложбата, населена със странни чудовища. Вместо глави преоблечените манекени имат — кой бандитски лост, кой бутилка — разбираеми, но доста очевидни алюзии с песните на Висоцки. Всяка стая, иска ни се да кажем „театрална сцена“, е толкова добре изработена, че изглежда няма достатъчно време да се разгледа всичко…

Зрителите са във възторг. Някои впрочем питат защо изложбата е в Еврейския музей, а след като чуят — явно за първи път – „В Рим живели евреите Висоцки, непознати във висшите кръгове…“ — и въздъхват: „Как, и той ли?…“. Но радостта от узнаването побеждава.

Книжната измислица

Разглеждайки черновите на Висоцки, не е трудно да се забележи, че те често са писани на страници с логото на USSR MORFLOT – такива са използвани за корабните дневници по времето на СССР. Стихотворенията са изписани с изненадващо четлив почерк, който се повтаря в съдържанието на книгата, представена в изложбата: дизайнерите на изданието Андрей Шелюто и Ирина Чекмарьова са го проектирали във формата на аудиокасета, като тези, от които страната слушаше Висоцки.

Книгата, публикувана от ЕМЦТ съвместно с Artguide Editions, не е изложбен каталог, а обяснение в любов и описание на мита. Събраната от литературоведа Анна Наринская „Книга-памет за Владимир Висоцки“ включва стари и нови текстове – от краткото есе на Йосиф Бродски, в което признава Висоцки за „по-добър от всякакви Кирсанови и Маяковски“ („Говоря именно за неговите способности, за това, което той прави с езика, за неговите рими“, пише Бродски) и анализа „Предсмъртният ямб“ на Лев Оборин, до дендизма на Висоцки в изложението на модния наблюдател Елена Стафиева и неговия мачизъм, изследван от Олег Лекманов.

Водещият текст е безсмъртната, няма как да я наречем иначе, статия на Наталия Кримова, публикувана през 1989 г. По онова време Висоцки е вече от 9 години в гроба и окончателно се е превърнал в легенда, песните му са узрели, станали са неподлежщащи на обсъждане вкаменелости, и което е особено тъжно, нита една от тях така и не е заснета изцяло на кинолента — и това се случва през 70-те години на ХХ век! Съществуват само единични фрагменти от спектакли и репетиции – това е всичко, което сме видели и знаем.

Наталия Кримова, изтъкнат театрален историк и теоретик на късносъветската епоха, човек, известен с таланта си да открива нови имена и да дава окончателни оценки, някога първа писа публично за Висоцки-актьора. Пак тя, в крайна сметка и закри темата:

„Той винаги даваше всичко. В началото – края, в края – паметта за началото, а по средата – началото и края заедно“.

Тя говори за идеалния му актьорски слух и „свръхтънкия усет за живота“, за отсъствието на свойствената за актьорите „лицемерна двусмисленност“, заради което Висоцки не можел да играе неорганични за него роли. Той прекроявал героите си по себе си, затова неговият Жеглов, а не изиграния от безцветния Конкин Шарапов, стана героят на „Мястото на срещата да не се променя“ — и на практика филмът на Говорухин преиначи, преобърна послужилия за негова основа роман.

Съставителката на тази книга-посвещение дава думата на всички — или почти всички заинтересовани, живи и мъртви – от Шнуров и Едуард Лимонов („Той беше безупречен човек“) до Довлатов и Лев Лосев. Ако изложбата, която може да бъде разгледана до 23 септември, всъщност е въведение към мита, наречен „Висоцки“, то книгата разкрива този мит и дава изчерпателна представа за мястото на Висоцки в историята и живота, показвайки го точно както някои щастливи съвременници са го видели на живо, много повече са го чули, а някой вероятно е научил за него чак сега.

(Със съкращения)

"Площад Славейков"