Турция беше решителен съюзник в НАТО, пазейки Европа от избухливия Близък изток. Докато Ердоган търсеше начин да осигури място за своята страна в редиците на Европейския съюз, той се представяше като умерен и модернизиращ мюсюлмански лидер в епохата след 11 септември 2001 г. и подхранваше усещанията, че Турция се превръща в либерално общество, управлявано от толерантността и върховенството на закона.

Но това беше преди Ердоган да започне да натрупва върховна власт и преди бруталното му нападение над несъгласните с него след проваления опит за преврат преди две години. Това беше преди Турция да влезе във финансова криза, предизвикана и заради неговите авторитарни наклонности и нестандартно управление на икономиката. Каквото и да е останало от представата, че Ердоган е либерализираща сила, беше изцяло изтрито.

За Запада турският президент се превърна от надежда – доказателство, че ислямът и демокрацията мога да съжителстват мирно – в още един автократ, чийто популизъм, надутост и презрение за финансовите книги доведоха до бедствие. Ердоган – който изкара като министър-председател на Турция 11 години, преди да се превърне в неин президент през 2014 година – изкова своята политическа кариера с ислямското намерение да промени структурите на държавно наложения секуларизъм в Турция. Неговите ранни демократични реформи и отстояване на гражданския контрол върху армията бяха предимно за спечелването на покана в Европейския съюз, позволявайки на мюсюлманските маси на Турция да практикуват религията си без държавна намеса.

„За нас демокрацията е средство за изпълнение на цели“, заяви някога Ердоган.

Историята е пълна с примери на западни нации – особено Съединените щати, проектиращи своите стремежи и цели върху чуждестранни лидери, които имат собствени цели. В своите усилия да предотврати падането на Китай под контрола на комунистите Вашингтон подкрепя китайския националистки генерал Чан Кайши, представяйки го като смел герой дори когато е малтретирал противниците си и е печелил на гърба на американската подкрепа.

Във Виетнам, Афганистан и навсякъде другаде САЩ представяха фигури с недостатъци като същински Джордж Вашингтоновци, преди да ги отпишат като корумпирани тирани.

„Колкото и да фантазираме за това, че нещата могат да се променят и да бъде постигнат либерален прогрес, най-вероятно постъпихме по подобен начин и с Турция“, заяви Филип Робинс, професор по близкоизточна политика в Оксфордския университет.

Въпреки това дори в Турция Европейският съюз упражни силно влияние като средство за подкрепа на обществото. Бе даден достъп до обширния европейски пазар, но с условие за демократизация. Така, за да спечели европейската благосклонност, Турция отмени прословути държавни съдилища по сигурността, изравни човешките права и се отказа от смъртното наказание.

„Това е процес, който ще промени възприятието на живота в турското общество“, заяви тогавашният председател на Истанбулската търговска камара Мурат Ялчънташ през 2005 година. „Това е механизъм, който ще ни интегрира в свободомислието и модерния свят.“

Ако това някога е било така, сега изглежда като изгубена възможност. Европа никога не се е чувствала комфортно да отвори врати на държавата с преобладаващо мюсюлманско население, която е дом на повече от 70 милиона души. А постоянният отпор, изпъстрен с антимюсюлмански настроения, се оказае оскърбителен за Турция, особено когато България и Румъния успяха да се присъединят към Европейския съюз въпреки репутацията им, че в тях вирее необуздана корупция.

През последните години Ердоган се оттегли от пътя на реформите, докато в същото време сформира нови съюзи, особено с Русия и нейния лидер Владимир Путин.

Путин и Ердоган се срещат често през последните години.

Той затвори журналисти, завзе активите на своите политически опоненти и смачка инакомислещите, в същото време получавайки пълен контрол над лостовете на турската власт. Той управлява икономиката като протекционистична мрежа, обсипвайки с кредити компаниите, управлявани от неговите приближени, докато в същото време добива икономически растеж чрез дългове. Неговите харчове подобриха живота на работническата класа в Турция, която съставя политическата основа на Ердоган, изграждайки болници, училища, пътища и друга инфраструктура.

Но той подхранваше строителния бум с предоставянето на правителствени кредити и гаранции, които окуражиха частните компании да трупат притеснителни дългове. По-голяма част от заемите са в американски долари. След като турската валута в момента е в свободно падане, тези дългове се умножиха.

Това постави турския корпоративен сектор в некомфортната близост до обявяване на несъстоятелност, което потенциално може да доведе до пълна икономическа катастрофа. Опасностите вече се натрупваха още когато глобалната икономическа криза изгря през 2008 година, предизвиквайки най-големите световни централни банки да отприщят безпрецедентна вълна на евтини кредити. Те намалиха лихвените проценти до нула, докато купуваха облигации, за да направят евтините пари достъпни. Какъвто и натиск да е почувствал Ердоган да запази традиционните граници на аритметиката, той вече беше изчезнал. Парите бяха на практика безплатни, давайки му фактически безкрайни запаси от пари, които да налива в изгражданите на монументи на своята сила. Беше изградено ново истанбулско летище. Високи жилищни сгради запълниха хоризонта.

„Това беше лесният начин да се напомпа икономиката“, твърди Джейкъб Ф. Киркегаард, старши член на Института Питърсън за международна икономика във Вашингтон. „Той взе парите и ги използва за собствени политически цели.“

И все пак, подхранвайки икономиката със заети чуждестранни пари, Ердоган ефективно овладя контрола върху съдбата на Турция с финансисти, които отговаряха не пред него, а пред глобалния пазар. Когато Федералният резерв на САЩ и други централни банки започнаха да повишават лихвите през последните години, инвестициите започнаха да навлизат по-бавно в развиващите се пазари, докато в същото време се връщаха в САЩ. Това предизвика проблеми от Мексико през Малайзия, до Турция. Масовият отлив на пари от Турция заличи почти половината от стойността на турската лира през последната година. Това повиши цените на вносните стоки, принуждавайки турците да плащат повече за храна и гориво.

„Това е класически случай на популизъм“, заяви Киркегаард. „Той може да ти донесе растеж в един момент, но после идва крайната сметка. И когато тя дойде, популистите стават по-авторитарни и репресивни.“

Проблемите на Турция бяха влошени от други проблеми, които поне отчасти са повлияни и от решенията, взети в западните столици. Докато войната в съседна Сирия се движеше към катастрофа и докато администрацията на Барак Обама реши да стои предимно настрани, милиони бежанци се насочиха към Турция. Европа се барикадира срещу този наплив, оставяйки Турция да се бори с криза. Мигрантите се съревноваваха с по-неспособните турци за работни места, докато натежаваха над турския сектор на услуги. Покрай нестабилността Ердоган остави вратите си отворени за публични разходи, ускорявайки растежа и повишавайки дълговата опасност.

„Очевидно динамиката в Сирия оказа влияние върху турската икономика“, заяви Селва Демиралп, икономист, която е работила за Федералния резерв във Вашингтон и сега преподава в Университета Коч в Истанбул. „Ръстът в безработицата постави повече натиск върху Ердоган да прокара своя дневен ред за икономическия растеж и своя популизъм.“

В същото време САЩ подкрепяха кюрдските сили в Сирия, които поставяха под натиск "Ислямска държава". Ердоган дълго време разглежда сирийските кюрди в Сирия като продължение на тези в Югоизточна Турция, които той вижда като смъртна заплаха за националната сигурност. Докато войната в Сирия продължаваше, крехкото примирие между турските и кюрдските сили пропадна, давайки път на нови бойни действия. Ердоган съчета подновяването на бойните действия с опита за преврат през 2016 година като стимул за интензивни репресии върху своите опоненти – истински, въображаеми и други.

Неговият най-скорошен враг е президентът Тръмп, чието удвояване на митата върху турските стомана и алуминий бяха наложени като наказание за отказа на Ердоган да освободи задържания американски свещеник Андрю Брънсън. Според турския президент свещеникът е помогнал на проваления опит за преврат. Вашингтон твърди, че това е нелепост. Действията на Тръмп изпратиха турската лира в срив, но дадоха на Ердоган и полезен инструмент: Това е явното доказателство, че враговете на Турция са виновни за икономическите ѝ проблеми, оправдава се той.

Тръмп и Ердоган.

Независимо от политическата оптика кризата на Турция е в голямата си част домашно отгледан проблем. Авторитаризмът на Ердоган унищожи доверието в турските институции, особено в централната банка, най-ключовия орган за спиране на икономическия крах. През юни турските частни компании имаха дългове в чуждестранна валута до 220 милиарда долара според правителствени цифри, или грубо една четвърт от общата икономика. За международните инвеститори, за да удължат сроковете за тези дългове и да пощадят компаниите от банкрут, се налага централната банка да повиши лихвените проценти. Но Ердоган отказа да го направи, твърдейки – противно на основите на икономиката, че инфлацията е причинена от високи лихвени проценти. Неговият отказ да повиши лихвите отразява рационалните възможности. Подобен ход ще задуши икономическия ръст и най-вероятно ще вкара Турция в рецесия. Но задържането на този курс най-вероятно ще възлезе на по-бавен и по-заобиколен път към същия изход, докато инвеститорите бягат от Турция и се отказват от лирата.

Този път все пак може да завърши пред прага на Международния валутен фонд с молба за спасителна програма. Ако ситуацията стигне дотам, Ердоган ще се върне на едно познато място с неговите национални богатства, вързани отново за отношенията с Европа и САЩ, макар и не по начина, на който той се надяваше някога. 

Анализът на Питър Гудман е публикуван в американския в. The New York Times. Препечатваме го от агенция „Фокус“.