Тези дни българското висше образование отново стана тема на широки дискусии и преди всичко обект на добре познати хуления. Лъжлива услуга би било, ако тук се впусна в положителната му защита, понеже сам не го познавам от първа ръка и сам не притежавам подчертано мнение по отношение на собствените му проблеми. Удала ми се е обаче възможността да уча в престижен британски университет, отгдето наблюденията ми биха могли може би да внесат известна умереност в оценките за това що е качествено образование. И още, нека този текст се чете и като бележка за важността на самоизтъкването. 

Както повечето заминаващи студенти и аз имах огромни очаквания. В лятото преди първата ми година си бях наумил, че ми предстои да се срещна с немислимо до онзи момент познание, с нещо, което, по всеобщото мнение, многократно надхвърля по качество образованието в България. Две години по-късно бих казал, че очакванията ми са били наполовина оправдани. Действително попаднах на възхитителни идеи; промених почти изначално възгледите си; четох повече, отколкото съм чел във всичките години преди това, взети заедно.

Изненадващото обаче е, че най-значимият двигател зад всичко туй не са нито преподавателските умения, нито някаква забележителна метода за вдъхновение, а студентската среда. Срещата с професорите става предимно по време на лекциите, които в английската система са сравнително малко на брой - всичко около 5 часа седмично (поне в хуманитарната област). Има още пет часа семинари, които най-често са водени от докторанти. Структурата на лекциите не е нищо особено, като лекторите отбелязват най-основните точки, свързани с конкретната тема. Всичко останало е въпрос на лична подготовка. И в това отношение състудентите играят ключова роля.

От едната страна стои чистата конкуренция, която винаги движи човек напред. А в университета си срещнах особено много ерудирани и амбициозни колеги. По-важни обаче са часовете приятелски дискусии по най-любопитни въпроси, които свършват с размяна на литература и много поводи за размисъл.

В България, трябва да признаем, нещата стоят другояче. Аз лично познавам някои безупречно подготвени тукашни студенти, но не е тайна, че дори в Софийския университет от година на година попадат все повече слабообразовани, почти неграмотни персони. При такова положение и малцината действително заинтересовани от предмета на своето обучение е вероятно да изгубят мотивация и да свалят нивото си. Оттук и преподавателите постепенно губят отдаденост към работата си, тъй като разговорът между някой бележит кантианец (каквито в СУ лично познавам) и полуграмотния му студент вероятно е нетърпим за първия.

Безсъмнено има нужда от реформи в българското образование. Но някои недодялани особи са склонни вечно да изискват от другите, да негодуват срещу институциите, като че вселената им е някак длъжна. А краткото ми описание на учебния процес в един добър западен университет надявам се показва, че от основна важност е не нещо друго, а студентите и тяхната усърдност. И очевидно е, че българските университети не са добри в привличането на достатъчно подготвените за процеса на висшето образование.

Защо?

Една от най-първите причини сякаш е лошата реклама. За това естествено допринасят всички многознайковци, които си позволяват открито да се подиграват с хора, които въпреки евентуалните си недостатъци са прочели обем литература, който заставя първите преди всичко да замълчат. Но истината е, че критиката към нашето образование е само частица от всеобщата критичност към всичко българско. Въпросът е от каква позиция ние, българите, захвърляме на сметището институции като Софийския университет?

Ще ви споделя личния си опит. Аз никога дори и не сметнах СУ за възможност пред себе си. Не понеже съм знаел нещо за обективното му състояние, а защото в България е невъзможно да не си бил обладан от всеобхватния скептицизъм. По тази причина, бих предположил, напускат и повечето (не всички!) младежи, решени да учат, а не да получат диплома. Затова и докато не се насочат обществените усилия към повдигането на реномето на нашите по-добри университети, промяна няма да настъпи.

В допълнение има една лесна и належаща реформа, която би подобрила значително средното ниво на студентите у нас. Докато в моя колеж за едно място в специалност "Право" се борят около 14 кандидати, в същата специалност в СУ днес има незаети места. Ерго, местата поне в най-елитното ни висше учебно заведение трябва сериозно да се редуцират. Ако това не се прави заради модела на финансиране, то моделът на финансиране следва да се промени. Инак влезлите с тройки ще продължават да сриват имиджа на университета. Висшето образование за това е висше, понеже е по-труднодостъпно от въздуха.

И една кратка история за финал. По време на втория семестър през изминалата академична година в няколко британски университета се проведе стачка на преподавателите, свързана с пенсиите им. Повечето от лекторите ми се включиха и при тях нямах лекции повече от месец. Един от стачкуващите беше и професорът ми по икономика, като всички очаквахме финалният изпит да бъде смекчен като компенсация. Наместо това изпитът беше най-тежкият от всички предходни години. Някои искаха да подадат оплакване, но аз си замълчах. Който на моята възраст все още търси виновници за слабото си представяне първо извън себе си, той не заслужава и дипломата си.

----

* Този материал е създаден по проект "Генерация Z".