Тери Гилиъм замисля да създаде своя версия на „Дон Кихот“ още през 1989 г. Оттогава досега някои народи извършиха успешно гигантски исторически преходи и даже забравиха, че някога са живели в социализъм. А преходът от идеята до готовия филм се оказа изпълнен с толкова злополуки, катастрофи и лош късмет, колкото едва ли и самият Дон Кихот заедно с рицарите от Монти Пайтън, търсещи Свещения граал, биха преживели.

На премиерата в Кан през май публиката стана на крака и посрещна създателите на „Човекът, който уби Дон Кихот“ с 15-минутен аплауз. На другия ден започнаха да излизат отзивите на критиците. Средната оценка, базирана на събраните от сайта „Метакритик“ професионални мнения в 12 водещи издания, е 56 точки от 100.

Тук ще припомним, че филмът, с който Тери Гилиъм дебютира в киното през 1975 г. – „Монти Пайтън и Свещеният граал“, е получил сборна критическа оценка 93. Следващите му заглавия – „Бандити във времето“ и „Бразилия“, също се радваха на високо критическо признание, което затвърди позицията му на талантлив и оригинален режисьор-визионер, от когото винаги се очаква много. Само че с нито един от седемте си филма, след също сравнително успешния „Приключенията на барон Мюнхаузен“, Гилиъм така и не надхвърли значително средното ниво (а напоследък му стана обичай да слиза и под него). Във филмите му след 1988 г. обикновено има талант, оригиналност, въображение и интересна визия, но никога всичко наведнъж. Най-често визуалната страна доминира.

Предвид тази низходяща тенденция, както и дългогодишната многократните провали на този проект, очакванията към „Човекът, който уби Дон Кихот“ едва ли са били много високи. Това превръща филма в приятна изненада за много зрители и критици.

„Геният“ на търговската реклама Тоби Грамет (Адам Драйвър) се мъчи в Испании над поредния си рекламен клип-шедьовър и в търсене на вдъхновение попада в близкото селце Лос Суеньос (испанската дума за сънища), където преди 10 години е снимал с местни селяни дипломната си работа – чернобял арт филм за Дон Кихот. Там открива изпълнителя на главната роля – стария обущар Хавиер, повярвал, че той е истинският жив Рицар на Печалния образ. Старецът взема Тоби за своя верен оръженосец Санчо и го въвлича в опасно пътешествие, където реалността се превръща във фантазия, а истината не може да бъде отличена от измислицата…

В „Човекът, който уби Дон Кихот“ Тери Гилиъм отново разработва любимите си теми – лудите мечтатели, фантазията, въображението и силата му да променя човека, света и установения ред. Такива са героите в почти всичките му филми – „Барон Мюнхаузен“, „Кралят на рибарите“, „12 маймуни“, „Братя Грим“… Тук обаче моторът на филма е Тоби, героят на Адам Драйвър, който отдавна се е отказал от фантазирането.

Историята започва като филм за филм, но постепенно действието започва да придобива все по-хаотичен характер. Зрителят не само не знае накъде са се запътили героите, той се чуди дали те и режисьорът знаят. Този хаос обаче, в който трескаво се сменят гилиъмовски сарказъм, политкоректни и политнекоректни шеги, (иронични или не) клишета, а ключови моменти от романа на Сервантес се преплитат със съвременни алюзии, едва ли се е получил от само себе си. В него се събират, разделят и събират три стилово различни сюжетни линии — комедия за задкулисието на киното, екранизация на фрагменти от Сервантес в нов контекст и личната драма на артиста в търсене на изгубената си идентичност. Докато това се случва, трудно може да се говори за елегантен ритъм или чувство за мярка. Отсъствието им определено ще подразни част от зрителите, както и подразни и мен, докато гледах. Но сега ми се струва, че точно така трябва да изглежда една фантасмагорично приключение. Тери Гилиъм мрази реда и обича хаоса, който е игрището на въображението.

Едно от най-силните качества на филма е Адам Драйвър в ролята на халтураджията, който се замисля как (по дяволите!) от вдъхновен автор на арт филм, заснет с натуршчици, се е превърнал в продажен рекламист. Той е този, който преминава през най-големите трансформации. Драйвър е на екрана сигурно през 130 от 132-те минути на филма и изцяло приковава зрителското внимание. В това отношение може да го конкурира единствено ветеранът Джонатан Прайс в ролята на обущаря, повярвал, че е рицар.

„Дъщеря ми, която е един от продуцентите, ми препоръча да се срещна с Адам – казва в интервю Тери Гилиъм. – Съгласих се, защото той беше „на мода“ [тогава]. А човек трябва да се среща с тези, щоито са „на мода“, защота така се осигурява финансирането на филма.“

„В момента, в който се запознахме, си помислих, че не прилича на никой актьор, който познавам. В него имаше спокойствие и естественост, и абсолютно нищо актьорско. Той се оказа много по-добър от всичките ми очаквания – продължава Гилиъм. – Той има странен вид – висок и глуповат, с голям нос и щръкнали настрани уши. Не прилича на филмова звезда, но в края на филма изглежда като един от най-романтичните водещи актьори-мъже, които съм виждал. Той просто се трансформира и не му идва отвън, а отвътре. Фантастично е да се наблюдава.”

Критиците са разделени в мненията си за „Човекът, който уби Дон Кихот“ – повечето от тях балансират между положителната и отрицателната оценка. Това го има дори в най-възторженото ревю засега („Вилидж Войс“ – 90 точки):

„Безкомпромисен филм, който ще разочарова и вбеси много зрители. Обожавам всяка едва славна, прекрасна, проклета минута от него!“.

На мен това ми звучи леко преувеличено, но така се говори, ако искаш да те чуят.

Мисля, че това 27-годишно приключение на Тери Гилиъм приключи успешно: той сбъдна своята „невъзможна мечта“ и намери своя Свещен граал.

Площад Славейков